Майн Рид
Конникът без глава (54)

Глава LIII
ТОЧНО НАВРЕМЕ

— Ако загубим и половин час, може да бъде късно — това бяха последните думи на ловеца, преди да се отдалечи в галоп от колибата. Той беше прав; не беше права обаче сметката му за времето. По-правилно би било да каже „половин минута“, защото човекът, който ги зовеше с кървавото писмо, в същия миг се намираше отново в опасност. Койотите го бяха пак заобиколили. Но сега нямаше защо да се страхува от тях. Друг, още по-опасен враг застрашаваше живота му.

Морис Джерълд — сега вече знаем, че той е човекът с наметалото и панамената шапка — бе заспал след описаната по-горе битка, в която го спаси неговата вярна Тара. В продължение на няколко часа той почиваше, напълно уверен в способността на другаря си да го опази от черните птици и от още по-опасните четириноги хищници.

След това се събуди сам и като се почувствува ободрен, насочи пак вниманието си към опасностите, които го заобикаляха.

Кучето го бе спасило от койотите и щеше да продължи да го брани, ако го нападнат отново. Но после? Верният му другар не можеше да го пренесе. А тук той можеше да умре от глад или от раните си.

Морис се изправи и откри, че краката му не държат. Беше изнемощял и след като направи с мъка няколко крачки, трябваше отново да легне.

В този тежък миг го осени щастлива мисъл. Тара може да занесе съобщение до хижата.

— Да мога само да я накарам да отиде — каза си Морис, като погледна въпросително кучето. — Ела, драга! — обърна се той към безмълвното животно. — Искам да ми станеш пощальон! Да занесеш писмо, разбираш ли? Чакай, докато го напиша. След това ще ти обясня по-добре. За щастие имам картичка — каза той, като потърси из портфейла си, — но нямам молив. Няма значение. Около мене има толкова мастило; а вместо писалка ще използувам някой трън от агаве.

Морис пропълзя до това растение, откърши един от шиповете, с които завършват големите му листа, и го потопи в кръвта на най-близкия койот. След това извади една картичка и написа нещо на нея. Уви я в парче плат, което откъсна от подплатата на панамената шапка, и я прикачи с един ремък за шията на хрътката.

Сега оставаше само да накара кучето да изпълни пощальонската задача.

Това не беше лесно. Въпреки своя ум безсловесното животно не можеше да разбере защо е необходимо да изостави човека, комуто беше така предано. То остана дълго време глухо за увещанията и упреците, с които Морис искаше да го накара да тръгне. То се покори едва след като човекът, чийто живот бе спасило неотдавна, започна да го хока с престорен гняв и да го удря с патерицата си.

И чувствата на едно куче дори не биха могли да понесат такова отношение. Като обърна няколко пъти укорен поглед към човека, който го гонеше, Тара избяга неохотно в гората.

— Бедното! — си каза Морис, когато кучето изчезна от погледа му. — Все едно, че удрям себе си или най-близкия си приятел. Ще изкупя това, като стана още по-мил с него, ако имам щастие да го видя пак. А сега, щом съм без него, трябва да се подготвя за защита в случай, че койотите ме нападнат. Сигурно ще дойдат пак, като открият, че съм сам.

Той си изработи план. Наблизо бе ореховото дърво, за което вече споменахме. То имаше два здрави клона, израснали хоризонтално един до друг на около шест-седем фута от земята.

Морис свали наметката си, простря я на земята и промуши с ножа няколко дупки по краищата й. После разви пояса си от китайска коприна, омотан около кръста му, и го разряза на две ленти, дълги няколко ярда. Опъна наметката между двата клона и я превърза с лентите. Образува се нещо като люлка, в която можеше да легне човек.

Морис знаеше, че койотите не се катерят по дърветата и легнал във висящата постеля, той можеше да наблюдава с безразличие опитите им да го достигнат.

Не би хабил сили, ако не бе сигурен, че ще се върнат. Предположенията му скоро се потвърдиха. Един след друг койотите се приближаваха крадешком откъм гората, правеха по няколко скока, спираха се да разузнаят и пак напредваха към мястото на неотдавнашната битка.

