Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава LXVIII
РАЗОЧАРОВАНИТЕ УЧАСТНИЦИ В ПОХОДА
Походът срещу команчите трая много кратко — само три-четири дни. Оказа се, че тези пирати на Запада не са имали намерение да воюват сериозно. Техният набег в поселищата бил прищявка на някои младежи, които се стремели да получат признание за храброст и искали по тоя случай да „задигнат“ няколко скалпа и отвлекат няколко коня и рогат добитък.
Подобни нашествия не са нещо необикновено за индианците от Тексас. Те се извършват от малки групи, често без знанието на вожда или старейшините на племето, също както във войската някой честолюбив млад офицер се прокрадва с двадесетина другари от ескадрона или лагера, за да плени неприятелския пост. Тези нападения обикновено се извършват от млади индианци, излезли на лов, които искат да се похвалят и с нещо друго освен лова си, когато се завърнат. Много често мнозинството от членовете на племето се научават за тези нападения дълго след като са били извършени. Иначе те може би щяха да бъдат предотвратени от старейшините, които, общо взето, са против подобни разбойнически похождения и ги смятат не само неблагоразумни, но често пъти и вредни за тяхната общност. Те ги одобряват само когато завършат успешно.
В сегашния случай неколцина млади команчи бяха „издържали военния изпит“, като се завърнаха със скалповете на няколко бели жени и няколко момчета. Отвлекли бяха коне и рогат добитък, но после ги пуснаха — по-леко беше да носят леките скалпове, отколкото да водят животните.
Червенокожите скитници бяха настигнати от отряд конни стрелци между хълмовете на Сен Еаба и принудени да изоставят четириногите трофеи. Успяха да спасят само кожите си, като бързо отстъпиха към Ляно Естакадо.
За да ги преследват зад границите на тази безплодна местност, необходим бе отряд, организиран не така набързо, както групата, която тръгна на поход. Роднините на скалпираните поселници настойчиво искаха възмездие и им го обещаха, но само че след известно време, защото бяха нужни приготовления.
Като откриха, че команчите са се оттеглили зад неутралната зона, войниците на Чичо Сам нямаше какво друго да правят освен да се върнат към всекидневните си задължения — всеки отряд в своя форт, и там да чакат за по-нататъшни заповеди от главната квартира.
Войските от Форт Индж, натоварени да охраняват местността до Рио Нуесес, се завърнаха във форта и с изненада научиха, че са търсили индианците в погрешна посока. Мнозина бяха вбесени от разочарование, защото имаше някой — между тях и младият Хенкок, — които още не бяха опитали сабята си на някой червенокож въпреки силното им желание. Вярно е, че по времето, за което говорим, в Тексас имаше него дни, които не ценяха живота на червенокожия повече отколкото, да речем, горският пазач в Англия цени невестулката или някой друг вредител, който преминава границите на охраняваната зона. Няма съмнение, че тези негодяи още съществуват, тъй като десет години не могат да променят много морала на хората от граничните области на Тексас.
Но, уви! Сега трябва да бъдем предпазливи, когато прикачваме разни имена. В сравнение с нашата собствена история в Ямайка — най-черното петно в страниците на историята — тези гранични разбойници изглеждат невинни като агънца.
Ако съдим за нещата, като ги сравняваме с други, то разочарованието на младите офицери от форт Индж, затуй че не бяха проболи двадесетина червенокожи, няма да ни се стори тъй сатанинско. Когато офицерите научиха, че докато отсъствували, на противоположната страна се появили индианци, те отново се обнадеждиха. Все пак може би щяха да обагрят с кръв още ненаточените си саби, донесени чисти от военното училище Уест Пойнт.
Отново се разочароваха, когато същия ден пристигна от ряд цивилни, който бе преследвал индианците, появили се при Аламо, и съобщи, че въобще не е имало червенокожи.
Те дойдоха с доказателства, защото, имайки предвид това, което се бе случило, знаеха, че никой не би повярвал на думите им.
Доказателствата се състояха от няколко странни предмета — перуки от конски косъм, пера от петел, боядисани синьо, зелено и червено, парцаливи бричове от еленова кожа, мокасини от същата материя и няколко пакетчета боя. Всичко това те бяха намерили в хралупата на една канадска топола.
