Майн Рид
Конникът без глава (5)

Глава IV
ЧЕРНИЯТ СЕВЕРНЯК

Отдадена за известно време на тези пророчески мисли, младата девойка седеше неподвижно, притиснала с ръце слепите си очи, сякаш цялата й душа се опитваше да обясни миналото или да прозре в бъдещето. Нейният унес, каквато и да беше причината му, не продължи дълго. Навън се разнесоха викове, примесени с думи, които вещаеха опасност.

Девойката разпозна гласа на брат си. В него се четеше тревога:

— Погледни, татко! Не ги ли виждаш?

— Къде, Хенри, къде?

— Ето там, зад колите. Сега виждаш ли ги?

— Виждам, но не мога да позная какво е. Изглеждат като, като… — Пойндекстър не можеше да се сети на какво да ги оприличи. — Наистина не зная какво е.

— Водни стълбове? — предположи бившият капитан, който при появата на странните предмети беше благоволил отново да се присъедини към групата около каретата. — Но не може да бъде. Много сме далече от морето. Никога не съм чувал да са се появявали в прериите.

— Каквито и да са, те се движат — каза Хенри. — Погледнете! Събират се и се разпръскват. Ако не се движеха, човек можеше да ги вземе за големи обелиски от черен мрамор.

— Великани или зли духове — шеговито подхвърли Къхуун, — великани людоеди от другия свят, на които е хрумнало да се поразходят из отвратителната прерия.

Бившият офицер се шегуваше насила. И той като другите беше неспокоен.

Нищо чудно. На хоризонта на север внезапно се извисиха десетина мастиленочерни стълба — нещо невиждано досега. Те не бяха точно като колони, нито пък имаха определена форма, а постоянно променяха големината, очертанията и мястото си.

Ту заставаха неподвижни за известно време, ту се плъзгаха но обгорилата повърхност като гиганти на кънки. А ето сега — прегъват се, наклоняват се един към друг в май невероятни съчетания.

Не е нужно голямо въображение, за да може човек да си представи великаните от миналото, оживели по прериите на Тексас, да танцуват след буен пир с Бакхус.^[1]

Естествено бе всички да изпаднат в тревога пред близостта на тия необикновени и неземни явления, които никой не бе виждал дотогава и които никой не познаваше.

И така беше — всеки чувствуваше приближаващата се опасност. Знаеха, че към тях идва една от стихиите на прерията.

Всички се бяха спрели при вида на странните колони. Коларите и негрите, които вървяха пеш, викаха от ужас. Животните — мулетата, и конете — бяха спрели неволно. Мулетата изпълваха въздуха с пронизителни ревове, а конете цвилеха и трепереха.

Това не бяха единствените звуци. Откъм черните кули се носеше дрезгаво фучене, което напомняше бученето на водопад, от време на време прекъсвано от тътнеж, приличен на залп от пушки или грохот на далечна гръмотевица.

Шумът ставаше все по-силен и по-отчетлив. Опасността, каквато и да бе тя, се приближаваше. По лицата на всички се изписа ужас. Къхуун не правеше изключение. Бившият офицер вече не се преструваше на весел. Очите на всички бяха обърнати към надвисналото небе и черните стълбове, които сякаш идваха да ги смажат.

В тези тежки минути до ушите им достигна вик, който макар и тревожен, им донесе облекчение.

Право към тях в луд галоп яздеше конник. Конят беше черен като въглен, а също и ездачът; черно беше дори и лицето му. Все пак те го познаха. Това бе странникът, по следата на чието ласо се движеха.

Жената предусеща по-бързо от мъжа; младата девойка от каретата го позна първа.

— Карайте! — извика той, когато се приближи толкова, че можеха да го чуят. — Карайте, карайте, колкото може по-бързо!

— Какво е това? — попита плантаторът, смутен от уплаха. — Има ли някаква опасност?

— Има. Не го очаквах, когато ви срещнах. Едва след като преминах реката, видях сигурни признаци за приближаването му.

— На кого, сър?

— На северняка.

— Искате да кажете, че бурята се нарича така?

— Да.

— Никога не съм чувал, че е опасен — се намеси Къхуун, — освен за корабите и лодките в морето. Зная, че е много студен, но…

— Ще видите, че не е само студен, сър, ако не побързате да се махнете от пътя му — прекъсна го младият конник. — Мистър Пойндекстър — продължи той, като се обърна към плантатора и започна да му говори нетърпеливо и настойчиво, — казвам ви, вие и вашите спътници сте в опасност. Севернякът не винаги е страшен, но този… погледнете! Виждате ли онези черни стълбове?

— Ние се чудехме и не можехме да разберем какви са.

