Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава XLVIII
ИСИДОРА
Слънцето току-що се е появило над хоризонта на прерията. Дискът му, подобен на лъснат златен щит, все още допира о тревата. Лъчите му се промъкват между групи дървета, пръснати тук-там из саваната. Едри като маниста капки роса тегнат по перестите листа на акациите и те се свеждат към земята, опечалени сякаш, че нощта си отива заедно с прохладния ветрец и влага, така приятни след палещия зной на деня. Макар че птиците се размърдват — коя птица би могла да спи при такъв великолепен изгрев? — хората спят навсякъде, освен в прерията на Тексас. Там предизгревът е най-приятното време на деня. Малцина са унесените в дрямка по това време.
По бреговете на Леона, на около три мили под форт Индж, между дърветата скита човек. Този ранобуден скитник е яхнал буен кой, комуто явно не харесва бавната стъпка, с която се движат. От това описание сте сметнали може би, че конникът е мъж, но ако си спомните, че се намирате в Южен Тексас, все още рядко населен от испано-мексиканци, можете да предположите със същата вероятност, че конникът е жена. Такова предположение е възможно въпреки кръглата шапка, въпреки сарапето, което ездачът е метнал на раменете си, за да се предпази от утринния хлад, въпреки мъжкия начин на яздене, дори въпреки копринения мъх на горната устна. Последното може да ви заблуди. Вероятно е да помислите, че пред очите ви се намира млад испански благородник, чийто род води началото си още от времето на Сид.
Но ако сте запознат с характерните особености в лицата на испано-мексиканците, ще се убедите, че ездачът от тексаските гори може в края на краищата да е и жена.
А ако го разгледате отблизо, ще се уверите, че е така. Това личи от малките ръце, които държат поводите, от малките крака в стремената, от изящните и закръглени очертания на фигурата, които личат и под грубото capane, и най-после от гъстата коса, която се спуска на блестящи вълни под сомбрерото.
Като забележите всичко това, ще се убедите, че виждате жена. Да, виждате доня Исидора Коварубио де лос Лянос. Поразени сте от необикновения й костюм, а още повече от начина, по който язди, нали? Не сте свикнали с мексиканските обичаи, затова и дрехите, и начинът на язденето могат да ви се сторят неподходящи, дори неприлични за жена.
Но на доня Исидора и през ум не й минава, че в облеклото и държането й има нещо странно. Тя чисто и просто следва обичая, установен в страната, в която живее. Нито в едното, нито в другото има нещо необикновено. Доня Исидора е млада, но все пак е жена. Тя е на двадесет — двадесет и една година. Като знаем, че тя живее под слънцето на южното небе, не е нужно да споменем, че отдавна е минало времето, когато е била девойче. Но хубостта й е още съвсем свежа. Тя е толкова красива, колкото е била на петнадесет години. Може би дори още по-красива. Не смятайте, че тъмният мъх над устните нарушава женствеността й. Напротив, той я прави като че по-привлекателна. Вам, свикнали със светлорусите саксонки, това може да се стори на пръв поглед като недостатък. Но не бързайте с преценката си, преди да погледнете още веднъж. Вярвайте, че при втория поглед ще промените мнението си. Безразличието ви ще изчезне при третия, а при четвъртия ще се превърне във възхищение.
Продължавайте наблюденията си и най-после ще се убедите, че една млада, хубава брюнетка с мъх над устната си е най-прелестната гледка, която благосклонната природа е създала за очите на мъжа.
Тази гледка е въплътена в Исидора Коварубио де лос Лянос. Ако в лицето й има нещо неженствено, то не е мъхът над горната устна, макар че той подсилва суровото изражение, което се забелязва, когато белите й зъби блеснат под неговата сянка. И тогава дори тя е красива, красива като тигрица, която буди повече страх, отколкото обич.
От лицето й личи, че тя има качества, с каквито жената е рядко надарена. По него са изписани твърдост, решителност, смелост, която граничи понякога с безразсъдно безстрашие. В това изящно нежно лице няма ни следа от малодушие и страх. Червенината, която напира под матовата кожа на бузите, няма да изчезне дори при смъртна опасност.
Тя язди сред дърветата, които растат край Леона. Недалеч е асиендата на чичо й дон Силвио Мартинес, отгдето е тръгнала преди малко. Тя седи уверено на седлото. Буйният кон играе под нея, но не се безпокойте за младата ездачка. Тя знае как да го обуздае.
