Майн Рид
Конникът без глава (69)

Глава LXVIII
РАЗОЧАРОВАНИТЕ УЧАСТНИЦИ В ПОХОДА

Походът срещу команчите трая много кратко — само три-четири дни. Оказа се, че тези пирати на Запада не са имали намерение да воюват сериозно. Техният набег в поселищата бил прищявка на някои младежи, които се стремели да получат признание за храброст и искали по тоя случай да „задигнат“ няколко скалпа и отвлекат няколко коня и рогат добитък.

Подобни нашествия не са нещо необикновено за индианците от Тексас. Те се извършват от малки групи, често без знанието на вожда или старейшините на племето, също както във войската някой честолюбив млад офицер се прокрадва с двадесетина другари от ескадрона или лагера, за да плени неприятелския пост. Тези нападения обикновено се извършват от млади индианци, излезли на лов, които искат да се похвалят и с нещо друго освен лова си, когато се завърнат. Много често мнозинството от членовете на племето се научават за тези нападения дълго след като са били извършени. Иначе те може би щяха да бъдат предотвратени от старейшините, които, общо взето, са против подобни разбойнически похождения и ги смятат не само неблагоразумни, но често пъти и вредни за тяхната общност. Те ги одобряват само когато завършат успешно.

В сегашния случай неколцина млади команчи бяха „издържали военния изпит“, като се завърнаха със скалповете на няколко бели жени и няколко момчета. Отвлекли бяха коне и рогат добитък, но после ги пуснаха — по-леко беше да носят леките скалпове, отколкото да водят животните.

Червенокожите скитници бяха настигнати от отряд конни стрелци между хълмовете на Сен Еаба и принудени да изоставят четириногите трофеи. Успяха да спасят само кожите си, като бързо отстъпиха към Ляно Естакадо.

За да ги преследват зад границите на тази безплодна местност, необходим бе отряд, организиран не така набързо, както групата, която тръгна на поход. Роднините на скалпираните поселници настойчиво искаха възмездие и им го обещаха, но само че след известно време, защото бяха нужни приготовления.

Като откриха, че команчите са се оттеглили зад неутралната зона, войниците на Чичо Сам нямаше какво друго да правят освен да се върнат към всекидневните си задължения — всеки отряд в своя форт, и там да чакат за по-нататъшни заповеди от главната квартира.

Войските от Форт Индж, натоварени да охраняват местността до Рио Нуесес, се завърнаха във форта и с изненада научиха, че са търсили индианците в погрешна посока. Мнозина бяха вбесени от разочарование, защото имаше някой — между тях и младият Хенкок, — които още не бяха опитали сабята си на някой червенокож въпреки силното им желание. Вярно е, че по времето, за което говорим, в Тексас имаше него дни, които не ценяха живота на червенокожия повече отколкото, да речем, горският пазач в Англия цени невестулката или някой друг вредител, който преминава границите на охраняваната зона. Няма съмнение, че тези негодяи още съществуват, тъй като десет години не могат да променят много морала на хората от граничните области на Тексас.

Но, уви! Сега трябва да бъдем предпазливи, когато прикачваме разни имена. В сравнение с нашата собствена история в Ямайка — най-черното петно в страниците на историята — тези гранични разбойници изглеждат невинни като агънца.

Ако съдим за нещата, като ги сравняваме с други, то разочарованието на младите офицери от форт Индж, затуй че не бяха проболи двадесетина червенокожи, няма да ни се стори тъй сатанинско. Когато офицерите научиха, че докато отсъствували, на противоположната страна се появили индианци, те отново се обнадеждиха. Все пак може би щяха да обагрят с кръв още ненаточените си саби, донесени чисти от военното училище Уест Пойнт.

Отново се разочароваха, когато същия ден пристигна от ряд цивилни, който бе преследвал индианците, появили се при Аламо, и съобщи, че въобще не е имало червенокожи.

Те дойдоха с доказателства, защото, имайки предвид това, което се бе случило, знаеха, че никой не би повярвал на думите им.

Доказателствата се състояха от няколко странни предмета — перуки от конски косъм, пера от петел, боядисани синьо, зелено и червено, парцаливи бричове от еленова кожа, мокасини от същата материя и няколко пакетчета боя. Всичко това те бяха намерили в хралупата на една канадска топола.

