Майн Рид
Конникът без глава (72)

Глава LXXI
ДОРЕСТИЯТ КОН

Въодушевен от горещата молба, ловецът побърза към конюшнята, гдето бе настанил своя „рядък“ представител на конската раса.

Той намери „животинчето“ да гризе звучно царевични кочани, които Плуто му беше дал с щедра ръка.

Самият Плуто стоеше до кобилата.

Противно на обичая си самуреночерният коняр мълчеше, но не беше спокоен, по-скоро изглеждаше печален, отколкото развълнуван.

Това може лесно да се обясни. Имаше много причини за загрижения вид на Плуто — загубата на любимия млад господар, тъгата на не по-малко любимата господарка, може би някои укорни думи от страна на Флоринда, каквито напоследък тя често сипеше по него, а най-вероятно някой ритник от ботушите на капитан Касий, присвоил си напоследък пълно господство в дома.

Зеб беше зает със собствените си мисли и не забеляза унилото лице на прислужника. Той толкова бързаше, че даже не остави старата кобила да си довърши обеда, макар че беше много гладна.

Като я сграбчи за муцуната, той бутна ръждивата юздечка между зъбите й, издърпа дългите й уши през разцепените каиши, дръпна я от яслите и понечи да я изведе навън.

Кобилата се опъваше и не искаше да се подчини — не е леко да те отведат, когато под носа ти има толкова храна, колкото рядко виждаш.

Тя не се предаде без борба и Зеб трябваше да дърпа поводите с всички сили, докато я откъсне от яслите.

— Ехе-хе, мастър Тамп — намеси се Плуто, — защо бърза толко? Горката кобила не изяла и половин ядене. Защо не оставите да напълни корем с царевица? Ехе-хе! Тя трябва яде, то хубаво за нея!

— Няма време, черньо. Път ме чака — сто мили за час-два.

— Ехе-хе! То трябва бързо пътувате тогава! Вие шегувате, мастър Тамп!

— Не се шегувам.

— Боже, боже! Колко много пътуване по прерия. Смятам кон пътувал двеста мили предишна нощ.

— Кой кон?

— Онова там доресто, най-крайно. Кон на мастър Къхуун.

— Отде знаеш, че е пътувал двеста мили?

— То върнало се дома покрито пяна, уморено, едва ходи. Каза аз завел на река да пие вода, то плело крака като теле, дето сега се родило. Ехе-хе! Колко капнало било!

— Коя нощ, Плуто?

— Коя нощ ли? Чакайте помисли! Онова нощ, кога маса^[1] Хенри не върнал. Него нощ, на сутрин, кога слънце показало на небе.

Преди това аз не виждал тоз черен кон, защото не излизал от стая преди светло. После аз дошъл тук в конюшня и видял, че кон потънало в пот и пяна. Също като че плувало в голямата река, пък пъхти — мислиш било на състезание в Нови Орлеан.

— Кой го е изкарал през нощта?

— Не знам, мастър Тамп. Капитан Къхуун не дава никой язди негов кон. Ехе-хе! Само той язди. Не дава никой дойде до него.

— Е, тогава той го е изкарал?

— Не знам, мастър Тамп, нищо не знам. Не видял капитан нито извежда, нито довежда кон.

— Ако е вярно туй, дето казваш за коня, че бил целият потен, някой трябва да го е извеждал и да го е яздил?

— Ехе-хе! Сигур някой яздил.

— Слушай, Плуто. Кожата ти е черна, ама не си лош. Смятам, че казваш истината и не знаеш кой е яздил дорестия кон оная нощ. Ама я кажи, кой мислиш, че е, а? Питам, защото, нали знаеш, мистър Пойндекстър ми е приятел и не ща неговите работи така да ги използуват, нито пък нещата на капитан Къхуун. Сигурно някой от негрите от плантацията е измъкнал животното от конюшнята и е яздил с него къде ли не. Какво ще кажеш, а?

— Не, мастър Тамп, Плуто не вярва това. На работници от поле забранено идват тук. Те не смеят дойдат в обор. Не било негър от плантация, дето извеждал червен кон онова нощ.

— Дявол да го вземе! Кой ли пък го е извеждал? Да не е надзирателят? Какво ще кажеш, а?