Нямаше да има нов поход срещу индианците и разочарованите духове във форт Индж бяха принудени сега засега да се задоволят с местните събития. А имаше събития — не обикновени и не безинтересни, макар че фортът беше отдалечен от всички центрове на цивилизован живот. Заслужаваше да се по-размисли и поразговори за някои от тия събития. Най-напред неотдавнашното пристигане на най-хубавата жена, виждана някога на Аламо; загадъчното изчезване и предполагаемото убийство на нейния брат; още по-загадъчното появяване на конник без глава; изтърканата история за група бели, които „играят на индианци“, и последната, но не и най-безинтересната новина, че заподозреният убиец е заловен и сега с помрачен разум се намира в тяхното собствено караулно помещение.
На разочарованите участници в похода бяха разказани много други истории, за да им покажат, че във форт Индж не е скучно.
Името на Исидора Коварубио де лос Лянос и нейната мъжествена, но великолепна красота бяха станали тема за разговор. Носеха се даже слухове и предположения, че тя има някаква връзка със загадката, която занимаваше умовете на всички.
Подробностите по необикновените сцени, разигравали се на Аламо — залавянето на ловеца на мустанги на леглото му, решението да го обесят, отлагането на екзекуцията поради вмешателството на Луиза Пойндекстър, второто отлагане благодарение смелостта на Зеб Стамп — бяха привлекателни новини, интересни за всички, и даваха материал за най-невероятни догадки.
Те всички поред бяха обект на разговори и коментарии, но най-разгорещени спорове се водеха около въпроса, дали обвиненият в убийство е виновен или не.
— Убийството — каза философски капитан Сломън — е престъпление, което, по мое мнение, Морис — ловецът на мустанги, не е способен да извърши. Смятам, че добре го познавам и затова съм тъй уверен.
— Трябва да признаете — възрази Кросмън от стрелците, — че всички обстоятелства са против него. А това почти изчерпва въпроса.
Кросмън никога не бе хранил приятелски чувства към младия ирландец. Беше си втълпил, че племенницата на интенданта — красавицата на форта, веднъж бе погледнала благосклонно към неизвестния скитник.
— Това съвсем не изчерпва въпроса — отговори Сломън.
— Няма никакво съмнение, че младият Пойндекстър е мъртъв и че е бил убит. Всеки знае това. Е, добре — кой друг може да го е убил? Къхуун се кълне, че е чул младежът и Джерълд да се карат.
— Този скъпоценен братовчед е готов да се закълне във всичко, което му е угодно — намеси се Хенкок от драгуните. — Освен това неговата разправия с Морис също поражда съмнения — нали?
— Дори да приемем, че са се карали — продължи да спори офицерът от пехотата, — какво от това? То съвсем не означава, че е последвало убийство.
— Значи вие смятате, че ловецът на мустанги е убил Пойндекстър в честна борба?
— Вероятно и дори възможно. Това е най-многото, което мога да допусна.
— Но за какво са се карали? — запита Хенкок. — Чувал съм, че младият Пойндекстър е бил в приятелски отношения с ловеца на мустанги въпреки случката с Къхуун. За какво може да са се скарали?
— Странен въпрос от ваша страна, лейтенант Хенкок! — отговори пехотинецът, като наблегна на думата „ваша“. — Като че мъжете могат да се карат за друго освен…
— Освен за жени — прекъсна го със смях драгунът. — Но не мога да разбера за коя жена. Дали сестрата на младия Пойндекстър има нещо общо с тази работа.
Quien sabe[1]? — отговори Сломън на испански, като многозначително повдигна рамене.
— Невъзможно! — възкликна Кросмън. — Ловец на коне да мечтае за мис Пойндекстър! Невъзможно!
— Какъв ужасен аристократ сте, Кросмън! Не знаете ли, че любовта е демократична и се подиграва на вашите изкуствени схващания за социални различия. Не искам да кажа, че в случая има нещо подобно. Мис Пойндекстър не е единствената жена, за която може да са се скарали. Има и други девойки в поселището, за които заслужава да се скараш — да не споменавам прекрасните създания, които ощастливяват нашия форт. И защо не…
— Капитан Сломън — раздразнено го прекъсна лейтенантът от стрелковата част. — Трябва да кажа, че за човек с вашия разум говорите много необмислено. Дамите от гарнизона трябва да ви бъдат много признателни за такива намеци.
— Какви намеци, сър?
— Смятате ли, че е възможно някоя от нашите дами да благоволи да говори с човека, когото споменахте?
— Кой човек? Споменах двама.
