Майн Рид
Конникът без глава (70)

Глава LXIX
ТАЙНА И ТРАУР

В асиендата Каса дел Корво има траур и нещо загадъчно между членовете на семейството на Удли Пойндекстър.

Макар че сега са само трима, те общуват по-малко помежду си, отколкото по-рано. Всички са сдържани, което сигурно се дължи на някаква по-дълбока причина.

Срещат се само на храна и разговарят на теми, които не могат да избягнат.

Не е трудно да се разбере причината за тяхната скръб и до известна степен за тяхната мълчаливост.

Смъртта, в това вече никой не се съмняваше, на единствен син, на единствен брат, неочакваната и все още неизяснена смърт, можеше да обясни тъжния вид и на бащата, и на дъщерята. Можеше да обясни и вечната сянка върху челото на братовчеда.

Но има и нещо друго. Всеки от тях е мъчително сдържан с другите, дори и в редките случаи, когато се налага да говорят за нещастието, сполетяло семейството.

Освен общата скръб, като че всеки поотделно има някаква тъга, която не иска да издаде.

Гордият по-рано плантатор стои в къщи и крачи от стая в стая или по коридора. Той се превива от тежката скръб, която е сломила гордостта му и заплашва да сломи и сърцето му.

Дори и силните бащински чувства, тъй жестоко покрусени, не могат да обяснят воплите, често придружени с тихи проклятия, които се чуват от устните му.

Къхуун язди извън имението, както и преди. Явява се само в часовете за храна и сън, и то нередовно.

Веднъж той отсъствува от къщи цял ден и част от нощта. Никой не знае къде е бил. Никой няма право да го попита.

Луиза прекарва по-голямата част от времето в стаята си. Понякога излиза на асотеата сама и замислена.

Там, по-близо до небето, тя търси утешение в скръбта, която я беше сполетяла на земята — загубата на любим брат, страх, че може да загуби още по-любим, а може би и неприятните мисли за скандала, вече свързан с нейното име.

Най-силна е мъката й по Морис. Страшният скандал не я тревожи много, а скръбта за Хенри, силна за известно време, сега постепенно намалява.

Но болката за любимия, най-силната от всички болки, с времето става все по-голяма!

Луиза знае, че Морис Джерълд е затворен зад здравите стени на караулното помещение.

Но тя не се безпокои от дебелите стени. Напротив, страхува се, че не са достатъчно здрави.

Девойката има основание да се страхува. До ушите й бяха достигнали зловещите слухове, които се носеха из поселището. Беше чула нещо за втори съд под председателството на съдията Линч и неговите груби помощници, не същият съдия Линч, който беше заседавал на Аламо, и не същите съдебни заседатели, а съд, още по-безсъвестен от този на регулаторите, съставен от негодяи, които могат да бъдат събрани по всяко време в едно погранично поселище и особено в поселище, близо до военен гарнизон.

Мнозина са изненадани от тези слухове. По-благоразумните хора не могат да разберат защо затворникът трябва да бъде съден за втори път и по този незаконен начин.

Фактите, които напоследък започнаха да се изясняват, не измениха положението — във всеки случай те не отегчаваха вината на затворника.

Ако четиримата конници не са били индианци — а това се доказа ясно от намерената дегизировка — възможно е те да имат пръст в убийството на младия Пойндекстър. Освен това няма нищо, което да показва, че са били във връзка с ловеца на мустанги, а още по-малко, ако наистина са били команчи.

Защо тогава омразата към затворника се разгаря отново?

Има нещо странно, което озадачава много хора.

Малцина, може би само трима, знаят или подозират истинската причина.

Двамата от тях са Зеб Стамп и Луиза Пойндекстър, а третият — Касий Къхуун.

Старият ловец, нащрек през цялото време, беше открил, че се разиграва някаква задкулисна сцена, изпълнителите на която бяха Мигел Диас и неговите хора, заедно с десетина други тъмни личности от различен произход — „утайката“ на поселището. Зеб беше открил и техния „вдъхновител“ — бившият капитан от доброволческата кавалерия.

Той съобщи разкритията си на младата креолка, която го разбра напълно. Тя ясно виждаше истината и се тревожеше.

Жадно чака Луиза всяка новина — наблюдава пътя, който води от форта за Каса дел Корво, като че ли нейната собствена смърт и живот зависят от някой пратеник, който ще дойде от тази посока.

Луиза не смее да отиде в затвора. Там има постове и много любопитни хора, които навсякъде по света като че ли изпитват някакво мрачно удоволствие да стоят близо до големи престъпници.

— Сега случаят е още по-интересен. Престъпникът е луд или поне сега е лишен от разсъдък.

По всяко време на денонощието, за голямо неудобство на постовете, вратата на караулното помещение е обсадена от хората, които горят от желание да чуят бълнуването на болния. Там жена не може да мине, без да привлече въпросителните погледи на тълпата. Луиза Пойндекстър не може да се изложи на тези погледи, без да рискува доброто си име.

Ако зависеше от нея, тя може би щеше да отиде, но тя е наблюдавана от баща, чиито подозрения са събудени, наблюдава я и близък роднина, не по-малко заинтересован да запази името и неопетнено пред обществото, и тя няма възможност да постъпи неразумно.

