Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XII
УКРОТЯВАНЕ НА ДИВАТА КОБИЛА

Най-приятната част в една мексиканска къща е тази, на която за под служи покривът, а за таван — небесния купол — асотеата. При хубаво време, а в тази слънчева страна времето е винаги хубаво, асотеата се предпочита пред гостната; особено привечер, когато слънцето хвърля розовите си лъчи върху снежните върхове на Оризава, Попокатепек, Толука и „Близ-начките“, когато искрящите вина на Ксерес и Мадейра са разпалили въображението на андалузките синове и дъщери — потомци на конкистадорите[1], — които се изкачват по покривите на домовете си, за да гледат известната по цял свят земя, прочула се с геройските дела на техните прадеди.

Тогава мексиканският „кавальеро“, нагизден във везани дрехи, показва изящния си вид пред някоя сеньорита и пухка дима от цигарата си в лицето й. Тогава чернооката донсела[2] благосклонно слуша нежно нашепвани думи или само се прави, че слуша, а с натежало сърце и блуждаещи очи хвърля крадливи погледи към някоя далечна асиенда в равнината, гдето е домът на онзи, когото тя истински обича.

Този приятен обичай — часовете на здрача да се прекарват на покрива на къщата — се възприема от всеки, който обитава мексиканско жилище. Семейството на плантатора от Луизиана го възприе като нещо естествено.

И сега след вечеря всички се събраха на покрива вместо в гостната. Слънцето слизаше към хоризонта; полегатите му лъчи осветляваха една група — по-весела, по-безгрижна и може би по-бляскава от всяка друга, която се е събирала на асотеата на Каса дел Корво. Някои от гостите се разхождаха по покрива, постлан с мозайка, други стояха на малки групи, а трети се бяха наредили покрай парапета с лице към равнината. Тук имаше по-хубави жени и по-храбри мъже от всички, които по-рано са се събирали на това място — дори когато неговият стар собственик оказваше гостоприемство на идалгите — най-големите благородници от Коауила и Тексас.

Гостите, които се бяха събрали сега, за да поздравят Удли Пойндекстър с пристигането му в неговото тексаско имение, също можеха да се похвалят с благороден произход. Това беше елитът на поселищата — не само на поселищата край Леона, но и на други, по-далечни. Имаше гости от Гонсалес, от Кастровил и даже от Сан Антонио — стари приятели на плантатора, които също като него се бяха преселили в западен Тексас. Неколцина от тях бяха пропътували повече от сто мили на кон, за да присъствуват на неговия пръв голям прием.

Плантаторът не беше пожалил нито сили, нито средства за успеха на празненството. Бляскави униформи и еполети, доставени от форта, духов оркестър, нает също оттам, отбрани вина, намерени в избите на Каса дел Корво — част от покупката — нищо не липсваше, за да бъде празненството на Пойндекстър най-пищното от всички, устройвани досега по бреговете на Леона.

Венец на всичко бе неговата очарователна дъщеря Луиза — красавицата на Луизиана, — чията слава пристигна преди нея дори в Тексас. Тя бе домакиня на тържеството и се движеше между възхитените гости с усмивката на владетелка и прелестта на богиня. Сега тя бе център на внимание за стотици очи, щастие за двадесетина сърца, а може би и нещастие за още толкова, защото не всички, които бяха покорени от красотата й, бяха удостоени с внимание.

Но дали Луиза беше щастлива?

Въпросът може да изглежда странен, почти неуместен. Заобиколена от приятели-почитатели, от които поне един я обожаваше, а цяла дузина други, чиято зараждаща се любов можеше да свърши с обожание — млади плантафори, адвокати, държавници в началото на кариерата си и други, които вече са постигнали известно обществено положение, синове на Марс[3] в ризници или вече свалили ризниците, заобиколена от тях, как можеше да не бъде горда и да не изпитва щастие?

Някой може да зададе този въпрос, ако не е достатъчно запознат с характера на креолките и особено с характера на въпросната девойка.

