Майн Рид
Конникът без глава (57)

Глава LVI
ИЗСТРЕЛ ПО ДЯВОЛА

Раненият не заспа цяла нощ. Ту се успокояваше, ту се мяташе в безумно бълнуване.

Цяла нощ ловецът седя до леглото му и слуша несвързаните приказки.

Те потвърдиха две неща, които Зеб вече знаеше — че Морис обича Луиза Пойндекстър и че брат й е убит.

Второто би изпълнило ловеца с мъка при всички обстоятелства. А сега, свързан с останалите известни обстоятелства, този факт правеше мъката му непоносима.

Той си спомни за свадата, за шапката, за наметалото. Зеб се гърчеше от болка, докато се луташе из тъмната плетеница на предположенията, които изпълваха главата му. Никога през живота му неговият трезв ум не бе изправян пред такива трудности. Той простена, като съзна безсилието си.

Ловецът не наблюдаваше вратата, защото знаеше, че „те“ няма да дойдат през нощта.

Само веднъж някакъв шум го накара да излезе навън. Утрото наближаваше, светлината на деня бе почнала да разредява лунните лъчи. Тара, която блуждаеше сред дърветата, изви злокобно, след това се втурна уплашено в колибата.

Зеб изгаси светлината, промъкна се навън и се ослуша.

Нощният хор бе млъкнал. Може би от воя на хрътката. Но какво бе предизвикало този вой?

Ловецът погледна най-напред към поляната, после към сенките на дърветата.

Там не се виждаше нищо нередно.

Той вдигна погледа към канарата, чийто тъмен силует се очертаваше в небето, назъбен в двата края на върховете на дърветата, които се издигаха над нея. Зеб знаеше, че равнината завършва до скалата.

Очертанията на скалата бяха съвсем ясни. Горната й част бе обляна от светлите лунни лъчи и човек би могъл да види дори змия, която пълзи по нея.

Но и там не се виждаше нищо.

И все пак имаше нещо. Зеб се ослуша. Откъм равнината, недалеч от върха на скалата, се чу шум, приличен на удари от конски копита о камъни. Така поне се стори на ловеца и той напрегна слух, за да чуе още веднъж шума.

Шумът не се повтори, но предположенията на Зеб се потвърдиха. Иззад дърветата се появи кон, който се приближи до ръба на скалата.

На гърба му седеше човек — техните тъмни очертания се открояваха ясно в бистрото сапфирено небе.

Силуетът на коня бе съвършен, като умело изваяните коне, които сме виждали в медальони.

Фигурата на ездача личеше от седлото до раменете. Краката му се губеха в сянката на животното, но от време на време проблясваха шпори, което показваше, че той има крака. Обаче над раменете нямаше нищо, което би могло да напомня глава.

Зеб Стамп разтърка очи и погледна. Разтърка ги пак и пак погледна. Но това не промени вида на конника. Колкото и да търкаше очите си, виждаше все едно и също нещо — конник без глава.

Всичко беше толкова ясно, че той не можеше да не го повярва — конят пристъпваше бавно и безшумно по равната повърхност, като че се хлъзгаше, а не ходеше.

Видението не се появи само за миг, а за доста продължително време, така че Зеб можа да го разгледа в подробности и да се увери, че то не е никаква измама на окото.

Освен това то не изчезна внезапно, а бавно и постепенно. Най-напред главата на коня, после шията му, след това призрачният ездач и най-сетне дългата опашка.

„Мътните го взели!“

Зеб Стамп възкликна не от изненада, че конникът без глава изчезна. В това нямаше нищо странно. Видението просто се скри зад върховете на дърветата, които се издигаха над скалата.

„Мътните го взели!“ — повтори ловецът любимото си възклицание на изненада. Явно бе, че е безкрайно учуден. Това личеше и в изгледа му. Въпреки несъмнената смелост на Зеб по огромното му тяло минаха тръпки. Дори потъмнелите му от тютюна устни побледняха.

Той постоя за миг безмълвен, като че не можеше да каже нищо друго.

