Майн Рид
Конникът без глава (61)

Глава LX
ДОНОС

Ако би било възможно да се сравняват веществени и духовни неща, не може да се намери по-силна разлика от светлите небеса, които сияят над Аламо, и черните мисли в гърдите на Исидора, когато се отдалечава от хакалето. Сърцето й е преизпълнено с бурни чувства, от които най-силно е чувството за отмъщение.

Това я кара да изпитва едно почти демонично удоволствие, което й помага да не изпада в отчаяние; иначе би се прекършила под тежестта на мъката.

Мрачни мисли се тълпят в главата й, докато язди в сенките на дърветата. Те не се разсейват, когато тя поглежда към небето, което весело се усмихва. Неговата веселост я огорчава като подигравка.

Преди да тръгне по стръмнината нагоре, тя се спира под кипариса — подходящ заслон за измъченото й сърце. Неговата тъмна сянка е по-приятна от слънчевите лъчи.

Но не затова се е спряла Исидора тук. В душата й се е породила мисъл по-тъмна и от сянката на кипариса. Това личи от засенченото чело, от черните вежди, сключени над черните искрящи очи. И най-после от свирепия блясък на белите й зъби.

У нея не е останало вече нищо добро освен красотата й; а се е натрупало всичко лошо освен грозотата.

Накара я да се спре една полуосъзната сатанинска мисъл. Думите й издават каква е тази мисъл.

— Трябваше да я убия на място! Дали да се върна и да я предизвикам на двубой? Но какво ще спечеля, ако я убия? С това няма да си възвърна сърцето му, което е безнадеждно загубено за мене. Думите му идваха от най-потайните кътчета на душата му, гдето е скътан нейният образ. Ох, за мене няма никаква надежда. Той е причината за моето нещастие. Той трябва да умре. Да го убия ли? А какво ще стане с моя живот? Ще се превърне в безкрайно мъчение. Но той и сега е мъчение. Не мога да понасям вече. Не виждам никаква друга утеха освен отмъщението. И двамата трябва да умрат. Но не сега, а тогава, когато той може да разбере от чия ръка загива. Трябва да почувствува наказанието и да знае откъде идва то. Божа майко, дай ми сили да отмъстя.

Исидора пришпорва коня и поема по склона.

Когато излиза на равнината, тя не спира нито за миг, да даде възможност на животното да отдъхне, а продължава да язди с главоломна бързина, без да знае накъде отива.

Нито с глас, нито с ръка тя не направлява жребеца, само го боде с шпорите.

Оставен да се движи сам, конят поема пътя, по който е дошъл. Той води към Леона Дали трябва да върви в тази посока?

Ездачката му не знае и не иска да знае. Тя седи на седлото, като че част от него, навела глава, потънала в забрава. Исидора е безчувствена към всичко, което я заобикаля, и дори не съзнава с каква бързина препуска. Тя не забелязва тъмната група наблизо, докато конят не спира и не започва да пръхти.

Тя вижда кавалкада в откритата прерия.

Индианци? Не, бели. Това личи не толкова от цвета на кожата им, колкото от ездата и начина, по който са оседлани конете. То личи и от брадите им, но не и от кожите им, чийто цвят е променен от палещото слънце.

— Los téjanos^[1] — промърморва Исидора, когато установява от каква народност са конниците. — Предполагам, че е въоръжен отряд, който търси команчите. Но индианците не са насам. Ако не са ме излъгали в поселището, те се намират далече, в обратна посока.

Без да има особени причини да ги избегне, младата мексиканка няма желание да срещне тексасците. Те са без значение за нея или за целите й; и при всеки друг случай тя не би се отклонила от пътя си заради тях. Но в този час на страдание, Исидора не желае да попадне под обстрела на въпросите им, нито да бъде прицел на любопитството им.

Още има възможност да избяга. Тя е все още сред храстите. Изглежда, че не са я забелязали. Като извърне коня и потъне пак в гората, те въобще няма да я видят.

Тъкмо когато ще изпълни решението си, конят изцвилва и осуетява плана й. Двадесетина коне му отвръщат. И той, и ездачката му са открити.

Но може би още има възможност да избегне срещата. Сигурно ще я преследват, обаче едва ли биха я настигнали. Особено из лъкатушните пътеки сред гората, които й са така добре известни.

Такова е първоначалното намерение на Исидора, затова тя обръща коня. Но почти в същия миг го извръща с лице към конниците, които се приближават към нея в пълен галоп. Думите й показват защо е тази внезапна промяна на тактиката.

„Отряд? Не! Облечени са твърде добре за дрипльовци като тях. Това е сигурно групата преследвачи, водени от бащата на… Да, те са! Ay Dios! Ето случай да си отмъстя, и то без да го търся. Това е божа воля.“

Вместо да се скрие в храсталаците, тя излиза на открито и се отправя със смела решителност към конниците.

Девойката спира и чака да се приближат. В гърдите й се таи черна мисъл.

След една минута Исидора се намира сред тексасците, които са я наобиколили.

Това са стотина конника с различно въоръжение и смешно облекло. Еднаквото в тях е само сериозната строгост в държането им и глинестият прах, който покрива дрехите им. Те дори не проявяват любопитство. Това са хора, които могат да накарат всяка жена да потрепери. Исидора обаче не трепва. Тя никак не е изплашена, защото не очаква нищо лошо от хората, които така нахално са я обкръжили. Някои от тях й са познати на вид, при все че не е виждала възрастния мъж, който изглежда да е водачът. Този човек се изправя пред нея и започва да я разпитва.

Но тя се сеща кой е. Инстинктът й подсказва, че това е бащата на убития и на девойката, която тя би желала да види мъртва и опозорена.

Ох, какъв благоприятен случай!

