Майн Рид
Конникът без глава (20)

Глава XIX
УИСКИ И ВОДА

В зачатъчния град, който се развиваше под покровителството на форт Индж, „хотелът“ беше най-забележителната сграда. Това е нещо обикновено за всеки град в Тексас, бил той нов или основан преди четиридесет години. А като изключим слабо населените градове от испано-мексикански произход, по-отдавнашни няма. Първите сгради в тях са били казармата и манастирът, повечето превърнати сега в „странноприемници“.

При все че въпросната сграда бе най-голямата във форт Индж, тя не бе нито внушителна, нито величествена. Нейната външност едва ли имаше някакъв архитектурен стил. Това беше постройка във форма на буквата „Т“, изградена от окастрени трупи. Крилото, което съставяше отвесната част от буквата, се състоеше от трапезария и спални. Хоризонталната част представляваше една-единствена зала, предназначена за пиене. Пушенето и храченето бяха също разрешени. Това беше барът.

Отвън, на окастрено дъбово дърво, висеше фирма. От двете й страни бе нарисуван образът на една военна знаменитост — герой от този край на света, — генерал Захариа Тейлър. Не беше необходимо човек да прочете надписа под него, за да разбере как се казва „хотелът“. Под покровителството на такъв портрет той можеше да се нарича само „Добре дошли“.

Имаше нещо вярно в това название. Ако влезете вътре, особено в бара, вие сте винаги „Добре дошъл“. Ще ви предложат всички възможни смесици от питиета, известни ла любителите на алкохола отвъд Мисисипи, стига да имате пари да платите.

Ако сте пътували някога в Южните или Югозападните американски щати, няма нужда да ви описвам бара, защото нищо не може да заличи от паметта ви „бара“ на хотела или странноприемницата, в която сте имали нещастието да отседнете. Тезгяхът се простира от единия до другия край; по лавиците зад него са наредени шишета, които съдържат спиртни напитки от всички цветове на дъгата и от всички възможни помежду им съчетания. Между тезгяха и лавиците седи красив млад човек, наречен „чиновник“ ( да не сте посмели да го наречете „кръчмар“, защото някоя чаша ще се счупи о зъбите ви). Този красив млад джентълмен, облечен в синя памучна блуза, бяло ленено сако или само риза, украсена с дантели и басти, в лято господне 1850 ви приготовлява коктейл като ви гледа право в очите и разговаря с вас за политика, а виното и водата минават през това време от чаша в чаша и шишетата зад парфюмираната му глава блестят като ореол. Ако сте пътували из Южните щати, не може да сте го забравили.

Ако пък сте го забравили, моите думи ще ви го припомнят, а заедно с него и заобикалящата го обстановка — барът, гдето той е главната личност, лавиците и цветните шишета, тезгяхът, подът, посипан с бял пясък, по който има понякога цяла купчина угарки от пури и парчета изплют тютюн, миризмите на мента, абсент^[1] и лимонови кори, наслада за мухите и остроезичните комари. Всички това не може да не се е запечатало дълбоко в паметта ви.

Макар че малко се различаваше от другите тексаски увеселителни заведения, хотелът или странноприемницата „Добре дошли“ имаше свои особености. Притежателят му не беше предприемчив янки, а немец. В тази част на света, както и навсякъде другаде, немците минават за най-добри доставчици на храна. Той прислужваше сам, така че, когато влезете в бара, вместо от млад джентълмен с парфюмирана коса, облечен в риза с басти, питието ви се приготовлява от споменатия тевтонец, който изглежда трезвен, сякаш никога не е опитвал вкусните питиета, които сервираше на клиентите си, въпреки изкушението от „цените на едро“. Името, което донесе от родината си, беше Обердорфер, но неговите тексаски клиенти го промениха на „старият Дафър“^[2].