— Нищо — само предвестници на бурята. Погледнете по-нататък! Не виждате ли онзи облак, черен като въглен, който обгръща небето? Ето от какво трябва да се страхувате. Не искам да създавам излишна тревога, но в тази сянка се крие смърт. Движи се и се приближава насам. Нямате никаква друга възможност да го избегнете, освен да побързате. Ако се бавите, ще стане много късно. След десет минути ще надвисне над вас и тогава… Бързо, сър, моля ви! Наредете на вашите колари да карат напред колкото може по-скоро. Самото небе ви заставя.

Плантаторът дори и не помисли да не се подчини на тази настойчива молба. Дадено бе нареждане да подкарат конете с най-голяма бързина. Ужас бе обхванал не само коларите, но и животните, та камшиците бяха излишни.

Каретата и конниците, както и преди, се движеха начело. Само странникът се спусна към опашката на кервана сякаш да го запази от заплашващата го опасност.

От време на време го виждаха да спира коня си и да се обръща назад с поглед, в който се четеше все по-голяма и по-голяма тревога.

Като забеляза това, плантаторът се приближи и попита:

— Има ли още опасност?

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че има — отговори странникът. — Надявах се вятърът да промени посоката си.

— Вятърът ли казахте, сър? Няма вятър. Нищо не чувствувам.

— Не тук. Там вилнее ураган и се движи право насам. Господи! Той се приближава към нас с голяма бързина. Съмнявам се дали ще успеем да преминем изгорялата прерия.

— Какво да правим? — извика ужасен плантаторът.

— Това ли е най-голямата скорост, с която могат да се движат мулетата?

— Да, по-бързо не могат.

— Страхувам се тогава, че няма да успеем!

След като изрече тези мрачни предположения, той извърна коня си и се вгледа в стълбовете от облаци като че искаше да изчисли бързината, с която напредваха.

Линиите, които се образуваха около устните му, говореха за нещо повече от безпокойство.

— Да, късно е! — извика той, като изведнъж прекрати наблюденията си. — Те се движат по-бързо от нас, много по-бързо. Няма да можем да им избегнем.

— Боже мой, сър! Толкова ли е голяма опасността? Нищо ли не можем да направим, за да се спасим?

Странникът не отговори веднага. Няколко секунди той стоя безмълвен, като че ли размисляше. Погледът му не бе вече обърнат към небето, а блуждаеше между колите.

— Няма ли никаква възможност да избягаме? — настоя нетърпеливо плантаторът като човек, изправен пред голяма опасност.

— Има! — отвърна радостно ездачът, сякаш някаква щастлива мисъл го бе озарила. — Има надежда! Не се сетих по-рано. Бурята не можем да избегнем, но можем да избегнем опасността. Бързо, мистър Пойндекстър! Наредете вашите хора да завият мулетата, а също и конете. В противен случай те ще ослепеят и ще пощръклеят. Одеяла, пелерини, каквото и да е. Като свършат това, всички да се приберат в колите и да пуснат платнищата отзад. Аз сам ще се заема с каретата.

След като даде указанията, които Пойндекстър с помощта на надзирателя побърза да изпълни, младият човек се отправи в галоп напред.

— Мис — каза той, като спря коня си до каретата, и заговори толкова учтиво, колкото обстоятелствата позволяваха, — трябва да спуснете всички завеси. Нашият колар трябва да влезе вътре, а и вие също — обърна се той към Хенри и Къхуун, — и вие, сър — към Пойндекстър, който току-що бе приближил. — Ще има място за всички. Влезте вътре, моля ви! Не губете време! След няколко секунди бурята ще връхлети върху нас!

— А вие, сър? — загрижено се обърна плантаторът към човека, който полагаше такива усилия да ги предпази от още неизвестната опасност. — Вие какво ще правите?

— Не се грижете за мене. Зная какво ни очаква. Не ми се случва за първи път. Влизайте, влизайте, моля ви! Няма нито секунда за губене. Чуйте този писък! Бързайте, иначе облакът от прах ще ни обгърне!

Плантаторът и синът му скочиха от седлата и се прибраха в каретата. Къхуун отказа да слезе и остана неподвижен на седлото. Защо пък той да бяга от такава мнима опасност, от която не се крие човекът в мексиканските дрехи?

Последният се обърна и подкани надзирателя да влезе в най-близката кола, което той стори незабавно. Едва сега странникът можеше да се погрижи за себе си. Той бързо разгъна сарапето си, което беше привързано на задната част на седлото, и го метна върху главата на коня. След това дръпна краищата му назад и ги завърза така, че около главата на животното се образува нещо като торба. Със същата ловкост той развърза шала си от китайска коприна, опна го около шапка та си и мушна единия му край в кордона, а другия спусна пред периферията, така че се образува нещо като копринена маска пред лицето му.