Нямаше да има нов поход срещу индианците и разочарованите духове във форт Индж бяха принудени сега засега да се задоволят с местните събития. А имаше събития — не обикновени и не безинтересни, макар че фортът беше отдалечен от всички центрове на цивилизован живот. Заслужаваше да се по-размисли и поразговори за някои от тия събития. Най-напред неотдавнашното пристигане на най-хубавата жена, виждана някога на Аламо; загадъчното изчезване и предполагаемото убийство на нейния брат; още по-загадъчното появяване на конник без глава; изтърканата история за група бели, които „играят на индианци“, и последната, но не и най-безинтересната новина, че заподозреният убиец е заловен и сега с помрачен разум се намира в тяхното собствено караулно помещение.

На разочарованите участници в похода бяха разказани много други истории, за да им покажат, че във форт Индж не е скучно.

Името на Исидора Коварубио де лос Лянос и нейната мъжествена, но великолепна красота бяха станали тема за разговор. Носеха се даже слухове и предположения, че тя има някаква връзка със загадката, която занимаваше умовете на всички.

Подробностите по необикновените сцени, разигравали се на Аламо — залавянето на ловеца на мустанги на леглото му, решението да го обесят, отлагането на екзекуцията поради вмешателството на Луиза Пойндекстър, второто отлагане благодарение смелостта на Зеб Стамп — бяха привлекателни новини, интересни за всички, и даваха материал за най-невероятни догадки.

Те всички поред бяха обект на разговори и коментарии, но най-разгорещени спорове се водеха около въпроса, дали обвиненият в убийство е виновен или не.

— Убийството — каза философски капитан Сломън — е престъпление, което, по мое мнение, Морис — ловецът на мустанги, не е способен да извърши. Смятам, че добре го познавам и затова съм тъй уверен.

— Трябва да признаете — възрази Кросмън от стрелците, — че всички обстоятелства са против него. А това почти изчерпва въпроса.

Кросмън никога не бе хранил приятелски чувства към младия ирландец. Беше си втълпил, че племенницата на интенданта — красавицата на форта, веднъж бе погледнала благосклонно към неизвестния скитник.

— Това съвсем не изчерпва въпроса — отговори Сломън.

— Няма никакво съмнение, че младият Пойндекстър е мъртъв и че е бил убит. Всеки знае това. Е, добре — кой друг може да го е убил? Къхуун се кълне, че е чул младежът и Джерълд да се карат.

— Този скъпоценен братовчед е готов да се закълне във всичко, което му е угодно — намеси се Хенкок от драгуните. — Освен това неговата разправия с Морис също поражда съмнения — нали?

— Дори да приемем, че са се карали — продължи да спори офицерът от пехотата, — какво от това? То съвсем не означава, че е последвало убийство.

— Значи вие смятате, че ловецът на мустанги е убил Пойндекстър в честна борба?

— Вероятно и дори възможно. Това е най-многото, което мога да допусна.

— Но за какво са се карали? — запита Хенкок. — Чувал съм, че младият Пойндекстър е бил в приятелски отношения с ловеца на мустанги въпреки случката с Къхуун. За какво може да са се скарали?

— Странен въпрос от ваша страна, лейтенант Хенкок! — отговори пехотинецът, като наблегна на думата „ваша“. — Като че мъжете могат да се карат за друго освен…

— Освен за жени — прекъсна го със смях драгунът. — Но не мога да разбера за коя жена. Дали сестрата на младия Пойндекстър има нещо общо с тази работа.

Quien sabe^[1]? — отговори Сломън на испански, като многозначително повдигна рамене.

— Невъзможно! — възкликна Кросмън. — Ловец на коне да мечтае за мис Пойндекстър! Невъзможно!

— Какъв ужасен аристократ сте, Кросмън! Не знаете ли, че любовта е демократична и се подиграва на вашите изкуствени схващания за социални различия. Не искам да кажа, че в случая има нещо подобно. Мис Пойндекстър не е единствената жена, за която може да са се скарали. Има и други девойки в поселището, за които заслужава да се скараш — да не споменавам прекрасните създания, които ощастливяват нашия форт. И защо не…

— Капитан Сломън — раздразнено го прекъсна лейтенантът от стрелковата част. — Трябва да кажа, че за човек с вашия разум говорите много необмислено. Дамите от гарнизона трябва да ви бъдат много признателни за такива намеци.

— Какви намеци, сър?

— Смятате ли, че е възможно някоя от нашите дами да благоволи да говори с човека, когото споменахте?

— Кой човек? Споменах двама.

