Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LI
ПАК ПИЯН
Нашият разказ ни връща отново при самотната хижа на Аламо, така внезапно напусната от комарджиите, дошли в отсъствието на стопанина.
Наближава пладне на другия ден, а той още не се е прибрал у дома си. Бившият коняр от Балибалах е отново сам в хакалето. Както и по-рано, той е пиян и лежи проснат на пода.
Фелим бе изтрезнял, но след това се бе обърнал пак към „светото“ питие, на което се дължеше сегашното му състояние.
За да обясним всичко, трябва да разкажем какво се случи след среднощния час, когато играчите на monté си отидоха така внезапно.
Видът на тримата червенокожи, разположили се около масата и погълнати от игра на карти, спомогна много повече от съня за изтрезняването на Фелим.
Неговият пронизителен вик показа, че той не бе видял смешното в тази комична картина.
В последните събития нямаше нищо смешно. Но той не си спомняше ясно какво бе последвало. Спомни си само, че тримата нашарени индианци се отказаха ненадейно от играта, хвърлиха картите на пода и застанаха заплашително над главата му с голи ножове. След това към тях се присъедини и четвърти, после всички обърнаха гръб и се втурнаха през глава навън.
Всичко това стана за по-малко от двадесет секунди. Когато се съвзе от ужасната изненада, Фелим се намери сам в хакалето. Спеше ли или не? Пиян ли бе или сънуваше? Действителност ли е това или някакво ново, неразбираемо за него видение, подобно на онова, което още виждаше ясно в съзнанието си.
Не, това не можеше да е измама. Не бе възможно. Диваците бяха толкова близо до него, не можеше да се усъмни в тяхното съществуване. Той ги бе чул да говорят на непознат за него език — сигурно някое индианско наречие. Освен това картите бяха все още пръснати на пода.
Но Фелим и не помисли да вземе някоя от тях, за да се увери дали е истинска. Той беше вече достатъчно изтрезнял, но му липсваше смелост. Струваше му се, че картите ще изгорят пръстите му. Отгде да знае, може да са на дявола.
Въпреки смущението си Фелим съобрази, че е опасно да остане в хижата. Възможно бе „червенокожите“ да се върнат да довършат играта си. Те бяха оставили не само картите, но и цялото имущество на хакалето. Ясно бе, че нещо сериозно ги е заставило да си отидат така неочаквано; но можеха и да се върнат също така неочаквано.
Тази мисъл накара ирландеца да действува незабавно. Той изгаси свещта, за да прикрие движенията си, и тихо се измъкна навън.
Не излезе през вратата. Луната осветяваше малката полянка пред къщата. Диваците може да са още наблизо.
Фелим отпра една от конските кожи в задната част на стаята и се промъкна през отвора. Навън се скри в сянката на дърветата.
Не беше отишъл далече, когато пред него се появиха някакви тъмни предмети. Чуваше се подрънкване на конски юзди, а от време на време и тропот от копита. Фелим се спря, скрит зад един кипарис.
Той се убеди скоро, че това са коне. Четири на брой, без съмнение принадлежаха на четиримата воини, които бяха превърнали къщата на ловеца на мустанги в игрален дом. Животните бяха вързани, както изглежда, за едно дърво, но това не значеше, че и стопаните им не са там.
При тази мисъл Фелим се накани да тръгне в друга посока. Точно в този миг дочу гласове, които стигнаха до ушите му от противоположната страна — мъжки гласове, които звучаха застрашително и заповеднически.
След това последваха бързи и отсечени възклицания на уплаха. После излая куче и настъпи тишина, нарушавана само от шум, напомнящ чупене на клонки, като че няколко души тичаха през храстите. Фелим продължи да се ослушва. Шумът се приближаваше. Хората, които го причиняваха, идваха към кипариса. Той се вмъкна между подпорите, сложени край дървото, клекна и се скри напълно в сянката им. Едва бе успял да се срие, когато четирима мъже префучаха към конете. Когато минаха покрай него, те размениха няколко думи, които ирландецът не можа да разбере; но в тях звучеше ужас. Ужас се четеше и в действията им — те очевидно бягаха от някакъв неприятел, който ги бе изплашил.
Близо до кипариса имаше полянка, осветена от лунните лъчи. За да стигнат до конете си, четиримата мъже трябваше да я прекосят. Когато минаваха през нея, червените им кожи лъснаха под сребристата светлина.