От седлото виси леко ласо, подходящо за женска ръка. То е грижливо навито, достатъчно доказателство, че тя знае как да си служи с него. Така е наистина — Исидора може да хвърля ласото с умението на опитен ловец на мустанги. Това е едно от качествата, с които тя се гордее.
Доня Исидора не язди по пътя край реката, а по една пътека, която започва от асиендата на чичо й и се слива с пътя близо до върха на едно възвишение по течението на Леона. Конят й е запъхтян. Мексиканката достига гребена на височината, по която минава пътят. Ездачката спира, но не защото иска конят й да почине, а защото е стигнала мястото, за което е тръгнала.
От едната страна на пътя се простира открито място, голямо два-три акра. То е покрито с трева, без никакви дървета. Заобиколено е от лес, различен от гората, отгдето тя току-що излезе. Лесът е от бодливи растения, между които се провират три пътеки. Тяхното начало едва личи, когато човек застане на полянката.
Девойката е спряла сред тази поляна и гали коня си по врата, за да го успокои. Това не е необходимо. Изкачването на стръмнината го е успокоило вече. Нему не му се ще да продължава.
— Дошла съм преди часа на срещата — промълви Исидора, като извади златен часовник изпод сарапето си. — Всъщност не зная ще се срещнем ли. Той може да не дойде. Но дано дойде. Цяла треперя. Да не е от дишането на коня? Vàlgame Dios[1]! Не! Аз треперя. Никога не съм изпитвала такива чувства. Дали е от страх? Може и да е. Странно, че се страхувам от човека, когото обичам — единствения, когото съм обичала. Едва ли бях влюбена в дон Мигел. Въобразявала съм си. За щастие отървах се от това чувство. Щастие бе наистина да открия, че е подлец. Това развали магията и разсея романтичния сън, в който той бе главният герой. Небето ми помогна. Сега го мразя. Чувам, че станал… Santissima!… Дали е вярно, че е станал… Salteador[2]. При все това не се страхувам да го срещна, дори на това усамотено място.
Страхувам се от добрия, благороден човек, когото обичам, а не трепвам дори пред мисълта за човека, когото мразя и който е жесток и безмилостен. Странно, нищо не разбирам. Нищо чудно всъщност. Аз треперя не защото ме заплашва опасност — а от страх, че той може да не ме обича. За това се вълнувам. Затова не съм прекарала ни една спокойна нощ от деня, когато ме спаси от пияните индианци.
Никога не съм му казвала това. Не знам как ще посрещне моята изповед, но трябва да му се изповядам. Не мога вече да понасям тази несигурност. Предпочитам отчаянието, дори смъртта, ако надеждите ми се окажат напразни. О! Шум от копита. По пътя идва кон. Дали е той? Да. Между дърветата се виждат ярките цветове на нашия национален костюм. Той обича да се облича по мексикански. Защо не, толкова добре му стои! Santa Virgen! Както съм скрита под capane, а главата ми със сомбреро, ще ме вземе за мъж. Махай се, грозно предрешаване, нека изглеждам такава, каквато съм — жена.
Исидора смъкна с един замах сарапето и шапката — такава промяна едва ли би се извършила по-бързо и на сцена. В миг се откри снага, на която би могла да завиди Хебе[3], и глава, достойна за длетото на Канова[4].
Прекрасна гледка сред самотната полянка. Бодливите растения, които я ограждаха, като че протягаха покровителствено ръце, за да я закрилят.
Великолепен кон, изправен на задните си крака, с глава, вирната към небето, и с опашка, която мете земята. На гърба му — ездачка с величествен израз и държане.
Стойката й е безупречна. Тя се е приповдигнала на стремената и красотата на женствените й форми личи сега още по-добре.
Въпреки думите на доня Исидора по лицето й не е изписан страх; или най-малко тя не го издава. Устните й не треперят, бузите й не са бледи. Напротив, изразът й е съвсем различен — той говори за любов, скрита зад горда самоувереност, напомня орлица, очакваща своя орел.
Ще помислите може би, че картината е пресилена, или че й липсва женственост. А тя е взета от живота, истинска е, неведнъж съм я възкресявал в съзнанието си.