— Говорите ли френски, мадмоазел? — запитва Удли Пойндекстър с надежда, че тя ще го разбере по-добре на френски.

— По-добре говоря английски, макар и малко, сър.

— Английски ли? Още по-добре. Кажете ми, мис, виждали ли сте някого насам, искам да кажа срещали ли сте някого на кон, на стан или просто спрян някъде.

Исидора като че се замисля или пък се колебае, преди да отговори.

Плантаторът продължава да задава въпроси толкова учтиво, колкото е възможно при дадената обстановка.

— Мога ли да попитам къде живеете?

— На Рио Гранде, сър.

— Направо оттам ли идвате?

— Не, от Леона.

— От Леона ли?

— Това е племенницата на стария Мартинес — намесва се един от групата.

— Si, да, така е. Sobrina — племенница на дон Силвио Мартинес.

— Тогава идвате направо оттам! Простете, че съм неучтив. Уверявам ви, мис, че не ви задавам тези въпроси просто от любопитство. Имам сериозни — повече от сериозни основания.

— Идвам направо от асиендата Мартинес — отговаря Исидора, като че не обръща внимание на последната забележка. — Преди два часа — un poquito mas^[2], тръгнах от къщата на чичо ми.

— Тогава сигурно сте чували, че е било извършено убийство.

— Si, señor, научих вчера от чичо Силвио.

— А днес, днес, когато тръгнахте, нямаше ли никакви новини в поселището? Ние получихме съобщения, но вие имате може би по-нови. Чули ли сте нещо, мис?

— Чух, че група хора са тръгнали подир убиеца. Вашата група ли е, сеньор?

— Да, да! За нас трябва да са говорили. Нищо друго ли не сте чули?

— О, да. Чух нещо странно, сеньор, толкова странно, че може да го сметнете за шега.

— Какво? — запитват десетина гласа едновременно. Очите на всички са обърнати с интерес към красивата ездачка.

— Разправят, че видели в прерията конник без глава. Сигурно сме близо до мястото — до Нуесес, недалеч от брода, където минава пътят за Рио Гранде. Така казаха пастирите.

— О, пастири ли са го видели?

— Si, señor. Трима се кълнат, че са го видели със собствените си очи.

Исидора е доста изненадана, че необикновено съобщение предизвиква толкова малко вълнение сред тексасците. Те проявяват интерес, но като че не са учудени. Един от тях и обяснява:

— И ние видяхме конника без глава, но от доста голямо разстояние. Вашите хора приближавали ли са го, за да видят какво е?

— Santísima! Не!

— А вие можете ли да ни кажете нещо повече, мис?

— Не, само чух, като разправяха. Какво може да бъде? За известно време настъпва мълчание, като че всички се замислят над това, което са чули.

Плантаторът го нарушава, като задава пак първоначалния си въпрос.

— Срещали ли сте или виждали ли сте някого, мис? Искам да кажа по тия места.

— Si, да, срещах.

— Така ли? Какъв човек? Бъдете добра да ни го опишете.

— Една девойка.

— Девойка ли? — повтарят няколко гласа.

— Si, señores.

— Каква девойка?

— Una americana.

— Американка? Тук? Сама?

— Si, señores.

— Коя?

— Quen sabe (Кой знае?)

— Не я ли познавате? Как изглеждаше?

— Изглежда? … Изглежда?

— Да. Как беше облечена?

— Vestido de caballo.

— Била е на кон значи.

— На кон.

— Къде срещнахте девойката, за която говорите?

— Недалеч оттук. Отвъд реката.

— Накъде отиваше? Има ли там някакво жилище.

— Има едно хакале. Само съм чувала за него. Пойндекстър се обръща към един от групата, който знае испански.

— Хакале?

— Така наричат техните хижи.

— На кого е това хакале?

— Don Mauricio, el musteñero.

— Ha Морис — ловеца на мустанги — съобщава преводачът.

Сред групата като вълна преминава победен възглас. След двудневно старателно, но безплодно търсене те са намерили следите на убиеца.

Слезли, те се качват отново на седлата. Всички поемат юздите и са готови да тръгнат.

— Не искаме да бъдем неучтиви, мис Мартинес, но вие трябва да ни заведете до мястото, за което говорите.

— Ще се отклоня малко от пътя си, но не много. Тръгвайте, caballeros! Щом сте решили, ще ви заведа.

Исидора навлиза пак в гората. След нея се проточват стотина конника.

Тя спира пред западния край на гората. Между тях и Аламо се простира открита прерия.

— Ето там — казва тя, като посочва равнината. — Виждате ли едно черно петно на кръгозора? Това е върхът на един кипарис. Той расте на брега на Аламо. Вървете нататък! Там слиза една урва по скалата. Тръгнете по нея! Малко по-нататък ще намерите хакалето, за което говорихме.

Преследвачите са толкова нетърпеливи, че не дочакват други обяснения. Те почти забравят Исидора, пришпорват конете си и се спускат през равнината към кипариса. Само един от тях изостава. Това не е водачът; но той беше проявил не по-малък, може би дори по-голям интерес към всичко казано, особено към думите на Исидора за девойката. Той знае езика на Исидора доста добре.

— Кажете ми, niña^[3] — обръща се той с умоляващ тон, като спира коня си до нейния, — забелязахте ли коня, на който яздеше девойката?

— Caramba! Да! Що за въпрос, caballero? Кой не би го забелязал?

— Цветът му? — задъхано попита той.

— Un musteño pintojo.

— Петнист мустанг! Небеса! — изкрещява Касий Къхуун и се впуска в галоп подир другите.

Зад него остава Исидора дълбоко уверена, че и друго сърце изгаря като нейното в унищожителен огън, който само смъртта ще може да угаси.