Фелим позна четиримата джентълмени, които така свободно се бяха разположили в хижата. Той не се помръдна от мястото си, докато не чу, че те се качиха на конете и препуснаха в галоп по склона към равнината. Никак не приличаха на хора, които имат намерение да се върнат.
— Нищо не разбирам — промърмори ирландецът и разпери ръце от изненада. — Дявол ги взел! Каква е тая работа? Какво гонят тези дяволи? А тях какво ги подгони? Ясно като бял ден, че нещо ги изплаши. Дали не е същото? Господи! Сигурно и те са го срещнали. Чух, че хрътката виеше. А тя тръгна подир него. О, божичко! Какво става? Ами ако е намислил да гони тях и мине оттук?
От страх да не види пак загадъчното видение или то да го не види, той се дръпна в сянката на дървото, гдето стоя известно време разтреперан.
— Това трябва да е някоя шега на мистър Морис. Приискало му се е да ме изплаши. А дойде тъкмо навреме, за да изплаши ония червенокожи, дето сигурно мислеха да ни ограбят, а може би и да ни убият. Дано е тъй! Колко ли време мина, откакто го видях? Доста време. Спомням си, че хубавичко си пийнах, а сега като че ли нищо не е било. Дано индианците не са спипали дамаджаната! Чувал съм, че и те обичат да си по-пийват като нас, белите. Божичко! Ако са я подушили, капка не е останало от уискито. Ще се върна в хижата да проверя. Няма какво да се страхувам вече от тях. От главоломното им бягство личеше, че няма да се върнат.
Фелим излезе от сянката и се отправи към хакалето. Движеше се предпазливо, като спираше от време на време, за да се увери, че наблизо няма никой.
Въпреки убедителното предположение, което си бе изработил, ирландецът все още се страхуваше да не срещне конника без глава, който се бе приближил на два пъти към хакалето и сега бе може би вътре.
Ако не, се надяваше да намери няколко „капки в дамаджаната“, Фелим не би се осмелил да се върне. Но желанието му да си пийне бе малко по-силно от страха и воден от него, той пристъпи боязливо в тъмната хижа.
Фелим не се опита да запали светлина. Той познаваше добре всеки инч от стаята, особено ъгъла, гдето очакваше да намери дамаджаната. Отправи се към него. Но разочарованият му вик показа, че дамаджаната не е на мястото си.
— Дяволите да ги вземат! — промърмори ядовито той, като опипваше пода. — Изглежда, че са я задигнали. Така е, то се знае. Иначе щеше да е на мястото си. Сигурен съм, че тук я оставих. А, ето къде било моето съкровище! — продължи Фелим, когато ръцете му напипаха плетената дамаджана. — Негодяи! Пресушили я! Ах, алчни чудовища! Ако знаех, че ще дойдете, жлъчка щях да налея в нея. Това заслужавате. Дано ви изгори червата, червенокожи разбойници! Крадат уиски, когато човек спи. Ай, ай, какво да правя сега? Да си легна пак? Няма да заспя, ако не пийна нещо за утешение. А не е останала ни капка… Уф, да му се не види! Дево Марийо! Майко Мойсеева! Свети Патрик и всички останали… Какво съм се раздрънкал! Ами шишето! Шишето! Ами че то е в куфара, пълно догоре. Нали го напълних за мистър Морис, когато тръгна последния път за поселището, а той го забрави. Боже господи! Смили се над мене! Ако индианците са го напипали, свършено е с мене. Ще полудея! Хип! Хип! Ура! — извика той, след като порови известно време из куфара. — Хип! Хип! Ура! Слава богу! Червенокожите не са се сетили да потърсят тук. Шишето си е съвсем пълно. Не са се и допирали до него. Ура!
Откривателят на спиртното богатство се отдаде за известно време на радостта си и в тъмнината се чуваше как танцува по пода на хакалето.
Последва тишина; той отпуши шишето, после се разнесе звук от гъргорене — тънкошиестото стъкло бе започнало да излива своето съдържание в гърлото му.
След известно време този звук се замени от мляскане с устни и възклицания.
Ново гъргорене, ново мляскане и тъй нататък, докато най-сетне празното шише издрънча на пода.
След това се разнесоха диви викове, песни и смях, несвързани закани, отправени към червенокожите и конника без глава, които малко по малко стихнаха и завършиха с шумно, продължително хъркане.