Но в блестящата тълпа имаше един човек, който познаваше и характера на креолките, и характера на Луиза, и който повече от всички присъствуващи следеше всяко нейно движение и се стараеше да изтълкува значението му. Този човек бе Касий Къхуун.

Където и да отидеше тя, той я следваше — не отблизо като сянка, а скришом, прибягвайки от място на място, нагоре-надолу по стълбите, в някой ъгъл, преструвайки се на разсеян; през цялото време той наблюдаваше лицето на своята братовчедка с крайчеца на окото си, като цивилен полицай с детективска задача.

Много странно бе, че той сякаш не обръщаше внимание на думите й в отговор на комплиментите, които се сипеха върху нея от неколцина случайни щастливци, които тя даряваше с усмивки; нито дори КОГРТО тия щастливци бяха така известни и уважавани като младия Хенкок от драгунския полк. Къхуун ги слушаше, без да проявява каквито и да е чувства, както човек слуша разговор, който не засяга нито неговите лични интереси, нито интересите на приятелите му.

Той се качи на асотеата, когато видя Луиза да се приближава към парапета и нетърпеливо да се заглежда към равнината, и чак тогава ясно пролича, че я следи усърдно — толкова ясно, че и някои други разбраха това. Тези, които седяха наблизо, го забелязаха на няколко пъти, тъй като той на няколко пъти ясно се издаде, че я следи.

Младата господарка на Каса дел Корво често се приближаваше към парапета и поглеждаше към равнината с очи, които сякаш искаха да узнаят нещо от хоризонта. Никой не знаеше защо тя върши това и никой не се осмеляваше да прави предположения освен Касий Къхуун. Той знаеше нещо и това го измъчваше.

Когато някакви подвижни фигури в прерията изплуваха от ярката светлина на залязващото слънце и зрителите от асотеата познаха, че това са коне, водени от някакъв ездач, бившият офицер от доброволческия полк единствен предположи кой може да води тази кавапкада. Луиза прояви същия интерес към групата, която се приближаваше, но може би нейните причини бяха различни. Много преди гостите на Пойндекстър да забележат приближаването на конете дъщеря му ги бе видя ла, и то още от мига, когато на хоризонта се надигна облак прах, толкова малък и мъгляв, че би убягнал от вниманието на всеки, който не се взира нарочно за да го открие.

От този миг, преструвайки се, че разговаря с група девойки, младата креолка скришом наблюдаваше облака, който се приближаваше.

— Диви коне — каза майорът, комендант на форт Индж, след като погледна през джобния си телескоп. — Някой ги води — добави той, като повторно повдигна далекогледа към очите си. — О, сега виждам! Това е Морис — ловецът на мустанги, който от време на време ни снабдява с нови коне. Изглежда, че идва насам, право към вашата асиенда, мистър Пойндекстър.

— Много е вероятно, ако е наистина младият човек, когото споменахте — отговори собственикът на Каса дел Корво. — Споразумях се с него да ми хване двайсет-трийсет коня. Може би това е първата доставка.

— Така ми се струва — добави той, след като погледна през далекогледа.

— Аз пък съм съвсем сигурен — каза синът на плантатора. — Познавам, че конникът е Морис Джерълд.

Дъщерята на плантатора също го бе познала, но не се издаде. Правеше се, че не я интересува, че й е безразлично. Тя бе забелязала коварните очи, които я изгаряха.

Кавалкадата се приближи. Морис седеше изящно на коня си; а на края на ласото му беше петнистата кобила.

— Какво красиво създание! — възкликнаха неколцина, когато доведоха пред къщата пленения мустанг, който цял трепереше, защото всичко наоколо беше ново за него.

— Струва си да слезем долу, за да видим този кон — предложи жената на майора, която лесно се въодушевяваше. — Предлагам всички да слезем! Какво ще кажете, мис Пойндекстър?

— О, разбира се — отвърна домакинята сред хор от гласове, които викаха „да слезем, да слезем“!