После способността му да говори се възвърна.

— Кучета го яли! — промърмори тихо той, втренчил поглед в мястото, гдето изчезна опашката на коня. — Да не ме казват Зеб Стамп, ако някой друг е виждал нещо такова. Ирландецът излезе прав. Мислех че е сънувал, докато е бил пиян. Но не било така. Видял го е, а и аз го видях! Нищо чудно, че кучето се е уплашило. И аз се поразтреперах малко. Каква ли е тази дяволска работа?

— Какво ли ще е? — продължи той, като помисли малко. — Кучета да ме ядат, ако мога да кажа какво е. Да беше през деня и да можех хубаво да го разгледам! Или да бях малко по-наблизо… Хей! Че защо пък да не го видя по-отблизо. На, ако не опитам. Няма да ме изяде, я! Да не е дявол? А ще проверя дали е дяволът, като му тегля един куршум. Ако не го съборя, значи той е. Ей сега ще се запозная по-отблизо с това чудо, каквото и да е то.

Като каза това, ловецът мина с широки крачки между дърветата и се намери на пътеката, която води към скалата. Нямаше нужда да влезе в хижата за пушката си, защото я бе взел, когато чу, че хрътката вие.

Ако конникът без глава беше жив човек от кръв и плът, а не видение от друг свят, Зеб Стамп можеше да разчита, че ще го види отново.

Човек, застанал на вратата на хакалето, би видял, че Зеб тръгва право към урвата, по която се излиза на равнината. Ако конникът не бе променил междувременно насоката си и бе запазил бавния си ход, Зеб щеше да го пресрещне, щом се изкачеше горе. Той бе изчислил, още преди да тръгне, разстоянието и времето което му бе необходимо. И пресмятането му излезе съвсем вярно. Тъкмо когато главата му беше на едно ниво с равнината, Зеб видя над нея раменете на конника.

Още една стъпка и той видя цялото тяло на ездача. Още една — и пред него се изправи целият кон.

Конят бе спрял. Обърнал се бе към скалата с явното намерение да поеме надолу по урвата. Ездачът го бе спрял от предпазливост или защото бе чул, а може би по-вероятно подушил катеренето на ловеца по-стръмнината.

Каквато и да е причината, той стоеше сега горе с гърди към ловеца.

Щом го видя, Зеб също спря. Косата на всеки би настръхнала и не можеше да се отрече, че както призна сам, старият ловец „отново се разтрепера“.

Но въпреки това бе достатъчно твърд да изпълни намерението, което го бе накарало да тръгне подир видението, за да разбере дали има работа с човек или с дявола.

В следния миг ловецът вдигна пушката си, прилепи око до цевта и при ярката лунна светлина успя да се прицели право в сърцето на конника без глава. Още миг и то щеше да бъде пронизано от куршума, ако през ума на ловеца не мина като светкавица мисълта:

„Ами ако извърша убийство?“

Зеб наведе цевта на пушката и постоя известно време в нерешителност.

— Може да е човек — прошепна той, — макар че не прилича на човек. — Под мексиканската наметка няма място за главата му. Ако е живо същество, предполагам, че ще има език. Но къде ли ще е този език, щом няма глава? Хей, човече! Много късно си излязъл на езда. Не си ли си забравил главата?

Никакъв отговор. Като чу глас, конят изпръхтя. Това бе всичко.

— Слушай, човече! Говори ти старият Зеб Стамп от Кентъки. Той не е човек, с когото можеш да се шегуваш. Не се опитвай на мен да ми правиш номера! Предупреждавам те! Иначе ще ти пратя някое парче олово!

Пак никакъв отговор. Този път конят, свикнал вече с гласа, само отметна глава нагоре.

— Дявол да те вземе! — изкрещя ловецът, вбесен от обидното мълчание. — Давам ти шест секунди! Само шест секунди! Ако не проговориш дотогава, ще стрелям. Ако си чучело, нищо няма да ти стане. Нито ако си самият дявол. Но ако си човек и ме разиграваш, ще си заслужиш куршума. Думай! — продължи той още по-ядосан. — Думай, ти казвам! Чуваш ли? Добре тогава — едно… две… три… четири… пет… шест!