В бара „Добре дошли“ имаше още нещо забележително, при все че то едва ли заслужава да бъде споменато, защото се среща и по други места. Както казахме, сградата имаше форма на буква „Т“. Барът беше във водоравната част на буквата. Тезгяхът се простираше покрай стената, към която беше прилепена отвесната част на постройката. В двата края на салона имаше врати, които водеха към площада на зараждащия се град. Това бе направено, за да става течение — нещо безусловно необходимо в страна, гдето в продължение на половин година термометърът не спада под деветдесет градуса на сянка^[3].

Хотелите в Тексас или в Югозападните щати, а мога да кажа навсякъде в Съединените щати, имат и друго предназначение — служат и за борси, и за клубове. И понеже хотелите предлагат това удобство, отделни клубове почти не съществуват.

И в по-големите градове на щатите край Атлантика „клубът“ въобще не е необходимост.

Умерените такси в хотелите, отличната кухня и изисканата обстановка задушават развитието на този институт, който в Америка е и ще остане нещо рядко.

Тези бележки са още по-верни за южните и югозападните градове, гдето барът е главното място за развлечения и срещи. Той се посещава от най-различни хора. Гордият плантатор не се осмелява да пренебрегва компаниите от „бедни бели“ — често пъти не по-малко горди от него.

В тази част на света, особено в щата Тексас, няма селяни. Така че в бара „Добре дошли“ често може да се видят представители на всички класи и съсловия, които се срещат сред поселниците.

Едва ли някога, откакто бе окачил фирмата пред странноприемницата „старият Дафър“, бе удостояван от толкова посетители и бе поднасял толкова много питиета, както вечерта след завръщането на излетниците от лова за диви коне във форт Индж.

Като се изключат дамите, почти всички участници в излета сметнаха за необходимо да прекарат половин час в „Добре дошли“, преди да се оттеглят за почивка. И когато старият немски часовник, който цъкаше сред цветните шишета, показа единадесет, започнаха да идват един след друг офицери от форта, плантатори, които живеят край реката, поселници, военни доставчици, „спортисти“ и други хора без определена професия. Всеки се отправяше към тезгяха, поръчваше любимото си питие и след това се присъединяваше към разговора на някоя от образуваните групи.

Една от тях особено много биеше на очи. Тя се състоеше от десетина души, половината в униформа. Там бяха тримата офицери, с които ви запознахме по-горе — капитанът от пехотата и двамата лейтенанти, драгунът Хенкок и Кросмън от конните стрелци.

Между тях имаше и един по-стар офицер, който беше и с по-висок чин. Везаните му пагони показваха, че е майор. Тъй като беше единственият „старши офицер“ във форт Индж, излишно е да споменаваме, че беше и комендант на гарнизона.

Тези джентълмени се разговаряха непринудено, като че всички бяха равни по чин. Предмет на разговора бяха събитията от току-що изминалия ден.

— А сега, сър — обърна се Хенкок към майора, — разкажете докъде е препускала девойката. Вие сигурно знаете.

— Отгде да знам — отговори майорът, — попитайте братовчед й, мистър Касий Къхуун.

— Питахме го, но не получихме задоволителен отговор. Ясно е, че и той знае колкото и ние; срещнал ги на връщане, недалеч от мястото, гдето бяхме отседнали. Нямаше ги доста време и ако се съди по изпотените коне, сигурно са ходили далеко. Може да са стигнали чак до Рио Гранде, а и по-нататък.

— Забелязахте ли как изглеждаше Къхуун, когато се върна? — попита капитанът от пехотата. — Лицето му беше начумерено, а това показва, че не му е било много весело.

— Той изглеждаше наистина нещастен — отговори майорът, — но вие, капитан Сломън, сигурно не го отдавате на…

— … Ревност. Именно на ревност и на нищо друго.

— Какво, заради Морис — ловеца на мустанги? Хайде, хайде, това е невъзможно или най-малкото невероятно.

— А защо не?

— Драги Сломън, Луиза Пойндекстър е лейди, а Морис Джерълд…

— Може да е джентълмен. Нищо не знаем за него.