Водени от жената на майора, дамите заслизаха по каменните стъпала. Господата ги следваха. След десетина секунди ловецът на коне, все още на седлото си, и неговата пленница станаха център на отбрано общество.

Хенри Пойндекстър бе изпреварил другите и сърдечно приветствуваше странника. Ловецът на мустанги и Луиза си кимнаха едва забележимо. „Обществото“ едва ли би погледнало с добро око на близост с някакъв си търговец на коне, дори ако е бил удостоен с честта да й бъде представен.

От дамите само жената на майора се обърна към него по-свойски, но със снизходителен тон, който говореше за нейното по-високо положение. Но той бе много по-доволен, когато срещна погледа на младата креолка, макар и само за миг.

Нейният поглед не бе единственият, който се бе спрял одобрително на него. Наистина ловецът на мустанги имаше прекрасен вид въпреки изпрашените си дрехи. Той почти не беше уморен от пътя, дълъг повече от двадесет мили. Зефирът на прерията бе подсилил руменината на лицето му. От разтворената му яка се подаваше здрава и обгоряла от слънцето шия, която подчертаваше мъжествения му вид. Прахът, който покриваше къдравите му буйни коси, не можеше да скрие техния естествен блясък. Набитата му фигура говореше за сила и издръжливост, с каквито бяха надарени много малко мъже. Повечето от девойките го поглеждаха прикрито и се опитваха да уловят неговия поглед. Красивата племенница на интенданта му се усмихна с възхищение. Някои казаха, че и жената на интенданта също му хвърляла погледи но това не можеше да не е клевета, която, ако проследите, сигурно ще ви доведе до „половинката“ на доктора.

— Без съмнение — каза Пойндекстър, след като разгледа пленения мустанг — това е конят, за който ми разправяше старият Зеб Стамп.

— Точно той е — отвърна гореспоменатата личност, като се приближи към Морис с намерение да му помогне. — Да, мистър Пойндекстър, точно това е животното — кобила, както сам можете да се уверите…

— Да, да — набързо се обади плантаторът, който не желаеше по-нататъшни разяснения.

— Тоз млад човек я беше хванал малко преди да ида при него, тъй че пристигнах точно навреме. Можеше да отведат кобилата кой знае къде и мис Луиза да си остане без нея.

— Наистина, мистър Стамп. Много мило от ваша страна и не зная как ще мога някога да ви се отплатя за вашата любезност.

— Да ми се отплатите ли? А, има как да ми се отплатите, и то лесно, много лесно. Нищо не съм направил за вас — поразходих се из прерията и това е то. Само да ви видя да яздите този кон, с онази ми ти шапка с перата и дългата ви рокля, дето се развява зад вас, само заради туй си струва старият Зеб Стамп да иде чак до Скалистите планини и да се върне.

— О, мистър Стамп, вие сте непоправим ласкател! Разгледайте наоколо и ще видите много девойки, които заслужават вашите комплименти повече от мен.

— Хайде, хайде — възрази Зеб, като хвърли небрежен поглед към дамите. — Няма да отрека, че тук има много красиви създания, дявол го взел, много красиви, но както казват в старата Луизиана, няма втора като Луиза Пойндекстър.

В отговор на тези любезни думи на Зеб избухна общ смях, в който се чуваха много малко женски гласове.

— Дължа ви двеста долара за нея — каза плантаторът, като се обърна към Морис и посочи петнистата кобила. — Струва ми се че това е сумата, която уговорихме с мистър Стамп.

— Аз не съм участвувал в сделката — отвърна Морис с многозначителна, но добродушна усмивка. — Не мога да взема парите ви. Конят не е за продан.

— О, така ли? — каза плантаторът, като се оттегли гордо въпреки разочарованието си. Неговите събратя, плантаторите офицерите от форта, бяха учудени, че Морис отказа да приеме такава щедра цена. Двеста долара за неопитомен мустанг, когато обикновено цената се движи между десет и двадесет долара! Ловецът на мустанги сигурно е полудял!

Но Морис не им даде време да разискват дали е полудял или не.