Видът и се промени внезапно, когато разпозна приближаващия в галоп конник. Блясъкът на обшитите със злато дрехи я бе заблудил. Не беше Морис Джерълд, а Мигел Диас.
Лицето й се помрачи. Тя се отпусна на седлото с привидно безразличие. Бисерните й зъби блеснаха за миг; тя извика от разочарование. Ни следа от уплаха — само недоволство, примесено с презрение. Пръв заговорва Койота.
— Ало, сеньорита! Кой би очаквал да ви срещне на това усамотено място? Защо прахосвате красотата си сред тези трънливи храсти?
— Какво ви засяга това, дон Мигел Диас?
— Неуместен въпрос, сеньорита. Знаете, че ме засяга, знаете и защо. Знаете, че ви обичам до полуда. Глупав бях, че ви признах това и ви станах роб. То само охлади чувствата ви.
— Грешите, сеньор. Никога не съм казвала, че ви обичам. Ако съм се възхищавала от вашето ездаческо изкуство и съм заявявала това, то не ви дава основание да правите такива изводи. Не съм мислила нищо повече. Възхищавах се от изкуството ви, не от вас. Това беше преди три години. Тогава бях на възраст, когато можех да се възхищавам от такива неща, да бъда заслепена от външен блясък, а не от морални качества. Сега съм жена и е напълно естествено да се променя.
— Carrai! Защо ми дадохте лъжливи надежди? Помня деня, когато повалих най-свирепия бик и укротих най-дивия кон от стадото на баща ви. Никой не се осмеляваше да се докосне до този кон. Тогава вие ми се усмихвахте и в погледа ви се четеше любов. Не можете да го отречете, доня Исидора! Бях достатъчно опитен, за да мога по израза на лицето ви лесно да прочета вашите мисли. Сега са се променили. Защо? Защото бях покорен от вашето обаяние или защото имах неблагоразумието да ви го призная? И вие, като всяка жена, удържала победа, загубихте всякакъв интерес към победения. Така е сеньорита, така е.
— Не е така, дон Мигел Диас. Никога не съм казала или направила нещо, което би ви дало повод да смятате, че ви обичам. За мен вие сте били винаги един изкусен ездач и нищо повече. Тогава бяхте или ми се струваше, че сте такъв ездач. А сега? Знаете какво говорят за вас тук и в Рио Гранде.
— Не считам за нужно да отговарям на клевети — независимо от това, дали изхождат от лицемерни приятели или от злоезични врагове. Дошъл съм да искам, а не да давам обяснения.
— От кого?
— От самата вас, прелестна доня Исидора.
— Много сте самонадеян, дон Мигел Диас. Не забравяйте, сеньор, с кого говорите. Помнете, че съм дъщеря на…
— На един от най-гордите плантатори в Тамаулипас и племенница на един от най-гордите в Тексас. Не съм забравил всичко това, както не съм забравил, че и аз съм бил плантатор, а сега съм само ловец на коне. Caramba! Какво от това? Вие не сте жена, която ще се отнесе с презрение към някой мъж само за това, че не е богат. Един беден ловец на мустанги може да се надява за успех пред вас толкова, колкото и притежателят на стотици стада. В това отношение имам доказателства за вашето великодушие.
— Какви доказателства? — попита бързо и настойчиво Исидора, а в гласа й прозвуча за пръв път безпокойство. — Какви доказателства имате за великодушието, което сте така добър да ми припишете?
— Това прекрасно писмо, което държа в ръката си, съчинено от доня Исидора Коварубио де лос Лянос, за човека, който е като мене само ловец на коне. Няма нужда да ви го дам да го разгледате отблизо. Сигурно ще го познаете и отдалеч.
Тя наистина позна писмото. Доказателство бе, че трепна; доказателство бе и гневният поглед, който отправи към Диас.
— Как е попаднало във вашите ръце, сеньор? — запита тя, без дори да се опита да скрие възмущението си.
— Няма значение. То е в моите ръце. Отдавна търся доказателство, че сте престанали да се интересувате от мене — това ми е съвсем ясно — и че сте почнали да се интересувате от него. Това доказва по-ясно от всякакви думи, че го обичате. Вие копнеете да видите неговите красиви очи. По дяволите! Никога няма да ги видите вече.
— Какво значи това, дон Мигел Диас?