— Не, и той не.

— Кой може да е тогава? Трябва да е господарят на жребеца. Ако е така, всичко е наред. Негов си е конят и може да си го язди, когато си поще и колкото си ще. То не е моя работа.

— Ехе-хе! И моя не, мастър Тамп, ама не сетил се таз сутрин!

— Защо? Какво се случи таз сутрин, че си така намусен?

— Ех! Тази сутрин! Нещастие случило се мене. Ехе-хе! Голямо нещастие!

— Какво?

— Ах, мастър Тамп, мене ритали тази същата сутрин после час дванайсе на обед.

— Ритали?

— Да. Ритал.

— Конете ли? Кой кон те ритна?

— Ехе-хе! Грешите. Не кон, ами господар на всички коне само не на петниста. Тя не негова. Мастър Къхуун ритнал мене.

— А защо? Трябва нещо да си сбъркал.

— Аз нищо не сбъркал. Не знам да сбъркал. Само питал капитан защо червен кон така изморен онзи нощ. Той казал не моя работа, ритал мене и бил ме с камшик, заканвал се и казвал, ако чуе мене говоря за туй нещо, бий сто пътя с камшик. Пък псувал. Ох, как псувал! Плуто никога не виждал мастър Къхуун така ядосан — никога, никога.

— Ами къде е сега? Не го виждам никъде из къщата. Смятам, че не е излязъл, щом дорестият кон е тук.

— Не, мастър Тамп, няма го. Последно време често излиза и дълго бави се.

— На кон ли излиза?

— Да. Сега излиза със сиво кон. Ехе-хе! Капитан сега не язди много червен кон. Не качвал се на него от онова нощ. Сигурно мисли животно много препускало и сега трябва почива.

— Слушай, Плуто! — каза Зеб, след като мълча една-две секунди, потънал в дълбоки размишления. — Май че ще е по-добре, да оставя старата кобила да си хапне още няколко кочана. Дълго трябва да препуска и може да капне по пътя. По някой път бързането не помага. Да, по-добре ще е да я оставя да си отпочине още малко. И аз мога да си похапна, доде тя дъвче царевицата. Я изтичай до кухнята и виж дали има нещо за похапване — някое парче студено месо и комат царевичен хляб ще свърши работа. Твоята млада господарка ме караше да закуся, ала страх ме беше да не закъснея, че й отказах. Сега, доде чакам кобилата, може да погризя някой кокал — ей тъй, колкото да мине времето.

— Може, мастър Тамп, ей сега, за четвърт секунда. Плуто донесе закуска.

Като каза това тъмнокожият се спусна през патиото към кухнята. Зеб Стамп остана сам в конюшнята.

Щом Плуто изчезна зад вратата, изчезна и безразличието от лицето на Зеб Стамп. Ако се съди по загрижения вид, който той веднага доби, може да се каже, че безразличието му е било престорено.

Като премина постланата пътека, която разделяше двата реда ясли, той влезе при дорестия кон.

Животното отскочи настрана, сви се до стената и цяло се разтрепери — може би се изплаши от решителния поглед, с който ловецът се приближи.

— Я стой мирно, глупаво животно! — смъмра го Зеб. — Нищо лошо няма да ти направя, макар че си зъл като господаря си, по очите ти познавам. Стой мирно и дай да ти видя подковите.

Зеб се наведе и се опита да хване един от предните крака на коня.

Не успя. Жребецът дръпна крака си внезапно и започна да тъпче по плочите и да цвили, като че се страхуваше да не му направят нещо.

— Дявол да те вземе, мърша такава — изкрещя ядосано Зеб. — Защо не мируваш? Никой няма да ти стори зло. Хайде стари приятелю — продължи той ласкаво. — Искам само да видя как си подкован.

Той отново се опита да повдигне копитото, но конят упорито се съпротивяваше.

— Ето ти мъчнотия, дето хич не очаквах — промърмори ловецът, като се огледа наоколо за нещо, което да му помогне. — Какво да правя? Не бива негърът да ми помогне. Не бива и да види какво правя, ама ако не свърша скоро, май че ще ме види. Чумата да го тръшне тоя кон. Как да му дигна крака?

За известно време Зеб стоя замислен. В погледа му се четеше нетърпение.

