Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XXXI
НАХОДЧИВО ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА

Тази кореспонденция не можеше да продължава дълго. Едва ли се обичат силно хора, които могат да се задоволят само с разговор от разстояние на хвърлей стрела. Сърца, преливащи от обич, трябва да пламтят едно до друго. Всяко да чувствува туптенето на другото.

Нито Морис Джерълд, нито Луиза Пойндекстър можеха да понасят повече това положение.

Събраха се. Но не под издайническата светлина на слънцето, а в самотните часове на нощта, когато само звездите щяха да бъдат свидетели на това нарушение на общественото приличие.

Два пъти се срещнаха в градината, два пъти размениха любовни клетви под стоманеносивата светлина на звездите. Определиха си и трета среща.

Гордият плантатор, може би по-горд с дъщеря си, отколкото с всичко друго, не подозираше, че тя проявява всекидневно непокорство, и то най-недопустимо за един баща.

Неговата дъщеря, единствената му дъщеря — красива, образована, достойна да се свърже с човек от най-знатен произход, се срещаше всяка нощ с някакъв ловец на диви коне.

И насън дори такава мисъл щеше да го изплаши повече, отколкото би го изплашила смъртта.

Но той не подозираше нищо. Това беше толкова невероятно, толкова чудовищно, че не можеше да го допусне, нито да го повярва, ако някой му го кажеше.

Пойндекстър беше доволен, че Луиза се съобразява с бащината му повеля, при все че би предпочел да го послуша напълно и да излиза на езда с брата или братовчеда си, което тя все още отказваше да прави. Но той не настояваше. Можеше да се помири с тази нейна прищявка, защото стоенето й в къщи само помагаше на плановете, които го бяха накарали да издаде строгото си нареждане.

Безропотното подчинение на дъщеря му почти го накара да съжалява за забраната. Но щом тя се разхождаше по цял ден сама и щом спеше в безопасност през нощта, струваше му се, че скоро ще може да отмени тази забрана.

* * *

Беше една от онези нощи, когато пълната кръгла луна плува тържествено из тъмносапфиреното южно небе, когато планините са съвсем ясни и ви се струва, че ще ги достигнете с ръка, когато вятърът е утихнал и широките листа на тропическите дървета са отпуснати неподвижни по клоните, като че се вслушват в смесения хор от гласовете на всичко, което живее сред тях — зверове, птици, влечуги и насекоми.

Такава нощ бихте избрали за разходка с единственото същество, покорило според тайнствената повеля на природата вашето сърце. В такава нощ изпитвате неопределен копнеж да виждате до себе си любимото лице.

Дълго след като барабанът на пехотинците би за вечерна заря, а тръбата на конниците възвести на гарнизона от форт Индж, че е време за лягане, значи към полунощ, един конник излезе от хотела на Обердорфер. Той се отби по пътя към реката и скоро се загуби от погледа на закъснелите по улиците на поселището.

Както вече знаем, този път минава покрай Каса дел Корво, недалеко от къщата, и то отвъд реката. Знаем също, че на това място той пресича откритата прерия, гдето има само няколко дървета насред път между двете по-големи гори.

Тези уединени дървета, наричани в прерията „остров“, бяха встрани от пътя, по който ездачът тръгна, след като излезе от поселището. Когато стигна до тях, той слезе от коня, заведе го в шубрака, завърза юздата за една висока клонка, след това взе закаченото на седлото дълго въже от конски косъм, преметна го през ръка и се промъкна към края на „острова“, който гледа към асиендата.

Преди да излезе от сянката на дърветата, той погледна въпросително и небето, и луната, която плуваше победоносно по него. Не остана доволен както пролича и от думите му.

— Безполезно е да чакам тази красавица да си легне. Тя е решила да не се прибира чак до сутринта. Ха! Ха! Ха!

Шегата, която толкова често бе забавлявала пийналите младежи, скитащи нощем из големите градове, предизвика като че ли същите чувства у нощния! скиталец на прерията. Сянката, помрачила за миг челото му, изчезна. Но щом се взря в откритото пространство отсам реката, зад която ясно се открояваше на хълма асиендата на Каса дел Корво, лицето му се помрачи отново.

— Ами ако някой обикаля нататък? Едва ли; може да е само някой човек с неспокойна съвест, който не може да заспи. В къщата има всъщност такъв човек и ако още не си е легнал, много е вероятно да ме види, когато пресичам откритото поле. Пет пари не бих дал, ако излагах само себе си. Свети Патрик! Не виждам никаква друга възможност. Трябва да рискувам. Какво ще чакам луната, дяволите я взели! Докато залезе, ще минат часове — по небето няма нито едно облаче. Не трябва да я карам да чака. Не, трябва да опитам. И така, напред!

С тези думи той се промъкна бързо по незасенченото място и скоро достигна скалата, образуваща втората от двете височини над Леона.

Той не се застоя нито миг на това място, гдето всеки можеше лесно да го види а се спусна по криволичещата пътека, която водеше надолу към реката. Изглеждаше, че я познава добре.

След няколко мига човекът се намери на брега при завоя на реката, точно срещу мястото, гдето в тъмната сянка на огромна топола бе завързана лодка.

Той се спря за известно време, като се взираше напрегнато в шубрака зад реката, за да види дали не се крие някой в сянката му.

След като се увери, че няма никой, човекът вдигна примката на ласото си — защото дългото въже на ръката му беше ласо, — завъртя я няколко пъти във въздуха и я хвърли през реката. Примката попадна на носа на лодката; човекът дръпна въжето, затегна го и изтегли лодката към себе си. После влезе в нея, взе двете весла, които лежаха на дъното й, постави ги на вилките и загреба към мястото, отгдето я бе издърпал.

Щом пристигна там, той скочи от лодката, привърза я отново, за да не я отвлече течението, и застана в сянката на тополата. Изглежда очакваше някакъв сигнал или появата на човек, с когото имаше среща.

Ако някой би наблюдавал движенията му до този миг, би могъл да се усъмни, че е крадец, който има намерение да ограби Каса дел Корво. Но ако чуеше думите му, щеше да разбере, че неговите намерения не са толкова долни или опасни. Вярно е, че той се стремеше към нещо в Каса дел Корво, но не към парите или към скъпите накити и посуди, а към най-голямата й скъпоценност — нейната господарка.

Едва ли е потребно да се каже, че човекът, който скри коня си в „острова“ и така умело прекоси реката, беше Морис — ловецът на мустанги.