Врагът, от който най-много се страхуваха, не беше тук. Окуражена от това, глутницата скоро се събра и Морис стана още веднъж свидетел на жестоката свирепост, с която са прочути тези иначе страхливи животни. Те разкъсаха с най-голяма бързина мъртвите си събратя. След това насочиха вниманието си към ранения. Той разлюля люлката си, без да го е грижа, че ще го видят. Тя беше достатъчно висока, за да не могат да я достигнат, а това му осигуряваше безопасност.

Тъмната мантия личеше ясно, както и човекът, седнал в нея. Кръвта бе изострила апетита на койотите и те се събраха под люлката. Страшна гледка бе човек да наблюдава как облизват окървавените си муцуни след отвратителното пиршество.

Морис почти не им обръщаше внимание, дори когато скачаха с намерение да достигнат краката му или когато се опитваха от време на време да се покатерят по дървото. Смяташе, че е в безопасност.

Но имаше опасност, която той не бе предвидил. Той се сети за нея, едва когато койотите прекратиха напразните си опити и се излегнаха задъхани под дървото.

Койотът е най-лукавото от всички диви животни в прерията и гората. Всеки ловец ще ви каже, че този звяр е „най-хитрата гадинка, която съществува“. По лукавство прилича на лисицата, а по свирепост — на вълка. Може да го опитомите, но той рано или късно ще разкъса ръката, която го гали. Всяко дете може да го уплаши с пръчка, но въпреки това всеки ранен е изложен на опасност да бъде нападнат.

Ако е сам, койотът е страхлив като заек, но когато е в глутница — а те ходят на лов само на глутници, — малодушието му не личи така много. Понякога, под влиянието на силен глад, то се превръща в свирепост, която наподобява смелост.

Но човек трябва да се страхува най-много от хитростта на койотите. И това именно пробуди нови опасения у ловеца на мустанги.

Койотите разбраха скоро, че не могат да го достигнат, но не се разпръснаха, а наклякаха по тревата. Към тях се присъединиха и други, отклонили се от групата. Морис разбра, че имат намерение да го обсадят. Това не би трябвало да го безпокои, като знаеше, че е в безопасност. И той наистина не би се тревожил, ако нямаше друга, все по-осезателно засилваща се причина за безпокойство. Това бе опасността, която едва бе избягнал неотдавна — мъчителната жажда.

Той се ядоса, че не се сети за нея, преди да се качи на дървото. Лесно би могъл да се запаси с вода. Потокът беше наблизо, а извитите листа на агавето можеха да му послужат за съд.

Но сега бе вече късно. Водата течеше пред очите му и само го измъчваше и увеличаваше желанието му да пие. Той не можеше да стигне до потока, без да мине сред койотите — а това бе равносилно на сигурна смърт. Надеждата му, че кучето ще се върне и ще го спаси повторно, беше слаба. Още по-малко вярваше, че писмото му ще стигне предназначението си. Вероятността беше съвсем малка.

Жаждата се връща бързо при човек, от чиито вени е изтекла много кръв. Мъчението се приближаваше. Колко ли щеше да трае?

Този път то бе придружено от видения. Стотината вълци му се сториха изведнъж десеторно повече. Като че хиляди обкръжаваха дървото и покриваха цялата поляна. Те идваха все по-близо и по-близо. Очите блестяха стръвнишки. Окървавените езици лижеха увисналия плащ, разкъсваха го със зъбите си. Морис чувствуваше зловонния им дъх, когато те подскачаха между клоните.

За миг главата му се проясни и той разбра, че всичко е само видение. Вълците бяха още тук, но както и по-рано, само сто на брой. Те лежаха на тревата и очакваха подло да настъпи криза. И тя настъпи още докато траеше прояснението. Стана нещо неочаквано и необяснимо за Морис. Койотите внезапно скочиха и се втурнаха към гората. Ни един не остана на поляната.

Дали и това не бе някакво видение? Той се съмняваше във видяното и започна да мисли, че разумът му се е помрачил.

