Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Конникът без глава | |
The Headless Horseman | |
![]() | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1865 г. САЩ |
Първо издание | 1865 г. |
Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
|
Глава XIII
ПИКНИК В ПРЕРИЯТА
Първите розови лъчи на Аврора[1] поздравяваха знамето на форт Индж и едва осветяваха някакви предмети на плаца пред „офицерските квартири“. В центъра се намираше малка товарна кола. Чифтяки, дребни мексикански мулета бяха впрегнати в нея. Те нетърпеливо тъпчеха на едно място, размахваха ядовито опашки и от време на време въртяха уши. Всичко това показваше, че са били впрегнати отдавна и с нетърпение чакат да тръгнат, а същевременно предупреждаваше хората наоколо много-много да не се приближават до техните петала.
Строго погледнато, наоколо не стояха никакви хора освен един огромен човек с шаячно палто и нахлупена филцова шапка, който въпреки неясната светлина можеше да бъде разпознат. Това бе Зебулон Стамп — ловецът. Всъщност Стамп не стоеше, а бе възседнал старата си кобила, която не беше толкова нетърпелива, колкото двете мексикански мулета и нейният господар.
Останалите около колата се движеха бързо, а понякога объркано. Сновяха от колата до вратата на къщата и обратно от къщата до колата.
Те бяха около десетина души, облечени в различни дрехи и с различен цвят на кожата. Повечето бяха войници от различни видове оръжие; всички бяха облечени в работни дрехи. Двама от тях приличаха на готвачи, а други двама или трима — на ординарци.
Един добре облечен негър се движеше важно-важно сред тях; той беше личен прислужник на майора. Един сержант, което личеше от трите му нашивки, ръководеше групата и разпореждаше какво да правят. Задачата им беше да натоварят колата с храна и напитки — или накратко казано, — с всички принадлежности, необходими за пикник.
Че възнамеряваха пикникът да бъде от голям мащаб, личеше от изобилието и разнообразието на товара. Имаше най-различни по вид и големина кошници, вързопи и каса, от която се подаваха дванадесет гърла на бутилки, обвити в лъскав станиол. Тенекиените кутии, боядисани кафяво, и вечните сардели свидетелствуваха за наличието на деликатеси, необикновени за Тексас.
Въпреки изобилието и лукса на провизиите сред присъствуващите имаше един човек, който смяташе, че не са взели всичко. Недоволният беше Зебулон Стамп.
— Слушай, сержант! — каза той, като се обърна поверително към този, който разпореждаше. — Досега ни подуших, ни видях да слагате „царевица“ в колата. Иде ми на ума, че в прерията ще се намерят хора, на които по ще им се иска „царевица“ отколкото вашето френско пиво. Шампанско ли, какво ли му викахте?
— Повече да им се ще царевица, отколкото шампанско? За конете ли говорите?
— По дяволите конете! Не ти приказвам за царевица за конете, а за „мононгахела“[2]!
— Охо, разбирам. Прав си, мистър Стамп. Да не забравим да вземем уиски, Помп. Струва ми се, вътре видях една дамаджана за пикника.
— Да, да, сержант — отвърна тъмнокожият прислужник — ето я — добави той, като измъкна дамаджаната и я сложи в колата.
Изглежда, че старият Зебулон сметна приготовленията за завършени и започна да става нетърпелив.
— Не е ли вече готово, сержант? — попита той и неспокойно се размърда на стремената.
— Още не, мистър Стамп. Готвачът казва, че пилетата трябва да се обърнат още веднъж на шишовете, преди да ги вземем.
— Да се не видят пилетата и готвачът! Може ли да се сравняват тези пилета от бунищата с дивата пуйка от прерията? Няма да мога да застрелям никаква пуйка, щом като слънцето се е качило вече десет мили на небето. Майорът ми е казал да става каквото ще, ама да има пуйка. Хич не е толкова лесно да се убие пуйка, като изгрее слънцето, пък още повече, като ти се влачи такава каруца по петите. Вие, сержант, да не мислите, че тези животни са глупави като войниците от форта? От всички хитри животинчета по тез прерии пуйката е най-хитрата. Ако искаш да я издебнеш, трябва да станеш със слънцето, че ако не и по-рано.
— Вярно, мистър Стамп. Зная, че майорът иска дива пуйка. Той ми каза, че очаквал да убиеш някоя по пътя.
— Очаква я! Може да очаква да му донеса и език и гърбица от бизон, защото по прериите на Тексас няма таквиз животни. Има вече двадесет години, откак ги няма, макар да чувам, че европейските писатели, най-вече френските, казвали обратното. Насам няма бизони. Има мечки, има елени и кози и много пуйки, ама да убиеш някое от тези животинчета за вечеря, трябва да станеш рано за закуска. Ако не тръгна навреме, не мога да обещая хем да водя групата, хем да убия пуйка. Така че, сержант, ако имате намерение вашата голяма компания да си похапне месо от пуйка, няма да направите лошо да потеглите вече към прерията.