— Мистър Пойндекстър — продължи той със същия добродушен тон. — Вие така щедро ми заплатихте другите коне, и то преди да ги хвана, че аз мога да си позволя да ви направя подарък, както правим ние в Ирландия. Според нашия обичай, когато стане сделка с коне в дома на купувача, ние даваме подарък, но не на самия купувач, а на някоя от жените в семейството. Ще ми позволите ли да въведа този ирландски обичай в поселищата на Тексас?

— О, разбира се, без съмнение! — отвърнаха няколко гласа, два-три от които бяха с явно ирландско произношение.

— О, разбира се, мистър Джерълд — отговори плантаторът, чийто консерватизъм отстъпи прел общата воля. — Щом така желаете?

— Благодаря ви, джентълмени, благодаря! — обърна се ловецът на мустанги благосклонно към онези, които смятаха, че стоят по-горе от него. — Този мустанг е моят подарък и ако мис Пойндекстър благоволи да го приеме, тридневните ми усилия да заловя това животно ще бъдат повече от възнаградени.

— Приемам подаръка ви, сър, приемам го с благодарност — отвърна младата креолка, която за първи път се обади и смело пристъпи напред. — Но струва ми се — продължи тя и посочи мустанга, а очите й бяха отправени изпитателно към ловеца на мустанги, — струва ми се, че вашата пленница не е опитомена. Тя цялата трепери от страх пред неизвестното бъдеще. Може би ще хвърли юздите, ако не й харесат. Какво ще правя тогава аз, бедната?

— Вярно, Морис — каза майорът и без да разбере значението на тези тайнствени слова, обърна се към единствения от присъствуващите, който можеше да ги разбере. — Мис Пойндекстър е напълно права. Този мустанг още не е опитомен. Това е ясно за всички. Хайде, драги, дайте му първия урок. Дами и господа — продължи майорът, като се обърна към другите, — това нещо заслужава да се види, особено от тези които не са били свидетели на подобно зрелище преди. Хайде, Морис, възседнете кобилата и ни покажете изкуството на ездачите от прерията. Тя като че ли иска да постави вашето изкуство на изпитание.

— Прав сте, господин майор, така е — отговори ловецът на мустанги, като стрелна поглед не към четириногата пленница, а към младата креолка, която въпреки привидната си смелост се бе оттеглила разтреперана зад кръга от наблюдатели.

— Няма значение, Морис, няма значение — продължи майорът окуражително. Въпреки това дяволско пламъче, което гори в очите й, аз се обзалагам едно към десет, че вие ще избиете нейната самонадеяност. Опитайте!

Ловецът на мустанги не можеше да отклони желанието на майора, без да загуби достойнството си.

Това беше предизвикателство към неговото умение, към неговото ездаческо изкуство, нещо, което се цени много високо по прериите на Тексас.

Той се съгласи и като скочи леко от седлото подаде поводите на своя кон на стария Зебулон Стамп: после насочи цялото си внимание към пленницата. Преди да започне. Морис помоли гостите да направят място. Те сториха това веднага. По-голямата част от тях заедно с всички дами се върнаха на асотеата.

Долната челюст на дивата кобила беше вързана с ремък, единият край на който бе преметнат през главата й; само с тази единствена юзда в ръце Морис се метна на гърба й. За първи път на нея се качваше човек. За първи път тя изпитваше такова оскърбление. Пронизителният й яростен вик явно показваше нейната решимост да се съпротивява срещу опитите да бъде унижена до положението на робиня.

Конят неволно се изправи на задните си крака и няколко секунди запази равновесие в това положение. Ездачът, предугадил това, обгърна шията му с ръце и сграбчил здраво гърлото му, изглеждаше като част от него. Ако не го беше направил, конят можеше да се хвърли по гръб и да го смаже под себе си.