— Проклето същество — възкликна Зеб отново. — Идва ми да го убия на място. Аха! Сетих се. Дано само негърът се позабави. Ха, дано Флоринда го позадържи. Дяволите да те вземат! Или ще стоиш мирно, или ще те удуша. Чакай малко! Като ти сложа оглавника, няма да си толкова плашлив.

Още докато говореше, Зеб сне ласото от седлото и надяна примката на врата на животното. После дръпна другия му край и ласото се опъна като струна. Жребецът се замята из конюшнята и зацвили яростно.

Но скоро цвиленето се превърна в хриплив звук, който едва излизаше от ноздрите му, а яростта се превърна в ужас. Причината за това беше въжето, което стягаше гърлото му.

Зеб завърза въжето и се приближи към коня без страх. Бързо, но грижливо разгледа едно след друго копитата на жребеца, като се стараеше да запомня формата им, подковите, броя и разположението на клинците — накъсо, всичко, което би му послужило да ги разпознае после.

Когато най-накрая дойде ред на левия заден крак, Зеб доволно възкликна. Подковата беше счупена при втория клинец — почти една четвърт от нея липсваше.

— Ех, ако знаех — промърмори той, — нямаше да си губя времето да разглеждам другите копита. Няма никога да сбъркам следите от тази подкова. Ама за по-сигурно ще я взема.

В потвърждение на думите си, ловецът извади огромния си ловджийски нож — дебел четвърт инч близо до дръжката, мушна го под счупената подкова, извади я от копитото и я сложи заедно с клинците в обемистия джоб на палтото си.

След това Зеб се промъкна бързо към въжето, развърза възела и дорестият кон си пое дъх.

Само след миг влезе Плуто с изобилна закуска и чаша „мононгахела“. Без да каже нито дума за станалото в отсъствието на негъра, Зеб се залови да яде.

Негърът обаче веднага забеляза, че нещо не е в ред с дорестия кон. Животното трепереше над яслата, боязливо гледаше наоколо и все още се чудеше защо се бяха отнесли така грубо с него.

— Господи! — възкликна Плуто. — Какво му е на стар кон? Ехе-хе, май страхува от вас, мастър Тамп!

— Ах, ддд…а — провлачено отговори Зеб с престорено безразличие. Така изглежда. Беше тръгнал към старата ми кобила, че го шляпнах веднъж-дваж с ласото, от туй се постресна.

Плуто се задоволи напълно с обясненията и въпросът беше приключен.

— Слушай, Плуто! — каза отново Зеб. — Кой подковава добитъка? Сигурно имате налбантин?

— Ехе-хе, имаме. Жълтият Джек. Той подковава коне. Защо пита, мастър Тамп?

— Защото ми се щеше да подкове задните копита на мойта кобила. Смятам, че Джек няма да ми откаже.

— Ехе-хе! Той доволен подкове ваша кобила.

— Работата е, че нямаме време. Колко ли ще се забави да тури две подкови?

— Боже, мастър Тамп, много малко. Всички казват Джек разбира работа.

— Дали ще има подкови и клинци? Ако е подковавал скоро, може да ги е свършил. Кога подковава за последен път?

— Май повече неделя, мастър Зеб. Ехе-хе! Последен път подковал кон за мис Луиза — онова там петнист красавец. Ама няма нищо. Знам всичко готово. Той готвел се подковава дорестия. Една задна подкова счупила още преди десет дена и мастър Къхуун заповяда смени. Ехе-хе, чух говорели таз сутрин.

— Де да знам — отвърна Зеб, сякаш внезапно променил решението си. — Нямам време за губене. Май ще е по-добре да отложа тази работа, като се върна. Пътят ми е повечето през тревистата прерия и нищо няма да й стане на кобилата. Не, нямам време — добави той, като излезе навън и огледа небето. — Трябва веднага да тръгна. Извинявай, стари приятелю, я стига си дъвкал царевица, ами опитай ей туй желязо, дето ще ти сложа между зъбите. Отвори си устата, де! Ха така!

И продължавайки да говори ту на Плуто, ту на кобилата, ловецът нагласи още веднъж оглавника, изведе животното навън, качи се на седлото и се отдалечи замислен.