Преди да свие долния край, той се обърна пак към каретата и за своя голяма изненада видя Къхуун все още на седлото. Човечността надви надигащото се у него чувство на неприязън.

— Още веднъж ви приканвам сър, да влезете вътре. Ако не го направите, ще съжалявате. След десет минути може би няма да бъдете жив!

Явната настойчивост на това предупреждение даде резултат. Пред смъртен неприятел Касий Къхуун не беше страхлив, но сега се приближаваше враг, който не бе смъртен, нито пък по някакъв начин можеше да бъде разбран. Неизвестният враг напираше с шум, наподобяващ гръмотевица; дори сянката му беше по-тъмна от нощния мрак. Кой не би почувствувал страх при приближаването на такъв, явно унищожителен враг?

Бившият офицер не можеше повече да се противопоставя на предупрежденията на земята и небето. Той се смъкна от седлото с престорено нежелание — за да спаси достойнството си, — качи се в каретата и се приюти зад плътно спуснатите завеси.

* * *

Безсилно е перото да опише това, което последва. Никой не видя зрелището, тъй като никой не се осмели да погледне навън. Но дори ако някой се бе опитал, нямаше да види нищо. Пет минути след като загърнаха мулетата, керванът бе обвит от непрогледна тъмнина. Само началото може да бъде описано защото само то бе наблюдавано от пътниците. Един от черните стълбове, който се движеше пред другите, се сблъска с колите и се разпръсна. Запада черен прах, като че от небето заваля барут. Това беше само началото. За кратко време се разведри, но стана горещо като в пещ. След това връхлетяха студени вихрушки, които сякаш идваха от ледени пещери, и то с такъв шум, като че всички тромпети на Еол^[2] възвестяваха пристигането на крал Буря!

В следващия миг „севернякът“ връхлетя и спрелият в субтропическата равнина керван бе обгърнат от въздух, студен като въздуха, който сковава ледените планини в Северния океан.

Нищо повече не се виждаше, нищо не се чуваше освен свистенето на вятъра или пресипналият му рев, когато с трясък се удряше в платнищата на колите. Мулетата инстинктивно се бяха обърнали с гръб към него и стояха неподвижни. Гласовете на пътниците, които разговаряха загрижено в колите изчезваха сред воя на урагана. Всички отвори бяха запушени, тъй като скоро се разбра, че да покажеш лицето си навън от платнището, значи да се задушиш. Въздухът бе наситен с пепел, която вихърът вдигаше от обгорялата равнина и като я въртеше, разбиваше я на едва осезаем, но отровен прах.

В продължение на повече от час този пепелен облак се носеше из въздуха, а през това време пътниците стояха като затворници. Най-после близо до завеските на каретата се чу глас, който възвести освобождение.

— Можете да излезете — каза странникът. Коприненият шал бе отметнат над периферията на шапката му. — Вие все още трябва да се борите с бурята. Тя ще трае до края на пътуването ви, а може би и още три дни след това. Но повече няма от какво да се страхувате. Вятърът измете пепелта. Отнесе я напред и едва ли ще я настигнете до Рио Гранде.

— Сър — каза плантаторът, като бързо слезе по стъпалата на каретата, — ние трябва да ви благодарим за… за…

— За нашия живот, татко — допълни Хенри — Надявам се, сър, че ще ни удостоите с вашето име.

— Морис Джерълд — отвърна странникът, — макар че във форта съм по-известен с името Морис — ловецът на мустанги.

— Ловец на мустанги! — промърмори презрително Къхуун, но толкова високо, че да го чуе само Луиза.

— Само ловец на мустанги! — си помисли аристократът Пойндекстър и топлината на неговата благодарност чувствително охладя.

— Нямате вече нужда от моето водачество, нито от ласото ми — каза ловецът на диви коне. — Кипарисът се вижда. Движете се право към него. След като прекосите реката, ще видите знамето на форта. Все още можете да пристигнете преди падането на нощта. Нямам време за бавене. Трябва да ви кажа сбогом.

Самият сатана, възседнал „тарторски“^[3] кон, не би приличал повече на дявола, отколкото Морис — ловецът на мустанги, когато за втори път се разделяше с плантатора и неговите спътници.

Нито пепелта, която го покриваше, нито неговото скромно призвание не можаха да го принизят в очите на Луиза Пойндекстър, чието благоразположение бе вече спечелил.

Като чу името му, тя по свои собствени съображения още по-нежно съхрани картончето на топло в снежнобялата си пазва. В същото време замислено си мълвеше думи, които само тя можеше да чуе:

— Морис — ловецо на мустанги! Макар че си покрит със сажди, макар че призванието ти е скромно, засегна сърцето на една креолка! Mon Dieu! Mon Dieu!^[4] Той прилича твърде много на Луцифер^[5], за да го презирам.