Тя зададе въпроса с разтреперан глас, в който личеше страх. И нищо чудно. В този миг видът на Койота не можеше да не предизвика страх.
Забелязал това, той отговори:
— Изплашихте се; и има защо. Аз ви загубих, но няма да позволя никой друг да ви притежава. Решено е вече.
— Какво именно?
— Това което казах. Че никога друг мъж не ще ви назове „своя“, а най-малко Морис — ловецът на мустанги.
— Така ли?
— Така! Обещайте, че никога няма да се видите с него, иначе няма да си отидете оттук.
— Шегувате се, дон Мигел.
— Говоря сериозно, доня Исидора.
Неговото поведение ясно потвърждаваше искреността на думите му. Въпреки неговото малодушие на лицето му бе изписана хладна и жестока решителност, когато протегна ръка към дръжката на камата си.
Смелата девойка не можеше да не се стресне. Тя разбра, че я заплашва опасност, че вероятността да я избегне е много малка. Това чувство я бе обзело още когато го видя. Но Исидора се надяваше, че неприятната среща ще бъде скоро прекъсната от появата на човека, който ще я вземе под своя защита.
В началото на разговора тя се вслушваше старателно да до лови шум от конски подкови и поглеждаше от време на време скритом към дърветата, отгдето очакваше този шум.
Но надеждата й рухна. Писмото в ръцете на Диас показваше, че то не бе стигнало до предназначението си.
Лишена от тази надежда, тя помисли за бягство. Но то би било съпроводено с трудности и опасност. Исидора би могла да обърне коня си и да се отдалечи в галоп. Но в такъв случай можеше да получи куршум в гърба. Револверът на Койота беше толкова близо до ръката му, колкото и камата.
Девойката съзнаваше ясно опасността. Всяка друга жена освен Исидора Коварубио де лос Лянос би се подчинила. Тя дори не показа, че се страхува.
— Глупости! — възкликна тя, като се престори, че не е повярвала на думите му. — Шегувате се с мене. Искате да ме уплашите. Ха! Ха! Ха! Защо ще се страхувам? Яздя и хвърлям ласото не по-зле от вас. Вижте само как умело мога да си служа с него.
Тя каза това с усмивка. След това сне ласото от седлото и го размаха над главата си, сякаш възнамеряваше да покаже изкуството си.
Но намеренията й бяха съвсем други. Диас не ги разбра. Озадачен от държането й, той седеше мълчалив на седлото. Едва когато почувствува примката на ласото да се затяга около лактите му, той разбра намерението й, но беше вече късно. След миг ръцете му бяха стегнати към тялото. Сега не можеше да достигне вече нито револвера, нито ножа си.
Диас не успя дори да се опита да се освободи от примката. Преди да се опомни, въжето се затегна около тялото му и силно дръпване го събори зашеметен на земята.
— Сега, дон Мигел Диас — извика Исидора и извърна коня, за да си тръгне, като стискаше опънатото ласо, — не ме заплашвайте вече. Опитайте се да се освободите, помръднете само един пръст и аз ще пришпоря коня. Жесток злодей! Въпреки малодушието си щяхте да ме убиете. Прочетох го в очите ви. Но сега ролите са разменени.
Като не чу отговор, тя замълча, но продължи да държи ласото опънато и не изпущаше от очи поваления човек.
Койота лежеше безмълвен на земята, с ръце стегнати от ласото. При падането от коня бе загубил съзнание. Като че бе мъртъв. Само жребецът му показваше признаци на живот. Изправен на задните си крака сред храстите, той цвилеше остро.
— Света дево! Дали не го убих? — извика Исидора и върна коня малко назад, но още гърбом към Диас, готова всеки миг да препусне напред. — Майко божия! Нямах такова намерение. Макар че имам право и да го убия. Защото той явно възнамеряваше да ме убие. Дали е мъртъв или се преструва, за да се приближа към него. Ще оставя други да се занимават с него. Сега няма опасност да ме настигне, докато се прибера. Веднага ще пратя хора от асиендата да го освободят. Довиждане, дон Мигел Диас! Hasta luego!
С тези думи Исидора измъкна от корсета си малък остър нож, преряза въжето и без да чувствува угризение, че е извършила престъпление, заби шпори в хълбоците на коня и се отдалечи с галоп от поляната, като остави Диас да лежи на земята, вързан с ласото.