— Е, е! — намеси се презрително Кросмън. — Търговец на коне. Майорът е прав. Това е съвсем невероятно — невъзможно.

— Джентълмени — продължи офицерът от пехотата, като поклати многозначително глава, — вие не познавате мис Пойндекстър така добре, както я познавам аз. Най-малкото, което може да се каже за нея, е, че е странна. Сигурно вече сте го забелязали сами.

— Хайде, хайде, Сломън — каза закачливо майорът. — Страхувам се, че започвате да разправяте клюки. Това например прилича на клюка. Може би и вие се интересувате от мис Пойндекстър, макар че се правите на светец. Разбирам да я ревнувате от красивия Хенкок или от Кросмън, ако не беше сгоден, но от един обикновен ловец на мустанги… това не разбирам.

— Този ловец на мустанги е ирландец, сър; и ако е такъв, какъвто имам основание да предполагам…

— Какъвто и да е… — прекъсна го майорът, като погледна към страничната врата. — Ето го и него. Той може сам да ви каже. Понеже е откровен човек, ще научите всички подробности, които изглежда много ви интересуват.

— Я оставете това — промърмори Сломън, когато Хенкок и някои други се обърнаха към новодошлия с намерение да изпълнят съвета на майора.

Ловецът на мустанги мина мълчаливо по покрития с пясък под и застана на едно свободно място пред тезгяха.

— Чаша уиски с вода, ако обичате — беше скромното искане, което той отправи към съдържателя.

— Уиски с вода! — отвърна като ехо последният без голямо желание да услужи на новия посетител. — Искате уиски с вода? Чашата струва две пени.

— Не ви питам колко струва — отговори ловецът на мустанги, — помолих ви само да ми сервирате чаша уиски с вода. Имате ли?

— Да, да — отговори немецът, изплашен от резкия тон. — Имаме много уиски с вода. Заповядайте!

Докато му сервираха това обикновено питие, Морис размени поздрав с офицерите. Повечето от тях го познаваха лично, защото той доставяше коне на форта.

Тъкмо щяха да започнат да го разпитват, както бе внушил майорът, когато влезе друг човек и осуети намерението им.

Новодошлият беше Касий Къхуун, а не беше удобно да разискват въпроса в негово присъствие.

Къхуун се приближи към групата офицери и цивилни с привичната си надменност и ги поздрави като човек, който е бил цял ден в тяхната компания и се е отделил съвсем за кратко. Макар и не съвсем пиян, бившият офицер от доброволческата войска явно бе под влиянието на алкохола. Блясъкът на очите му, неестествено бледото чело, засенчено от падналата напред коса и кипната фуражка, показваха, че е пил повече, отколкото е разумно.

— Заповядайте, джентълмени — извика той, като се обърна към групата на майора, и се приближи към тезгяха. — Да пием по едно, иначе старият Дафър зад бара ще каже, че напразно хаби свещите зарад нас. Черпя всички. Какво ще кажете?

— Дадено, дадено — отвърнаха неколцина.

— А вие, майоре?

— С удоволствие, капитан Къхуун.

Както беше обичаят, поканените се наредиха край тезгяха и всеки поръча питието, което желаеше.

Поръчаните напитки бяха толкова различни на вид, колкото хора присъствуваха. Самият Къхуун се провикна:

— За мене едно шери — и веднага добави, — примесено с горчива ракия.

— Шери с горчива ракия ли искате, мистър Къхуун? — запита стопанинът, като се наведе угоднически през тезгяха към предполагаемия собственик на голямо имение.

— Разбира се, глупав тевтонецо! Шери казах, нали?

— Веднага, mein Herr^[4], веднага! Шери с горчива ракия, шери с горчива ракия — повтори кръчмарят, като побърза да постави чашата пред невъзпитания гост.

На тезгяха имаше вече няколко души и когато голямата компания на майора се присъедини към тях, не остана нито инч свободно място.