Но всичко бе съвършено ясно. Нямаше нито един койот. От какво ли се бяха изплашили?

Радостен вик се изтръгна от гърдите му, когато му мина през ума, че Тара може да се е върнала. А сигурно и Фелим е с нея. Обсадата на койотите бе траяла два часа. За това време писмото можеше да бъде предадено.

Морис се повдигна на коляно, надвеси се над клона и се огледа. Не се виждаше нито хрътката, нито помощникът му — нищо друго освен клони и храсти.

Той се ослуша. До ушите му достигаше само воят на койотите, които продължаваха да се оттеглят. Сега всичко му се стори още по-недействително. Какво ли ги накара да хукнат така ненадейно?

Това нямаше никакво значение. Сега пътят му беше свободен. Той можеше да стигне до потока, без да се излага на опасност. Водата искреше пред него. Ромонът й бе като песен за слуха му.

Морис слезе от дървото и се отправи, олюлявайки се, към потока. Преди да се наведе да пие, той се огледа наоколо и мъчителната жажда дори не можеше да заличи изненадата, от която още не бе се отърсил. На какво дължеше това неочаквано спасение?

Въпреки надеждата, че може да е хрътката, той все пак се страхуваше, че над него виси някаква опасност.

Само един поглед го убеди, че не се лъже. Между листата се показваше жълтата, лъскава кожа на петна. Дълго тяло пълзеше като змия сред шубраците. Това беше опасният ягуар — тигърът на Новия свят, не по-малко страшен от своя събрат.

Появяването му обясняваше бягството на койотите.

Намеренията му бяха явни: подушил кръв, той бързаше към мястото, където тя бе пролята. Видът му издаваше, че е решен да вземе участие в кървавото пиршество.

Очите на ягуара бяха втренчени в Морис. Той се приближаваше към него — отначало бавно, прилепен към земята, а после все по-бързо и по-бързо, като че се готвеше за скок.

Да се върне на дървото би било глупаво. Ловецът на мустанги знаеше, че ягуарът се катери като котка. Но и да не знаеше, връщането беше невъзможно. Хищникът бе отминал вече дървото, на което Морис се бе приютил по-рано, а наблизо нямаше друго, до което би могъл да се добере навреме.

На Морис и през ум не мина да се покатери на някое дърво. Объркан от изненада, той просто не можеше да мисли.

И без да мисли, се втурна несъзнателно към потока и се намери до кръста във вода. Ако бе размислил, щеше да се сети, че това няма да му помогне. Ягуарът не само се катери като котка, а умее и да плува леко като видра. Той е толкова опасен във водата, колкото и на суша.

Но Морис не се сети. През съзнанието му мина само неясната мисъл, че малкият вир, в който бе нагазил, едва ли ще го защити. Той се увери в това, когато ягуарът достигна до брега и се сниши с намерение да скочи на него.

Отчаян, Морис се приготви да посрещне нападението на свирепото животно. Но нямаше нищо — нито нож, нито револвер, за да го отблъсне. Нито дори патерицата. Борба с голи ръце щеше да завърши с гибелта му.

Той извика, когато жълтеникавото животно понечи да скочи.

Подобен крясък издаде и ягуарът. Нещо му попречи и вместо да връхлети на жертвата си, той се строполи като мъртъв във водата.

Като отзвук на този вик от гората се чу друг, непосредствено след отсечен пушечен изстрел.

Из храстите излетя огромно куче и със скок се гмурна във вира, където бе потънал ягуарът. Един великан се приближи бързо към брега, последван от друг, по-дребен човек, който радостно подвикваше.

Това, което виждаше и чуваше, бе за ранения видение, а не действителност. Това бяха последните мисли, които минаха през ума му. Дълго измъчваното му съзнание го напусна. Той се опита да удуши верния приятел, който плуваше и се умилкваше около него, и започна да се бори със здравите ръце, които го вдигнаха и изнесоха в приятелска прегръдка на брега. Съзнанието на Морис напусна действителността и потъна в ужасно бълнуване.