Майн Рид
Конникът без глава (46)

Глава XLV
ЗАГУБЕНАТА СЛЕДА

Видение ли бе? Не може да е човек! Така се питаха Койота и ужасените му помощници. Същите въпроси си задаваше и уплашеният ирландец, веднага щом съзнанието му, замъглено от въздействието на алкохола, временно се успокои.

Подобни мисли минаваха и през главите на стотина участници от групата на майора, видели конника без глава.

Странното видение се бе появило за тях по-рано, около пет мили по на изток.

То идваше откъм запад, слънцето блестеше в очите им, затова те видяха само очертанията му и нищо не ги накара да помислят, че това може да е Морис — ловецът на мустанги.

Фелим видя конника, когато слънцето беше зад гърба му; и макар че не можа да го разпознае напълно, помисли, че е господарят му.

Четиримата мексиканци, които познаваха Морис Джерълд, останаха със същото впечатление, когато видяха конника при лунна светлина, и като Фелим бяха обзети от безумен страх.

Участниците в групата на майора бяха по-малко уплашени, но не по-малко озадачени от странното явление.

До мига на изчезването му никой не се постара да обясни видението, ако изключим шегите, подмятани от един крайграничен фермер.

— Какво ще кажете, джентълмени? — запита майорът. — Трябва да призная, че съм смаян.

— Индианска работа — внуши някой. — Примамка, за да ни привлекат в засада.

— Съвсем неуместна примамка. Кой би тръгнал след такова нещо? — забеляза втори.

— Не смятам, че това е работа на индианците — каза майорът. — Не знам какво да мисля. Какво е твоето мнение, Спенглър?

Водачът поклати несигурно глава.

— Мислиш ли, че е преоблечен индианец? — продължи офицерът, като очакваше явно отговор.

— И аз не знам — отговори Спенглър. — Такова нещо трябва да е. Какво друго? Или е човек, или е плашило.

— Плашило е! Плашило е! — извикаха неколцина, очевидно облекчени от това предположение.

— Каквото и да е — човек, чучело или дявол — каза фермерът, — няма защо да се плашим. Да тръгнем по следите му! Ако въобще е оставил следи!

— Скоро ще разберем — отговори Спенглър. — Доколкото мога да видя оттук, следите, по които вървим, отиват в същата посока. Ще тръгваме ли, майоре?

— Разбира се! Такава дребна работа не трябва да ни отклонява от целта. Напред!

Конниците потеглиха отново. Неколцина тръгнаха с явно нежелание. Други биха поели обратния път, ако зависеше от тях. Между тия хора беше и Къхуун, който още първия миг се уплаши повече от всички други. Очите му се изцъклиха изведнъж неестествено. Устните му станаха пепеливи. Долната му челюст увисна и откри два реда бели зъби, които той едва задържаше да не тракат.

Но в общия смут никой не забеляза състоянието му. Докато необикновеният конник беше пред очите им, всички гледаха само него. А когато изчезна и групата пое отново по следите, бившият капитан изостана назад, гдето никой не го виждаше.

Водачът беше прав. Мястото, гдето беше застанало призрачното видение, се намираше в посоката на следваните от тях отпечатъци от копита.

Но за да докаже сякаш своята недействителност, странният конник не бе оставил никакви следи след себе си.

Обяснението беше съвършено естествено. От мястото, гдето конят се бе обърнал, равнината бе гъсто покрита с бели камъчета в продължение на няколко мили. Ловците наричаха това място „варовитата прерия“. Камъчетата бяха разместени и тук-таме като че надраскани от подковите на коня. Но тези неща едва личеха и само набитото око на водача можеше да ги види.

Това бяха единствените знаци, по които биха могли да установят следата на подкования мустанг; но понеже наскоро бе минало стадо диви коне, и тях не можаха да разпознаят. Можеха да тръгнат по посоката, към която се бе отдалечил конникът без глава. За пътеводител щеше да им служи слънцето, а след това вечерницата. Но всъщност преследвачите се интересуваха от ездача на подкования мустанг. Останалия половин час до мръкване те прекараха в безплодно търсене на неговата следа, която се губеше в каменистата прерия.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Спенглър се отказа от търсенето. Нямаха друг избор, освен да се върнат в гората и да се разположат там на лагер сред храстите.

Имаха намерение да възобновят опитите си рано на другия ден. Но не можаха да осъществят плана си, поне що се отнася до времето. Случи се нещо неочаквано, което ги забави. Току-що се бяха разположили на лагер, когато пристигна куриер със съобщение за майора от главнокомандуващия на областта, чиято главна квартира се намираше в Сан Антонио де Бексар. Съобщението беше препратено от форт Индж.

Майорът заповяда да свирят „сбор“ и още преди да засъхне потта от конете, драгуните бяха отново на седлата. Писмото съобщаваше, че команчите са извършили нападение на петдесет мили източно от Леона, близо до самия град Сан Антонио.

