Питър Бийгъл
Тамзин (5)

Пет

Останахме в Лондон пет дни — аз и Сали в една стая в някакъв пансион край „Ръсел Скуеър“, а Евън — при Шарлот с Тони и Джулиан. След като си починах от пътуването, тук ми хареса и доколкото можех, се убеждавах, че сме просто туристи през лятото, хора, които ще се върнат вкъщи. Достатъчно беше обаче да видя някой истински турист — понякога стигаше и прелитащ над главите ни самолет — и се скапвах окончателно; всички казваха, че някой път в миг ще се превърна в сърдит малък хемороид с крака. Знам, че бях такава. При това нарочно.

Джулиан се хвана за мен още от първия ден. Нямаше значение как се държа, но той смяташе да ми покаже в Лондон това, което му харесва, а Националният театър, галерия „Тейт“ и смяната на стражата пред Бъкингамския дворец друг път. Всъщност Джулиан харесваше всичко в американски стил — пицарията „Пай Фактори“ в Мейфейр, видеоаркадите около Ърлс Корт, „Тако Бел“ в Сохо. (Не можещ да купиш Джулиан с мексиканска храна, но можеш да го наемеш.) Но на мен нищо не можеше да ми се стори прекалено американско. Продължавах да се опитвам да накарам Англия да не ме заобикаля напълно и Джулиан, едва десетгодишен, беше единственият, който сякаш го разбираше. Може би, затова все още сме vatos, както би казала Марта — приятели, при все че той сега е на шестнайсет и е абсолютно невъзможен.

Лондон веднага ми хареса, макар че нито за миг не възнамерявах да си го призная. Усещах го като Ню Йорк — напрегнат и шантав, само че по-бавен — и ми изглеждаше достатъчно познат, за да ме развълнува. (Не осъзнаваш колко много филми си гледал за някой град, докато наистина не се озовеш в него и не започнеш да разпознаваш местата, където никога досега не си бил.) Не ми хареса само лявото движение — стомахът ми се свиваше гадно, когато Чарли ни караше бясно из Лондон. Веднъж когато пресичах улицата, един автобус едва не ме размаза, а изобщо не го бях видяла. Тони ме дръпна назад в последния момент и Джулиан му обясни, че от сега той трябвало да отговаря за мен цял живот, както вярвали китайците или някой там друг. Горкият Тони.

Всяка вечер, след като останалите си отиваха при Чарли, Сали ме питаше дали Англия вече ми харесва повече. И всяка вечер отговарях:

— Харесва ми Лондон. Бих искала да останем в Лондон, щом трябва да сме тук.

Очите на Сали се насълзяваха и тя казваше нещо от сорта:

— Дете, знам, но Дорсет ще ти хареса, обещавам. Само си дай малко време, не си създавай мнение, преди изобщо да сме стигнали там. Можеш ли да го направиш, миличка?

Не исках да я лъжа, но не исках и да е нещастна — само дето всъщност точно това правех, — така че обикновено промърморвах, че искам да видя господин Котак. Което беше самата истина. След това и двете си лягахме.

Ще пропусна къде ходихме и какво видяхме. Каквото може да се види в Лондон за пет дни, сме го видели. Вероятно и сме обядвали там — сякаш онзи първи път в Лондон постоянно ядяхме. Когато не тичахме да хванем автобуса за панорамната обиколка.

Тия дни Джулиан прекарваше по-голямата част от времето при Чарли, докато Евън не се закле над Библията, че ще отидем в „Тако Бел“, а Тони от време на време идваше с нас, особено, ако имаше нещо общо с танци, ходене на театър или музика. Това беше общото за нас, но ние не разговаряхме много на тези теми, защото и Сали, и Евън упорито се опитваха да бъдат втори родители. Сали постоянно разпитваше Тони за училището и съучениците му, за обучението по танци и за това дали ще му хареса да живее в Дорсет. В началото имах усещането, че той повече или по-малко изпитва същите чувства като мен, но се опитвах да не гледам право в него, защото скапаната ми кожа — а Сали ми беше казала, че английският въздух ще й се отрази страхотно — реагира още с пристигането ни. Тони отговаряше на всички въпроси, говореше спокойно, но не правеше нищо доброволно. Наистина е скромен, дори и сега; Джулиан е най-нескромният човек в целия свят, ала Тони определено е такъв и за двамата.

Веднъж ме сгащи насаме — бродехме из розовата градина в Риджънтс Парк, а Евън и Сали бяха избързали малко напред. Хвана ми ръката, дръпна ме до един розов храст, за да изглежда, че говорим за него, и започна:

— Виж, Дженифър, бих искал да се опиташ да разбереш, че всичко това е също толкова трудно за Джулиан и за мен, колкото и за теб. — Нямаше приятния дрезгав баритон на Джулиан, но гласът му беше толкова наситен, че можеш да запалиш кибритена клечка от него. — Ние никога не сме молили татко и мама да се разделят и тя да се омъжи за французин и да отиде да живее с него и с децата му в Бордо. Нито пък него сме го карали да тича до Щатите, за да се връща оттам с майка ти и с теб и веднага след това да повлече всички от Лондон към някаква шибана ферма в Дорсет. — Той се опитваше да запази спокойствие, но не беше много по-спокоен от мен. Усещах ръката му да трепери върху моята. — Разбираш ли ме, Дженифър?