Когато трябваше да каже седем, чу се остър пушечен гърмеж, последван от свистене на куршум, а след това тъп удар и смъртоносното парче олово се заби в твърдо тяло.

Единственият резултат от изстрела бе, че конят се уплаши. Ездачът не мръдна от седлото.

Не беше съвсем ясно дали и конят се е изплашил. В гръмкото цвилене, отекнало след изстрела, звучеше по-скоро нотка на презрение.

Въпреки това животното препусна стремглаво и остави зад себе си Зеб Стамп, съвсем объркан от станалото. След изстрела той остана няколко секунди на колене. Ако нервите му не бяха съвсем в ред и по-рано, сега бяха още по-зле. Той бе не само озадачен, но и ужасен. Зеб беше съвсем сигурен, че куршумът му е пронизал човешко сърце. Така сигурен, както би бил, ако бе стрелял с дуло, опряно в гърдите на някого.

Не може да е човек. Зеб не вярваше, че е стрелял в човек, и тази мисъл щеше да го успокои, ако конят не бе се държал по такъв начин. Дивото неземно цвилене беше смразило кръвта в жилите му. Той трепереше цял като от треска.

Зеб би избягал, но известно време не можеше дори да стои на нозете си, затова остана на колене като вцепенен от страх. Странното видение се отдалечи пред очите му по облятата от лунните лъчи равнина и изчезна. Той събра смелост и пропълзя по урвата към хакалето. Едва когато се намери под неговия покрив, можа да размисли спокойно за странната среща.

Доста време мина преди да може да отърси натрапчивата мисъл, че е имал работа с дявола. Най-после се убеди, че това е невероятно, макар че и тази мисъл не му помогна да разбере същността на видението.

— Не е възможно! — промълви Зеб, но в тона му все още се четеше колебание. — Не е възможно това да е създание от оня свят! Нямаше да чуя удара от куршума. Той се удари o нещо твърдо, а духовете, доколкото зная, нямат плът.

— Ех, все едно! — заключи той, явно решен да се откаже от опитите си да разгадае неестественото явление.

— Да върви където ще! Или е чучело от дрипи, или е самият дявол. Друго не може да бъде!

* * *

Заедно със Зеб в хижата се промъкна и синята утринна светлина. Време бе вече да събуди Фелим, който щеше да го замести при леглото на болния. Измъчван от мисълта, че бе занемарил задълженията си, изтрезнелият ирландец се зае с готовност с поставената му задача. Преди да повери болния на грижите на неопитния Фелим, Зеб превърза драскотините, като използува медицинските познания от своя дълъг опит. Наблизо растеше nopal^[1]. Неговият сок щеше да изцери бързо раните.

Зеб знаеше, че двадесет и четири часа след употребата му те щяха да зараснат, а след три дни напълно да оздравеят.

Този факт, известен на всички, които живеят в горите, го караше да се отнася с пренебрежително недоверие към лекарите. И ако би имал на разположение двадесет лекари, Зеб нямаше да повика нито един от тях. Той бе уверен, че Морис Джерълд е вън от опасност, поне що се отнася до раните.

Опасност имаше, но тя идеше от другаде.

— А сега, мистър Фелим — каза Зеб, като свърши своите медицински занимания, — след като направихме всичко възможно за външността на човека, време е да се замислим и за вътрешността. Слушай, няма ли нещо за ядене?

— Нито хапка, мистър Стамп. А най-лошото е, че нямаме нищо за пиене. В хижата не е останала нито капка алкохол.

— По твоя вина, дявол да те вземе! — извика Стамп, като се обърна намръщен към ирландеца, което показваше, че съжалява не по-малко от него. — Ако не беше ти, щяхме да имаме толкова ракия, че да ни стигне, докато се съвземе момъкът. А сега какво ще правим?