Това вече не беше слух. Имало убити хора и запалени къщи.

На майора заповядаха незабавно да заведе на местопроизшествието толкова войска, колкото може да отдели. На това се дължеше бързата заповед за вдигане на лагера.

Цивилните можеха да останат, но приятелството, дори родителските чувства трябваше да отстъпят пред естествените нужди. Мнозина бяха тръгнали без всякакви приготовления и гладът ги заставяше да се върнат.

Това не значеше, че се отказват да продължат търсенето. Щяха да го възобновят, щом сменят конете си и се запасят по-добре с храна. Тогава щяха да продължат, както се изрази един от тях, до последно „издихание“.

Една малка група начело със Спенглър остана да проследи отпечатъците на американския кон, които по предвижданията на водача щяха да ги заведат обратно до Леона. Останалите се върнаха заедно с драгуните по най-прекия път.

Преди да се раздели с Пойндекстър и приятелите му, майорът им откри тайната за кървавите следи и обясненията на водача, които бе премълчал досега.

Тъй като нямаше да участвува вече в търсенето, той реши да им съобщи това толкова важно обстоятелство.

Майорът изказа с мъка подозренията си срещу младия ирландец, към когото имаше добри чувства. Но — дългът преди всичко. И макар да не вярваше във вината на ловеца на мустанги, или по-скоро вярваше, че е невероятно той да е извършил престъплението, не можеше да не потвърди, че срещу Морис има сериозни улики.

Но плантаторът и неговите хора вече не се съмняваха. Сега, когато не можеше да става дума за индианци, те заявиха открито, че убиецът е Морис Джерълд.

Защото никой вече не се съмняваше, че действително е извършено убийство. Разказът на Обердорфер бе първата брънка от веригата доказателства. А завръщането на покрития с кръв кон на Хенри бе крайната. Междинните звена бяха лесно свързани отчасти от обясненията на водача, отчасти от предположения.

Никой не помисли и за миг дори каква може да е била подбудата. Сметнаха, че причината е разпрата с Къхуун, поради която Морис е намразил цялото семейство на Пойндекстър.

Това бяха неоснователни размишления, но тези, които търсят убиец, не разсъждават. Те мислят само как да го унищожат.

С тези мисли те се разделиха с намерение следната сутрин да тръгнат отново по следите на двамата изчезнали младежи, докато намерят единия или двамата — мъртви или живи.

* * *

Групата на Спенглър остана на мястото, избрано от майора за лагер.

Тя се състоеше от десетина души. Смятаха, че повече не са необходими. По тези места не можеха да се очакват команчи, а нямаше друга опасност, която изискваше присъствие на повече хора. Двама-трима бяха достатъчни за целта.

Но останаха десетина — едни от любопитство, други — за компания. Бяха предимно млади хора, синове на плантатори. Остана и Къхуун. Той бе мълчаливо признат за ръководител на групата, макар всички да чувствуваха, че Спенглър като водач е човекът, комуто трябва да се подчиняват.

Вместо да си легнат, след като изпратиха войниците, те се събраха около буйния огън на полянката сред храсталака.

Не им липсваше нито храна, нито напитки. Мнозина от заминалите с майора оставиха еднодневките и манерките си, които не им бяха нужни. Имаха достатъчно алкохол за през цялата нощ, дори ако пият непрекъснато.

При все това и въпреки огъня, който пращеше весело, те не бяха в добро настроение. Всички до един седяха като замаяни. Не можеха да се наслаждават на едно от най-големите удоволствия на земята.

Може би ще почнете да ми разправяте за тихата радост на домашното огнище. Понякога съм бил в прерията и съм копнеел да се върна в къщи. Но сега, когато ги сравнявам спокойно, не мога да не възкликна:

— Дайте ми лагерния огън и пет-шест другари, с които съм на лов. Върнете ми само това и вземете богатството и почестите, които съм спечелил.

Мрачното настроение на групата беше лесно обяснимо. Те още не можеха да изгонят от съзнанието си призрачното видение. Все още се намираха под влиянието на неопределим ужас. Опитваха се да го обяснят по най-различни начини и дори от време на време се смееха неестествено. Но не можеха да забравят кошмара, нито да се задоволят с някое от обясненията.

Същото настроение бе обзело и водача Спенглър, и ръководителя Къхуун. Последният изглеждаше засегнат повече от всички други. Той седеше със свъсени вежди под сянката на дърветата, по-далечко от огъня и откакто драгуните си отидоха, не отрони нито дума. Явно бе, че не желае да се присъедини към хората, които се приличаха край огъня, че страни, сякаш иска да избегне погледите им. В очите му все още имаше нещо диво, а по лицето — признаци на страх.