— Достатъчно добре ме разбирате, Сломън, и аз вас. Нашите дами без съмнение ще се чувствуват високо поласкани че имената им се свързват с името на един обикновен скитник, крадец на коне, човек, заподозрян в убийство.
— Морис — ловецът на мустанги, може да бъде само заподозрян в убийство и нищо повече. А колкото за това, че нашите дами са по-високостоящи от него и за много други неща, вие може би грешите, мистър Кросмън. По-често съм се срещал с този млад ирландец, отколкото с вас — достатъчно често, за да се убедя, че по възпитание той може да се сравнява с най-добрите от нас. Нашите благородни дами няма защо да се плашат от запознанство с него. И тъй като вие повдигнахте този въпрос, аз не смятам, че те биха отказали да се запознаят — поне някои от тях, ако им се удаде случай. Но те никога не са имали такъв случай. Доколкото съм забелязал, младият човек се държи скромно като истински джентълмен. Няколко пъти съм го виждал в присъствието на тези дами и той винаги се е отнасял към тях така, като че напълно съзнава положението си. В същност мисля, че той не дава пет пари за никоя от тях.
— Наистина ли? Какво щастие за тези, които в противен случай биха били негови съперници.
— Може би наистина е така — спокойно забеляза капитанът от пехотата.
— Кой знае? — запита Хенкок, като преднамерено промени неудобния разговор. — Кой знае дали причината на караницата им, ако въобще cace карали, не е за тази очарователна сеньорита, за която се говори толкова много напоследък? Аз самият не съм я виждал, но по всичко изглежда, че тя е точно типът, който може да направи двама мъже ревниви като диви котки.
— Възможно е… кой знае? — проточи Кросмън, който се успокои при мисълта, че любовните мисли на красивия ирландец са насочени някъде другаде, но не и към квартирата на интенданта.
— Затворили са го в караулното помещение — отбеляза Хенкок, който току-що бе научил новината, тъй като горният разговор се водеше скоро след завръщането им от похода срещу команчите. — С него е и чудатият му слуга. Интересно е, че майорът току-що издаде заповед да удвоят охраната. Какво означава това, капитан Сломън, вие познавате така добре този човек и неговите работи? Да не би да има опасност да избяга от ареста?
— Надали — отговори офицерът от пехотата, — та той дори не знае, че е затворен. — Току-що бях в караулното помещение да го видя. Разсъдъкът му е съвсем помрачен. Ако се погледне в огледалото, няма да се познае.
— Помрачен разсъдък! Какво искате да кажете? — запитаха Хенкок и останалите, които още не знаеха подробности по залавянето на ловеца на мустанги.
— В делириум ли е? Затова ли е удвоена охраната? Чудно, много чудно! Самият майор трябва да е загубил ума си!
— Може би е внушение — по-скоро бих казал заповед на майоршата. Ха! Ха! Ха!
— Но какво означава това? Наистина ли старият майор се страхува, че той може да избяга от караулното помещение?
— Не, не мисля така. По-вероятно е, че се опасява някой да не влезе.
— Искате да кажете, че…
— Искам да кажа, че за Морис — ловеца на мустанги, е по-безопасно вътре, отколкото вън. Някакви съмнителни личности обикалят наоколо, а се носят и слухове за нов съд на Линча. Или регулаторите съжаляват, че са го изпуснали, или има някой, който прави всичко възможно да настрои общественото мнение против него. Щастие е за Морис, че старият ловец се оказа такъв верен негов приятел, а също, че нашият отряд се върна навреме. Още един ден, и можеше да намерим караулното помещение празно, искам да кажа, без сегашните му обитатели. Но, слава богу, нещастният човек сега ще бъде съден справедливо.
— Кога ще се гледа делото?
— Веднага щом съзнанието му се възвърне дотолкова, та да знае, че го съдят.
— Може да минат седмици.
— А може само дни, часове. Той не изглежда много зле, физически искам да кажа. Повече е засегнат разумът му и може би не толкова от сериозни рани, отколкото от някакво тежко преживяване. Всичко може да се измени за един ден; и от това, което чух преди малко, регулаторите ще настояват да бъде съден веднага, щом съзнанието му се възвърне. Казват, че няма да чакат раните му да оздравеят.
— Може би ще успее да се оправдае. Поне така се надявам — каза Хенкок.
— Съмнявам се — отговори Кросмън, като поклати недоверчиво глава. — Ще видим!
— Сигурен съм — каза Сломън, — Ще видим! — добави той с тон, който изразяваше по-скоро желание, отколкото увереност.