Убедителните думи на ловеца подействуваха на сержанта и той направи всичко възможно да ускори тръгването на групата и скоро колата с провизии, водена от Зебулон Стамп, потегли по огромната равнина, която се простира между Леона и Ореховата река.
* * *
Не бяха минали и двадесет минути, откакто колата и придружаващите я напуснаха площада, когато на същото място започна да се събира друга, малко по-различна компания.
Имаше дами на коне, придружавани не от коняри, както на сборните места за лов в Англия, но от господа — техни приятели и познати, братя, любими и съпрузи. Тук се събраха повечето, ако не всички, които бяха на приема у Пойндекстър.
Сам плантаторът присъствуваше, а също и синът му Хенри, племенникът му Касий Къхуун и дъщеря му Луиза. Младата девойка бе възседнала петнистия мустанг, предизвикал такъв интерес на празненството в Каса дел Корво.
Пикникът се устройваше от майора и офицерите в чест на плантатора и неговите гости; военните искаха да се отплатят за гостоприемството му. Забавлението, което предстоеше, макар и по-скромно, беше подходящо за времето и мястото. Гостите на форта щяха да бъдат забавлявани с гледка — рядка и величествена — преследване на диви коне.
Мястото на забавлението можеше да бъде само в онази част от прерията на около двадесет мили южно от форт Индж, дето се срещат диви коне. Затова трябваше да тръгнат рано и да се изпрати преди тях кола, натоварена с предостатъчно провизии.
Точно, когато слънчевите лъчи започнаха да играят по кристалните води на Леона, излетниците бяха готови да тръгнат от площада, придружавани от четиридесет драгуни, на които беше заповядано, да яздят най-отзад. Също като групата която тръгна по-рано, и те имаха водач — не стар горянин на мършава кранта със смачкана филцова шапка и извехтяло палто, а подходящо облечен и екипиран конник, възседнал прекрасен жребец, който във всяко отношение бе достоен да придружава такава отбрана компания.
— Хайде, Морис — извика майорът, като видя, че всички се бяха събрали. — Готови сме да тръгнем. Дами и господа! Този млад човек е добре запознат с убежищата и навиците на дивите коне. Ако има някой в Тексас, който може да ни покаже как се ловят коне, това е Морис — ловецът на мустанги.
— Вие ме ласкаете, майоре! — възрази младият ирландец, като се поклони вежливо към компанията. — Такова нещо не съм казвал. Мога само да обещая, да ви покажа къде да ги намерите.
— Колко е скромен! — си каза Луиза и потрепна, като си помисли, че това, което подозира, може да не е вярно.
— Води ни тогава — заповяда майорът и щом командата бе дадена, пъстрата кавалкада начело с ловеца на мустанги потегли пред площада.
Утринният зефир развя знамето, осеяно със звезди, то потрепна на пилона, сякаш им махаше за сбогом.
* * *
Дреболия е за мъжете, жените и конете от Тексас да яздят двадесет мили по торфа на прерията — нещо като да излезеш на въздух преди закуска.
Това разстояние бе изминато за по-малко от три часа без всякакви неприятности освен силния глад, който чувствуваха през последните няколко мили.
За щастие колата с провизии, която бяха отминали, ги настигна скоро и много преди слънцето да достигне зенита си, излетниците бяха започнали пикника под сянката на едно огромно орехово дърво, недалеч от брега на Рио де Нуесес.
По пътя не се случи нищо, което да заслужава отбелязване. Като водач, ловецът на мустанги постоянно яздеше начело. За всички с изключение на един-двама той не беше нищо друго освен водач и му обръщаха внимание само когато ги поразяваше с някоя проява на ездаческото изкуство, като скок над прериен поток или сухо дере, което останалите прегазваха или преминаваха по околни пътеки.
Може би имаше известни подозрения, че с държането си той искаше да се покаже. Касий Къхуун увери компанията, че е така. Изглежда, че бившият капитан каза за първи път истината.
Даже и да беше така, Морис имаше извинение. Били ли сте някога на лов из полетата, следвани от девойки в ловджийски костюми и шапки с пера, които гордо ви кимат? Били сте? Е, тогава! Не бързайте да порицаете тексаския ловец на мустанги. Помислете си само, че той също бе под огъня на двадесетина блестящи очи. Спомнете си, че и Луиза Пойндекстър беше между тях. Спомнете си само това, и едва ли ще се изненадате от неговото желание да „блесне“.
И други показваха подобни постижения на смелост, които говореха за тяхната мъжественост. Младият драгун Хенкок често се опитваше да покаже, че не е от вчера на седлото, а лейтенантът от конните стрелци напускаше от време на време мястото си до племенницата на интенданта, за да извърши някой ездачески подвиг. И когато се чуваше шепот на одобрение, той едва поглеждаше към тази, която всички смятаха за негова любима.
О, дъще на Пойндекстър! За тебе няма спокойствие! Нито в салоните на цивилизована Луизиана, нито по прериите на дивия Тексас! Където и да идеш, навсякъде твоето присъствие ще поражда романтични чувства и силни желания!