— Слушай, Кеш Къхуун! — извика един от по-младите участници в групата, който се бе разбъбрал под влияние на алкохола. — Ела при нас, драги, да пийнеш. Съчувствуваме ти и ще направим всичко възможно да получиш възмездие. Човек не трябва да унива толкова лесно. Ела тук и се усмихни на „мононгахелата“. Много ще ти помогне, вярвай!

Дали защото хареса това тълкуване на своето усамотяване, забелязано вече от другите, или защото почувствува изведнъж нужда от компания, Къхуун прие поканата, приближи се до огъня и седна при развеселените младежи. Преди да седне, той вдигна предложеното му шише. От този миг видът му като по чудо се промени. Мрачното настроение изчезна и той започна да се весели толкова шумно, че мнозина от присъствуващите се изненадаха. Държането му беше недопустимо за човек, чийто братовчед е бил вероятно убит същата сутрин.

Макар че седна като поканен гост, Къхуун скоро стана домакин. След като всички изпразниха шишетата си, той им предложи отново алкохол, който нямаше свършване. От голямата чанта на седлото му излизаха манерка след манерка, оставени от приятели, които си бяха отишли с майора.

Всички се отзоваха на поканата на ръководителя; окуражени от неговия пример, младите плантатори край огъня започнаха да пеят, да танцуват, да крещят и дори да се търкалят, докато най-после алкохолът ги унесе в сън. Те се отпуснаха изтощени на тревата и заспаха. Някои заспиваха може би за пръв път пияни.

Бившият офицер от доброволческия полк си легна последен.

Легна последен, но стана пръв. Веселбата едва бе свършила и едва започна равномерното дишане на заспалите му приятели, когато той стана и с предпазливи стъпки ги напусна. Къхуун се прокрадна до мястото, гдето беше вързан конят му, развърза юздата, прехвърли я на шията на животното, метна се на седлото и безшумно се отдалечи.

Нищо в действията му не показваше, че е пиян, а напротив — съзнанието му бе съвсем ясно; той бе наумил нещо. Какво ли?

Може би желаеше да разкрие тайната на убийството и да намери трупа на убития. Или да покаже усърдие, като тръгне сам?

Ако се съди по думите, които той изрече гласно, докато яздеше, би могло да се помисли, че той има действително подобни намерения.

— Слава богу, има луна, а тези младоци ще станат най-рано след шест часа. Ще имам време да претършувам всяко кътче из шубраците на две мили около мястото. И ако трупът е някъде насам, не може да не го намеря. Какво беше това нещо? Ако го бях видял сам, щях да помисля, че съм полудял. Но всички го видяха, всички, до един. Небесни сили! Какво ли е?

Едва млъкнал, той изпищя от ужас при гледката, изпречила се ненадейно пред очите му, и спря незабавно коня си, като че го заплашваше опасност.

Къхуун беше достигнал по една странична пътека до гореописаната просека. Тъкмо навлезе в нея, когато видя, че не е единственият ездач, който скита из гората в този късен час. Насреща му се зададе друг конник, който не се движеше бавно като него, а яздеше в тръс.

Много време преди приближаването му лунната светлина даде възможност на Къхуун да види, че конникът е без глава.

Нямаше грешка. Макар и кратки, наблюденията му бяха пълни. Белите лунни лъчи, които посребряваха раменете, не осветяваха никакво лице. Лунната светлина едва ли лъжеше: Къхуун беше видял същото нещо при слънчево осветление. Този път той видя и нещо повече — липсващата глава, призрачна и окървавена — беше полускрита до седлото. Нещо повече — позна коня, сарапето на ивици върху раменете на ездача, гетите на краката му — всичко това принадлежеше на Морис — ловеца на мустанги.

Къхуун имаше достатъчно време да забележи тези подробности. Той остана на страничната пътека, закован от ужас. Конят му като че споделяше същите чувства. Животното цяло трепереше и не се опита да избяга дори когато конникът без глава спря точно пред него. Жребецът му изпръхтя; изправи се на задните си крака и остана за миг пред зашеметения наблюдател. След това изцвили. В отговор последва вой на хрътката, която го следваше по петите му. После кривна по друга пътека и се отдалечи в тръс. Едва тогава Къхуун се по-съвзе малко и можа да проговори.

— Господи, боже мой — извика той с разтреперан глас. — Какво значи това? Човек ли е или демон, който се подиграва с мене? Сън ли е днешният ден? Или съм полудял? Полудял! Полудял!

Тези несвързани думи бяха последвани от незабавни действия. Каквато и да беше целта на експедицията му, той се отказа от нея. Дръпна трескаво юздите, обърна коня и препусна бързо, без да спира някъде, преди да стигне лагера.

Там се промъкна до огъня и легна между спящите, но не заспа, а дочака разтреперан утрото, което освети бледите му бузи и ужаса в хлътналите очи.