Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXIV
САМОТНИЯТ ПРЕСЛЕДВАЧ

Описаната по-горе странна, дори изключителна гледка беше твърде тъжна, за да може човек да види колко е чудновата. В нея имаше нещо, което напомняше за „другия свят“. Човек не можеше да я види, без да потрепери и без кръвта му да се смрази.

Някой видя ли конника без глава в това ново състояние, заобиколен от вълци и лешояди над него.

Да.

Само един човек го видя — единственият човек в Тексас, който беше започнал да разбира тази загадъчна история.

Но и на него не всичко му бе съвсем ясно. Имаше някои неща, които го озадачаваха. Знаеше, че конникът без глава не е нито чучело, нито дявол, но това не му помогна да се освободи от общото чувство на ужас. Макар че разбираше какво представлява, той потреперваше, когато го видеше.

Той наблюдаваше конника без глава от „брега“ на прерийния остров, като се криеше под сенките на дърветата и се стараеше да остане незабелязан.

Но въпреки страха и желанието да остане незабелязан, този човек през цялото време следеше „видението“, сякаш привличан от някаква магнетична сила.

Нещо повече. Той бе видял конника без глава, преди да стъпи на острова. Бе го видял отдалече и можеше лесно да избяга. Но вместо да стори това, той незабавно започна да се промъква към него, като използуваше дърветата за прикритие. Приличаше на човек, който дебне плахия елен, но с тази разлика, че сърцето му беше изпълнено с ужас, непознат за ловеца на елени.

Продължи да се приближава и стигна до острова, гдето, прикрит от дърветата, можеше да си отдъхне, но не от страх, а от опасение, че няма да успее.

Той бе яздил десет мили през прерията с определена цел и затова сега действуваше предпазливо. Направляваше коня по мекия торф и по пътеките сред храсталаците така, че да остане незабелязан, да не закача клонките и да не вдига шум, който да се чуе на повече от десет ярда.

Ако някой наблюдаваше маневрите му, докато се промъкваше между дърветата, не можеше да не отгатне намерението му.

Очите му бяха насочени към конника без глава. Съсредоточено го следеше и нагаждаше движенията си според неговите. Отначало изглежда, че се страхуваше. След известно време страхът му бе заменен от нетърпение, което отчасти го окуражи. А започна да става нетърпелив, когато забеляза, че конникът без глава, наместо да се приближи до дърветата, обикаляше все на двеста ярда от края на острова.

Че това го дразни, личеше от думите му, изречени полугласно. В тях имаше и ругатни, свойски за човека, от чиито уста се чуваха.

— Ах ти, дяволско животно! Само да дойде двайсет ярда по-наблизо, и ще го хвана. Пушката ми не бие толкова далеч. Сигурно няма да улуча и всичко ще пропадне. Може би вече да не ми се удаде такъв случай. Дявол да го вземе! Само двайсет ярда е по-далеч, отколкото ми трябва.

Човекът изглежда не бе съвсем убеден в последните си думи, защото започна на око да мери разстоянието, което го отделяше от конника без глава. През цялото време държеше в ръцете си къса пушка, готов да стреля всеки миг.

— Няма смисъл — продължи той, след като мълчаливо пресметна нещо. — Куршумът може да го улучи, но няма да го осакати, а само ще изплаши животното. Нищо няма да му направи. Трябва да имам търпение и да го изчакам да се приближи. Проклетите вълци! Ако не бяха те, можеше да се навлезе в гората. Докато обикалят край него, той ще стои надалече. Такива са тексаските коне, дяволът да ги одере! Интересно дали ще мога да го примамя — си каза той след малко. — Може човешкият глас да го накара да се спре? Кой знае дали скоро е чувал човешки глас. Сигурно само ще го изплаша. Ако види моя кон, може да се приближи както онзи път, макар че тогава беше на луна. А и кучето го гонеше и виеше. Не е чудно, че е подивял. Язди го дявол знае какво, защото това не може да бъде… Ами! Тук има някаква измама, дяволска измама!

Човекът дръпна юздите и спря коня. Като се наведе напред, за да вижда по-добре между дърветата, продължи да се взира в странната фигура, която бавно обикаляше гората.

— Но това е неговият кон, няма никакво съмнение. Неговото седло, неговото capane и всичко. Как, по дяволите, са попаднали в ръцете на другия?

Отново замълча замислено.

— Измама или не — отвратителна работа! Който я е измислил, сигурно знае всичко, което се е случило през онази нощ. Ако е заседнал вътре, трябва да го извадя. Какъв глупак излязох, че тогава се похвалих. Лош късмет, дявол да го вземе! Няма да се приближи. Страхува се от гората. Като всички тексаски коне знае, че е по-безопасно на открито. Какво да правя!? Да го повикам? Може да му се хареса да чуе човешки глас. Хубаво ще е, ако мога да го накарам да се приближи още двайсет ярда. Я да опитам!

Като се промъкна малко по-близо до края на гъсталака, човекът започна да подвиква така, както обикновено подвикват в Тексас, за да примамят някой заблуден кон.

— Про, про, прошоу! Ела насам, ела, добро конче!

Поканата не постигна целта си. Тексаският жребец изглежда че не я схвана като покана, отправена от приятел. Напротив, той се изплаши, щом чу думата „про“, изпусна тревата от устата си, метна високо глава, изпръхтя — от човека се уплаши повече, отколкото от вълците и лешоядите.

Мустангът знаеше, че най-големият му неприятел е човекът — човек, възседнал кон. Обонянието му подсказа, че към него се приближава такъв враг. Той не се застоя да види човека на коня. Инстинктът му подсказа, че са неприятели.

Като че и ездачът му бе дошъл до същото заключение, защото не дръпна поводите. Мустангът бе оставен свободно да прави, каквото си ще, и той се понесе по прерията.

Неуспелият преследвач ядосано изруга и пришпори коня си към откритата прерия.

Още по-ядовито беше проклятието му, когато видя, че конникът без глава се изплъзва от ръцете му, незасегнат от куршума, изстрелян от него.