— Не сте справедлив, мистър Стамп, вярвайте ми. Честна дума! Вкусих само от малкото шише! Индианците изпразниха дамаджаната. Така беше!

— Хайде, хайде! Ти не можеш да се напиеш само от едно шише. Знам аз колко ти трябва! Сигурно и другото си понадигнал няколко пъти!

— Кълна се във всички светии…

— Моля ти се, остави светиите си на мира! Да не мислиш, че някой разумен човек може да вярва в такива животинки като тях? Както и да е, няма какво повече да говорим. Изпил си всичко и туй то! Сега ще трябва да минеш без алкохол, защото най-близкото място, откъдето може да се купи, е двадесет мили оттук.

— Тази работа, виж, не ми харесва!

— Затваряй си устата и слушай какво ти говоря. Трябва да минем без пиене, но това не значи, че трябва и да гладуваме. Момъкът сигурно е вече полумъртъв от глад. Главата му е пълна, но стомахът му трябва да е съвсем празен. А аз самият съм толкова гладен, че бих изял и койот. Не знам дали бих се отказал и от ястреб, който сигурно по не го бива от койота. Но защо трябва да ям ястреби, щом мога да грабна пушката и щом има пуйки край Аламо? Ти стой тук и се грижи за младежа, докато аз довлека някоя пуйка.

— Добре, мистър Стамп, и… не се тревожете. Вярвайте ми…

— Стига си дърдорил! Аз още не съм свършил.

— Ей богу, няма да продумам вече.

— Хубаво ще направиш. Само слушай! Ако някой дойде, докато ме няма, трябва да ми съобщиш, без да губиш минута.

— Разбира се. Честна дума, ще ви съобщя.

— Добре. Помни, че на теб разчитам.

— Можете да разчитате; само че, мистър Стамп, как ще ви съобщя, ако сте нейде надалеч? Какво ще правя тогава?

— Е, не смятам, че ще трябва да ходя надалеч. Още е рано и сигурно ще намеря пуйки наблизо. Все пак — продължи Зеб, като помисли малко — има ли някоя пушка в колибата? И револвер може да свърши работа.

— Няма ни едното, ни другото. Господарят взе и двете, когато отиде последния път в поселището. Сигурно ги е оставил там.

— Това ми обърква работата. Може и да не те чуя.

Зеб, който в този миг бе почти излязъл, отново спря да помисли.

— Хей! — извика той, след няколко секунди. — Сетих се! Дойде ми нещо наум! Виждаш ли къде съм вързал кобилата да пасе?

— Разбира се, мистър Стамп! Виждам!

— Добре. А виждаш ли трънливия кактус, който расте в края на поляната?

— Да.

— Добре. А сега слушай! Поглеждай от време на време навън и ако някой дойде, докато ме няма, изтичай при кактуса, откъсни някой клон, по-трънлив, и го бутни под опашката на кобилата.

— Майко Мойсеева! А защо?

— Май че трябва да ти обясня — каза Зеб замислено, — иначе може всичко да объркаш. Слушай, Фелим, ако някой дойде, докато ме няма, по-добре е да се върна веднага. Няма да отида далеч, но колкото и да съм наблизо, може да не те чуя. Кобилата ще чуя по-добре. Плесни я по задницата с тръна и ако не чуя и нея, може да решиш, че или са ме очистили, или и двата ми крака са се схванали. Значи, Фелим, трябва да направиш, каквото ти казвам…

— Ще го направя.

— Ама да не сбъркаш! От това зависи животът на господаря ти.

След тия наставления ловецът нарами дългата си пушка и излезе.

— Умен човек, хей! — каза си Фелим, когато Зеб изчезна. — Какво ли иска да каже, като настоява, че господарят ще бъде в опасност, ако някой дойде в колибата? Каза, че се касаело за живота му. Да, да, така каза. Нареди и да поглеждам от време на време навън. Сигурно ще трябва да започна още отсега да поглеждам. Значи ще трябва да отида до вратата.

Фелим излезе и огледа пътеката, която водеше към хакалето. След това се върна до прага и застана като страж на пост.