— Не ми викай Дженифър! Аз съм Джени. Зная, че от всичко това ви е наистина кофти, и искрено съжалявам, но поне сте си в собствената ви скапана страна. Защо трябва да зарежете всичко, което някога е имало значение за вас, и да започнете съвсем нов живот на някакво си място, с което нямате нищо общо и което съвсем не е там, където ви се ще да бъдете. И си искам котката! — Тук просто се разплаках. Казах, че не съм голяма ревла, но когато ми се случи да плача, винаги става така, без предупреждение.

Тогава Тони направи нещо мило. Заобиколи ме, така че Евън и Сали да не ме виждат, и ми подаде носната си кърпичка — голяма, синя, идеално сгъната — да си рева в нея. Никога не плача дълго, но пък количеството сълзи е значително. Кърпичката беше съвсем мокра, когато той си я получи обратно. Изобщо не каза нещо тъпо като например „не плачи“. Изчака да се наплача и просто рече:

— Те ни махат. По-добре да продължим.

Това и направихме. Разправяше ми колко вида футбол играят във Великобритания, докато настигнахме Сали и Евън. За момент тя ме изгледа изпитателно, но нали си имам толкова алергии и така или иначе през половината време носът и очите ми са зачервени. Продължихме разходката из Риджънтс Парк. Тони ми обясняваше нещо за топката в крикета. Крикетът е единствената игра на света, по-тъпа от бейзбола, защото продължава по-дълго, но тъкмо това му е хубавото.

Сали и Евън се ожениха в деня, преди да заминем за Дорсет. Имаше гражданска церемония при съдията за десетина минути със свидетели само Чарли и един служител от съда. Дрън-дрън-дрън, целунете булката, подпишете тук, честито, дълъг и щастлив живот, хайде на вечеря — съвсем безболезнено и толкова бързо се сдобих с втори баща и двама заварени братя. Цял ден не говорех с никого, но и никой не го забеляза, дори Сали.

И на другия ден — беше твърде ясно и твърде рано — се натъпкахме в малката кола на Евън — сив форд ескорт, идеално пасващ на свръхнаселението; багажът беше така накамарен в скутовете ни, че Евън надали виждаше нещо в огледалото за обратно виждане. Цялата кола клекна толкова, че — кълна се! — усещах задника ми да се влачи по пътя, щом минехме през някоя бабуна. Наистина бяхме тръгнали към Дорсет, за който знаех само, че е някъде на юг. И малко на запад.

Ние бяхме на задната седалка — Тони, Джулиан и аз. Джулиан си заплю десния прозорец, Тони ми остави другия. Отнасяше се с мен както с Джулиан и ми даде да го разбера. Аз просто се облегнах назад, опитах се да се наместя удобно под един куфар и кутия с кухненски съдове и затворих очи.

Наистина съм позадрямала на излизане от Лондон и може би малко след това, защото се събудих, когато Джулиан започна да пее „Сто бутилки бира — на стената“. Нямах представа, че я пеят в Англия. Все още бяхме в предградията — изглеждаше съвсем както в Ню Йорк: пешеходни алеи и „Макдоналдс“, кина и гаражи, телевизионни антени, стърчащи от толкова много червени покриви, че всичко пред погледа ти се размазва. И днес още не знам дали всичките са червени.

Евън каза на Джулиан да преразгледа репертоара си, ако има планове за единайсетия си рожден ден, така че Джулиан запя „Аз съм морж“ — цялата, куплет след куплет. Смяташе да започне и „Съберете се всички“, но Тони го цапна по главата. Джулиан обича „Бийтълс“ точно толкова, колкото и енчиладас и пици. Но за да спре, стига и едно тупване по главата.

Сали поиска да изпея с нея някои от старите неща, както правехме заедно навремето — „Водата е дълбока“, „Plaisir d’amour“ или „Диамантите са най-добрият приятел на едно момиче“, — но аз изобщо нямах намерение да пея пред тези хора. Това я обиди и ми стана малко кофти, но вече започваше да ми се гади, защото колата много друсаше и продължавахме да влизаме от едно кръгово движение в друго, сякаш се движехме постоянно в кръг. Трябваше отново да затворя очи и да не мисля за нищо. Понякога си мислех за господин Котак, понякога — за Джейк и Марта, но най-добре за стомаха е да не мислиш за нищо. Предполагам, че още съм поспала.