Случайно, а може би и нарочно Къхуун застана в края на редицата поканени от него. По този начин той се намери непосредствено до Морис Джерълд, който пиеше спокойно уиски с вода и пушеше току-що запалената пура.

Двамата стояха гърбом един към друг, без да си обръщат внимание.

— Да вдигнем наздравица — извика Къхуун, като взе чашата от тезгяха.

— Да вдигнем! — отвърнаха няколко гласа.

— Америка за американците! По дяволите всички чужди натрапници и особено проклетите ирландци!

След тази обидна наздравица Къхуун залитна назад и се блъсна в ловеца на мустанги, който в това време бе поднесъл чашата към устните си. Част от уискито с вода се разля на гърдите му. Случайно ли стана това? Никой не допусна нито за миг, че може да е случайно. Като се вземат предвид думите на Къхуун, това бе явно преднамерена обида.

Всички присъствуващи очакваха засегнатият да се хвърли незабавно върху Къхуун. Те бяха разочаровани и изненадани от начина, по който ловецът на мустанги прие обидата. Някои дори помислиха, че ще я преглътне.

— Ако направи такова нещо — прошепна Хенкок в ухото на Сломън, — трябва да го изритаме от стаята.

— Не се тревожи — отвърна офицерът от пехотата по същия начин, — ще видиш какво ще стане. Както знаеш, не обичам басовете, но залагам една месечна заплата, че ловецът на мустанги няма да остави работата така, и още една, че мистър Касий Къхуун няма да се справи така лесно с него, макар че Джерълд се интересува повече от хубавата си риза, отколкото от обидата. Чуден човек!

Докато те си шепнеха така, човекът, за когото ставаше дума или, да употребим една изтъркана фраза, „този, който беше център на вниманието“, стоеше още до бара.

Той остави чашата, извади от джоба си копринена кърпа и започна да почиства бродираната риза от разлятото уиски.

Неговото невъзмутимо спокойствие не означаваше страх и тези, които се бяха усъмнили, разбраха, че са направили грешка, и че нещо ще се случи. Всички очакваха мълчаливо да видят как ще се развият нещата.

Не чакаха дълго. Цялата случка заедно с предположенията и шепота продължиха повече от двадесет секунди, след което започна действието или по-точно думите, които го въведоха.

— Аз съм ирландец — каза ловецът на мустанги, като прибра кърпата си там, отгдето я беше извадил.

Макар че отговорът изглеждаше необикновен и се забави доста много, значението му беше ясно за всички присъствуващи.

Ако ловецът на диви коне беше ударил плесница на Касий Къхуун, то едва ли по-ясно би показал, че приема предизвикателството. Простотата на отговора само подчертаваше сериозността на неговото намерение.

— Вие? — запита презрително Къхуун, като сложи ръце на кръста си и се обърна назад. — Вие? — повтори той, като изгледа ловеца от глава до пети. — Ирландец ли сте? Право да си кажа, сър, никога не бих предположил! Човек би ви взел за мексиканец, ако съди по облеклото и разкошната бродерия на ризата ви.

— Не виждам какво ви засяга облеклото ми, мистър Къхуун. Но тъй като развалихте ризата ми, като разляхте половината от питието ми по нея, аз ще си позволя да разваля вида на вашата по същия начин.

Като каза това, ловецът вдигна чашата си и преди бившият капитан от доброволците да успее да обърне глава или да се отдръпне, лисна остатъка от уискито в лицето му. За голямо удоволствие на повечето от присъствуващите Къхуун започна да киха и да кашля.

Одобрителният шепот, който се разнесе из салона, стихна изведнъж. Обстоятелствата бяха такива, че нямаше нужда да се говори.

След възклицанията, които придружиха постъпката на Джерълд, настъпи гробна тишина. Всички виждаха, че разпрата е сериозна. Сигурно ще се стигне до бой. Нищо не може да го предотврати.