Нищо не й остава, освен да си седи у дома, ту затворена в самотната стая, утешавана от спомените за това, което научи от бълнуването на Морис на Аламо, ту на асотеата, ободрявана от мисли за щастливите мигове сред акациите, гдето бе отдала сърцето си. Тъга обхващаше Луиза, когато си помисляше, че човекът, на когото бе отдала любовта си, сега е унижен, опозорен и затворен зад стените на затвора и може би няма да излезе жив оттам.

Колко щастлива беше Луиза, когато на четвъртия ден в Каса дел Корво дойде Зеб Стамп и донесе новината, че отрядът, който бе преследвал индианците, се е върнал във форта.

Новината бе важна. Вече не съществуваше опасност затворникът да бъде отвлечен, отвлечен не за да бъде спасен, а да бъде умъртвен.

— Не бойте се за тая работа — каза Зеб с увереност, която напоследък му липсваше. — Мина опасното, мис Луиза. Погрижих се за това.

— Погрижихте се! Как, Зеб?

— Е, добре! Първо на първо ходих при майора и му поразказах някои работи. Каквото знаех, всичкото му казах. Хубаво, че той не е против младия момък, ами точно обратното. Та разправих му за тия, дето са се разшетали — американци, мексиканци и какви ли не още. Не забравих и за онзи мръсен испанец Диас. Той дига най-много пара. И майорът заповяда да сложат още толкова постове около затвора и няма да ги намалява.

— О! Колко се радвам! Смятате ли, че от тази страна няма вече опасност?

— Ако искате да кажете за мистър Мигел Диас, кълна се, няма опасност. Първом да гледа себе си да измъкне от затвора, че после да отмъква други.

— Какво? Диас в затвора ли е? Как? Кога? Къде?

— Е, чакайте, мис Луиза, не ме питайте за три работи изведнъж! Чакайте! Най-лесно ще ви отговоря, като започна отзад напред. Първо „къде“! По тези места има само един затвор — караулното на форта. Там го тикнаха.

— Заедно с…

— Знам кого ще кажете — младия момък. Точно така. В едно здание са, ама не са в една и съща стая. Има преграда, ама ако искат, могат да си говорят. Има още трима с мексиканеца — приятелите му. Виж, те има какво да си говорят!

— Добра новина, Зеб! Вчера ми казахте, че Диас е действувал за…

— …за да си навлече беда и си я навлече. Сам е влязъл в клопката или някой друг го е наредил.

— Но как… къде? Вие нищо не ми казвате.

— За бога! Мис Луиза! Дайте ми малко време! Още не съм си поел дъх, откакто съм дошъл. Вторият въпрос беше „кога“. Лесно е да се отговори. Преди около час я хванаха тая мръсна гадинка и я заключиха. Седях, докато го тикнаха вътре, и веднага тръгнах насам.

— Но още не сте ми казали защо го арестуваха?

— То не е лесна работа. Тя е дълга история. Време ще трябва доде ви я разправя. Сега ли да ви разправям или след…?

— След какво, мистър Стамп?

— Е, добре, мис Луиза, исках да кажа след… след… след като прибера старата кобила. Тя стои там долу и май че й се иска да загризе някой царевичак и да си накваси гърлото с вода. Ние с нея доста път бихме, докато дойдем до форта. А няма и час, откакто си дойдохме.

— Извинете ме, драги мистър Стамп, че не се сетих за това. Плуто! Заведи коня на мистър Стамп в конюшнята и се разпореди да го нахранят! Флоринда! Флоринда! Какво да ви предложа за ядене, мистър Стамп?

— Все ми е едно, мис Луиза. Не съм много гладен. Мислех само за кобилата. Аз мога да прекарам без ядене, ама ако има „мононгахела“, ще си пийна — добре ще ми дойде.

— „Мононгахела“? Колкото искате. Но нали ще ми разрешите да ви предложа нещо по-хубаво?

— По-хубаво от „мононгахела“!

— Да. Шери-бренди, шампанско, коняк, ако предпочитате.

— Нека пият коняк тез, дето го обичат. Може да има хубав коняк, и ако има, то сигурно ще се намери у Пойндекстър. Пил съм само от тоя, дето продават във форта. Все едно, че лекарство пиеш. Ще порази червата и на крокодил. Не, по дяволите френските му напитки, пък най-вече конякът. Дайте ми чист царевичен сок, и то от този, дето идва от Питсбургската фабрика „Мононгахела“.

— Флоринда! Флоринда!

Нямаше нужда да се казва на прислужницата за какво я търсят. Присъствието на Зеб Стамп ясно показваше защо я викат. Без да чака да й кажат, тя излезе и в следващия миг се върна с табла, полунатоварена с това, което Зеб нарече „чист царевичен сок“, което всъщност беше екстракт от ръж, защото прочутата „мононгахела“ се приготовляваше от ръж.

Зеб бързо възстанови силите си. Една трета от съдържанието на таблата скоро изчезна. Другите две трети останаха за ободряване, което можеше да се наложи по време на разказа, който Зеб се готвеше да започне.