След това мустангът хвърли високо задните си крака, което се очакваше. Да се задържи сега на гърба на животното, без да бъде хвърлен, беше най-трудното за ездача. Уверен в своето умение, ловецът на мустанги се бе отказал от седлото и стремена, които (сега щяха да му помогнат. С тях обаче той не би могъл да постигне най-завидния подвиг в прерията — да обязди неоседлан кон.

Морис го направи без седло и стремена. Когато кобилата хвърли високо задната си част, той бързо се обърна на гърба й, метна ръце около тялото й, а върховете на ботушите му се забиха в плешките й: по такъв начин той устоя на нейните опити да го хвърли на земята.

Мустангът се опита още два-три пъти, но безуспешно — ловецът беше умел. След това вбесеното животно като че ли разбра, че усилията му са напразни, и престана да се мята. То скокна напред и се втурна в галоп, сякаш имаш намерение да не спре, докато не стигне края на земята.

Мустангът сигурно се беше спрял някъде, макар че се изгуби от погледа на зрителите, които останаха по местата си, очаквайки ездачът да се завърне.

Докато го нямаше, нееднократно се правеха предположения, че може да е убит или най-малко зле „осакатен“. Сред присъствуващите имаше един мъж, който желаеше това да се случи, но имаше и една девойка, за която такова нещастие би било равностойно на смърт — като че нейният собствен живот зависеше от неговото завръщане жив и здрав. Защо Луиза Пойндекстър — дъщерята на гордия притежател на захарни плантации от Луизиана, хубавицата, чиято красота се славеше надлъж и шир, защо тя, която само да кажеше „да“ и можеше ла има за съпруг най-богатия благородник в страната — се бе увлякла, защо позволяваше мислите й да следват този беден тексаски ловец на коне? Това беше тайна, непонятна даже за нейния здрав разум.

Може би Луиза още не се бе увлякла напълно. Поне така й се струваше. Ако го съзнаваше и се поразмислеше, може би щеше да се опита да изгони от съзнанието си неизбежни те размишления за последствията. Тя чувствуваше, че в нея се е породил някакъв странен интерес към този човек. Така се бе представил, че бе привлякъл вниманието й. Различаваше се коренно от всички други, с които се бе запознала в отбраното общество. Тя съзнаваше, че интересът й към него, възникнал само от една дума, поглед, жест, които бе видяла сред пепелищата на изгорялата прерия, вместо да отслабне, растеше постоянно. Този интерес не бе намалял, когато Морис — ловецът на мустанги, се появи сега в равнината, възседнал дивия мустанг, който вече не беше див и не желаеше да унищожи ездача си, а с приведена глава и покорен израз признаваше пред целия свят, че е намерил своя господар.

Без да го заявява пред света, дори и пред самата себе си, младата креолка изпитваше същите чувства като мустанга.

— Мис Пойндекстър! — каза ловецът на мустанги, като се плъзна по гърба на коня, без да обръща внимание на ръкоплясканията, с които го посрещнаха. — Може ли да ви помоля да се приближите до кобилата, да хвърлите това ласо на шията й и да я отведете в конюшнята? Ако направите това, тя ще ви смята за своя укротителка и винаги ще ви се покорява, защото това е знакът, който за първи път я лиши от свобода.

Една превзета жена би започнала да се дърпа при това предложение, една кокетка би отказала, една плаха девойка би се отдръпнала страхливо. Но не и Луиза Пойндекстър, потомка на една fille â la casette. Без да се колебае нито за миг, без каквато и да е превзетост или страх, тя излезе от аристократичния кръг, пристъпи напред и както той й бе казал, взе въжето от конски косъм, метна го леко около врата на опитомения мустанг и го отведе към конюшнята на Каса дел Корво.

През цялото време в ушите й звучаха думите на ловеца на мустанги, а в сърцето й отекваха странни предчувствия.

Тя ще ви смята за своя укротителка и винаги ще ви се покорява, защото това е знакът, който за първи път я лиши от свобода.

Бележки

[1] Конкистадор — завоевател. Б. пр.

[2] Донсела — девойка. Б. пр.

[3] Марс — римски бог на войната. Б. пр.