— Достатъчно добре ме разбирате, Сломън, и аз вас. Нашите дами без съмнение ще се чувствуват високо поласкани че имената им се свързват с името на един обикновен скитник, крадец на коне, човек, заподозрян в убийство.

— Морис — ловецът на мустанги, може да бъде само заподозрян в убийство и нищо повече. А колкото за това, че нашите дами са по-високостоящи от него и за много други неща, вие може би грешите, мистър Кросмън. По-често съм се срещал с този млад ирландец, отколкото с вас — достатъчно често, за да се убедя, че по възпитание той може да се сравнява с най-добрите от нас. Нашите благородни дами няма защо да се плашат от запознанство с него. И тъй като вие повдигнахте този въпрос, аз не смятам, че те биха отказали да се запознаят — поне някои от тях, ако им се удаде случай. Но те никога не са имали такъв случай. Доколкото съм забелязал, младият човек се държи скромно като истински джентълмен. Няколко пъти съм го виждал в присъствието на тези дами и той винаги се е отнасял към тях така, като че напълно съзнава положението си. В същност мисля, че той не дава пет пари за никоя от тях.

— Наистина ли? Какво щастие за тези, които в противен случай биха били негови съперници.

— Може би наистина е така — спокойно забеляза капитанът от пехотата.

— Кой знае? — запита Хенкок, като преднамерено промени неудобния разговор. — Кой знае дали причината на караницата им, ако въобще cace карали, не е за тази очарователна сеньорита, за която се говори толкова много напоследък? Аз самият не съм я виждал, но по всичко изглежда, че тя е точно типът, който може да направи двама мъже ревниви като диви котки.

— Възможно е… кой знае? — проточи Кросмън, който се успокои при мисълта, че любовните мисли на красивия ирландец са насочени някъде другаде, но не и към квартирата на интенданта.

— Затворили са го в караулното помещение — отбеляза Хенкок, който току-що бе научил новината, тъй като горният разговор се водеше скоро след завръщането им от похода срещу команчите. — С него е и чудатият му слуга. Интересно е, че майорът току-що издаде заповед да удвоят охраната. Какво означава това, капитан Сломън, вие познавате така добре този човек и неговите работи? Да не би да има опасност да избяга от ареста?

— Надали — отговори офицерът от пехотата, — та той дори не знае, че е затворен. — Току-що бях в караулното помещение да го видя. Разсъдъкът му е съвсем помрачен. Ако се погледне в огледалото, няма да се познае.

— Помрачен разсъдък! Какво искате да кажете? — запитаха Хенкок и останалите, които още не знаеха подробности по залавянето на ловеца на мустанги.

— В делириум ли е? Затова ли е удвоена охраната? Чудно, много чудно! Самият майор трябва да е загубил ума си!

— Може би е внушение — по-скоро бих казал заповед на майоршата. Ха! Ха! Ха!

— Но какво означава това? Наистина ли старият майор се страхува, че той може да избяга от караулното помещение?

— Не, не мисля така. По-вероятно е, че се опасява някой да не влезе.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че за Морис — ловеца на мустанги, е по-безопасно вътре, отколкото вън. Някакви съмнителни личности обикалят наоколо, а се носят и слухове за нов съд на Линча. Или регулаторите съжаляват, че са го изпуснали, или има някой, който прави всичко възможно да настрои общественото мнение против него. Щастие е за Морис, че старият ловец се оказа такъв верен негов приятел, а също, че нашият отряд се върна навреме. Още един ден, и можеше да намерим караулното помещение празно, искам да кажа, без сегашните му обитатели. Но, слава богу, нещастният човек сега ще бъде съден справедливо.

— Кога ще се гледа делото?

— Веднага щом съзнанието му се възвърне дотолкова, та да знае, че го съдят.

— Може да минат седмици.

— А може само дни, часове. Той не изглежда много зле, физически искам да кажа. Повече е засегнат разумът му и може би не толкова от сериозни рани, отколкото от някакво тежко преживяване. Всичко може да се измени за един ден; и от това, което чух преди малко, регулаторите ще настояват да бъде съден веднага, щом съзнанието му се възвърне. Казват, че няма да чакат раните му да оздравеят.

— Може би ще успее да се оправдае. Поне така се надявам — каза Хенкок.

— Съмнявам се — отговори Кросмън, като поклати недоверчиво глава. — Ще видим!

— Сигурен съм — каза Сломън, — Ще видим! — добави той с тон, който изразяваше по-скоро желание, отколкото увереност.