Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава XXXII
СВЕТЛИНИ И СЕНКИ
Морис не бе принуден да се измъчва в дълго чакане под дървото, определено за срещата. Още щом изскочи от лодката, един прозорец в задната част на асиендата започна бавно да се отваря. Прозорецът стоя известно време едва-едва открехнат, сякаш човекът зад него имаше намерение да излезе само след като се увери, че наоколо няма никой. Малка бяла ръка, украсена с блеснали от лунната светлина скъпоценни камъни, се държеше за прозореца. Явно бе, че е ръка на девойка. А величествената фигура, която се появи скоро на горния край на стълбището за градината, можеше да бъде само на Луиза Пойндекстър.
И наистина бе тя.
Няколко мига девойката стоя неподвижно като се ослушваше. Стори й се, че чува плясък на гребла. Може би грешеше, тъй като въздухът бе изпълнен с шумното цвъртене на щурците. Все едно: часът за среща бе дошъл; а след като прекара в стаята си два самотни часа в чакане, които й се сториха дълги като два дни, тя не можеше да се бави повече.
Луиза слезе безшумно по стълбите и се плъзна като фея между статуите и храстите. Когато стигна до тополата, тя се хвърли в протегнатите ръце, които я очакваха нетърпеливо.
Кой може да опише сладостта на такава прегръдка, още по-приятна, понеже е непозволена? Кой може да опише чувствата в такъв миг! Те са толкова свети, че перото не бива да се докосва до тях.
След първите трепети на щастие те започнаха по-трезв разговор, който може да се опише.
Първа заговори девойката.
— Ще се видим ли пак утре вечер, скъпи Морис?
— И утре, и в други ден, и в по-други ден — ако можех.
— А защо да не можеш?
— Утре призори тръгвам за Аламо.
— О! Наложително ли е?
В тона й личеше недоволство. При всяко споменаване на самотната хижа на Аламо някакво страхотно видение изплуваше в съзнанието й.
А защо? Там й бяха оказали гостоприемство. Човек би предположил, че посещението в хижата трябва да е един от най-приятните спомени в живота й; но не беше така.
— Имам сериозни причини да отида — беше отговорът.
— Сериозни причини! Среща ли имаш с някого?
— Само с Фелим. Надявам се, че нещастникът е още жив. Изпратих го преди десетина дни, когато още не бяхме чули за индианците.
— Само Фелим ли очакваш да видиш там? Истината ли казваш, Джерълд? Мили! Бъди откровен! Само него ли?
— Защо задаваш такъв въпрос, Луиза?
— Не мога да ти кажа защо. Бих умряла от срам, ако бих изрекла мислите си.
— Не се страхувай. Аз не бих могъл да крия нищо от тебе. Вярвай ми! Затова кажи ми какво има, любов моя.
— Наистина ли искаш да ти кажа, Морис?
— Разбира се. Уверен съм, че каквито и да са съмненията ти, ще мога да ги разсея. Разбирам, че нашите отношения са нередни или поне хората биха ги сметнали нередни, ако ги знаеха. И точно затова ще се върна в Аламо.
— За да останеш там?
— Само за два дни. Ще събера багажа си и ще кажа сбогом на моя живот в прерията.
— Наистина ли?
— Изненада ли се?
— Не, озадачена съм само. Не те разбирам и може би никога няма да мога да те разбера.
— Обяснението е много просто и знам, че ще ми простиш, когато ти го открия.
— Да ти простя ли, Морис? Какво?
— Дето криех от тебе, че… че не съм това, което ме смятат.
— Не дай боже, да не си такъв, какъвто те смятам — благороден, добър красив човек, какъвто рядко се среща! О, Морис, знаеш колко те ценя, колко те обичам!
— Не повече, отколкото аз те ценя и обичам. И точно затова трябва да те напусна.
— Да ме напуснеш!
— Да, любима. Но надявам се за кратко.
— За колко време?
— Колкото е необходимо един параход да прекоси Атлантика и да се върне.
— Цяла вечност! О, защо трябва да стане това?
— Викат ме в моята родина Ирландия. Само преди двадесет и четири часа получих съобщението да замина и тръгвам с готовност, защото ще мога скоро да се върна и да докажа на твоя горд баща, че бедният ловец на диви коне, който спечели сърцето на дъщеря му… Спечелил ли съм го, Луиза?
— Излишни въпроси! Дали си го спечелил? Знаеш, че не само си го спечелил, но си го и покорил и то няма никога да ти избегне. Не се подигравай с мене, Морис, нито с горкото ми сърце, което е завинаги твой роб.
Дълбока, ненарушима тишина обгърна възторжената прегръдка, последвала признанието на девойката, че е отдала сърцето и душата си на човека, който бе завладял чувствата й.
Скакалецът в зелената трева, щурецът на дървото, дроздът навръх високата топола, нощната птица, литнала още по-високо в лунната светлина — всички млъкнаха, като че благоговееха пред това, което ставаше пред тях.
Всъщност обаче затишието се дължеше на други причини. Стихването на нощните звуци бе предизвикано от стъпки по каменистата пътека на градината, толкова леки, че можеха да бъдат доловени само от най изострения слух.
Погълнати от своите чувства, влюбените не ги чуха. Не видяха и тъмната сянка с очертания на човек или дявол, която се промъкна между цветята. Тя се спря до една от статуите, след това се сви зад шубрака, накрая стигна до едно дърво на десетина крачки от мястото, гдето седяха Луиза и Морис.
Те не подозираха, че в тоя миг на върховно щастие, когато цялата природа наоколо бе замряла, настъпилата тишина разкриваше техните пламенни слова, а издайническата луна показваше где се намират.
Призрачният подслушвач, свит като виновен зад дървото, беше свидетел и на двете. Той беше толкова близо, че можеше да чуе всяка дума дори въздишките и най-тихия шепот, а сребристата светлина на луната му показваше и най-малките им движения.
Едва ли е необходимо да казвам името на този подъл подслушвач. Сигурно всеки е предположил, че това е Касий Къхуун.
Беше наистина той.