Този път ме събуди Евън — той пееше. Дълга, бавна, наистина тъжна песен за рибар и русалка. Акцентът му беше смешен, по-различен от обичайния му начин на говорене. Или го слушах, или се опитвах да не чувам. От време на време се включваше и Сали с втори глас на местата, където знаеше думите, и очите ми плувнаха в сълзи. Не можете да си представите това пък колко го мразя! Защото не проклетата песен ме караше да плача. В гласа на Евън имаше нещо, което не беше никак тъжно, а умиротворено и това ме наведе на мисълта, че той и майка ми са си създали този друг свят, където мен изобщо ме няма. О, напротив, имаше ме по някакъв начин — знаех го, нали Сали ми е майка, — но в него сега имаше места, които са само техни, места, където мен ме нямаше. Норис го нямаше, нямаше и нищо друго освен тяхната съвместна история. Точно това ме натъжи и затова не говорех с никого и не изпях дори и една скапана нота по целия безкраен път до Дорсет.

А пътят е хубав, сега го знам. Поехме по изходната магистрала от Лондон и след като веднъж се отървахме от червените покриви и се измъкнахме от кръговото движение, провинцията започна да се превръща в провинция — с крави и много овце, с разни растения по нивите, повечето, от които сега вече познавам, но тогава още не. Няма смисъл да се преструвам. След известно време земята стана вълниста, но по един приятен начин като в люлеещ се стол и дори и слънцето изгря.

Първата част от пътуването беше Хемпшър — това го знаех благодарение на Сали. Тя току се обръщаше от предната седалка да ми каже нещо. Например:

— Джени, виж, отиваме към Уинчестър — нали помниш, „Уинчестърската катедрала…“ — и тя изпя малко от тая глупава песен. — Градът наистина е стар — бил е столица на саксонците, тук е бил коронясан крал Алфред, а катедралата построил Уилям Завоевателя. — И след миг: — Джени, бързо, ей там, Евън казва, че това е римски лагер! — Тя беше като досаден екскурзовод. — Милинка, виж, погледни на хоризонта, това е Салисбъри, не прилича ли на Констабъл, дето го гледахме?

Тони и Джулиан се споглеждат, а Евън промърморва:

— Това е Саутхемптън, любов моя, доста сме на юг от Салисбъри.

Сали само ще се засмее.

— Показвам ви какво знам.

А аз не знаех на кого съм по-ядосана — на нея, задето звучи като пълен идиот, на Евън, който едновременно успява да е и прав, и мил, или на момчетата, които са добре възпитани и изглеждат смутени заради майка ми и мен. За Бога, Мийна е права — започваш да пишеш нещо и всичко се връща.

След Саутхемптън минахме през Ню Форест. Изобщо не беше така, както си мислех, че трябва да изглежда една истинска гора. Дори нямаше много дървета покрай пътя и повече приличаше на кравешко-овчата земя, през която, струваше ми се, щяхме да пътуваме цял живот. Сали тъкмо беше заговорила за дъба от Гората на рицаря — най-голямото, най-старото дърво в Англия — и как винаги се е смятало, че дъбовете са вълшебни, когато изведнъж Джулиан ме хвана силно за ръката и викна:

— Там! Там има едно!

Рязко се дръпнах, защото ръката ме заболя.

— Стига!

И тогава видях отпред какво ми сочи. Всъщност бяха две — две космати малки понита точно до пътя, почти на него, едното пасеше трева, другото просто си гледаше. Евън намали, за да ги заобиколи, и онова, което не пасеше, вдигна глава и се взря право в мен, погледна ме с големите си диви черни очи. Не мога да го обясня, но може би за първи път разбрах, че съм наистина в Англия и няма да се връщам вкъщи.

— Смята се, че са произлезли от конете на Армадата — обади се Тони. Вероятно съм примигвала, защото той добави: Испанската армада. Някои от корабите били потопени от буря и конете доплували до брега. През 1588 година.

— Знам за Испанската армада — рекох аз.

Тони кимна и млъкна. Евън хвана погледа ми в огледалото за обратно виждане. Намигна ми, но аз не му отвърнах. Той заговори:

— Джени, трябва много да внимаваш, ако видиш някое черно пони — цялото черно, като котката ти, без нито един бял косъм. Може да се окаже пуук^[1].

Зарекох се да не пророня нито дума, но не можах да се въздържа.

— Пуук ли?

— Вълшебно създание — усмихна ми се Евън. — Селяните твърдят, че можел да се превръща почти във всичко — орел, лисица, дори в човек, ако поиска. Но най-често ще го срещнеш като прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш. Никога не го прави.

И не каза нищо повече само за да ме накара да питам. Евън си е такъв. Издържах през целия път през Ню Форест, но най-сетне измърморих:

— Ама защо не? — А той само вдигна вежди и зачака. — Защо не трябва да яздя пуук?

— Защото ще те хвърли право в реката или в калиновите храсти. Такава е представата на пуука за добра шега. Пууките не са толкова опасни, колкото Черната Анис, Пег Паулър или дъбовите хора^[2], но никога не им се доверявай. Имат много изкривено чувство за хумор.

Джулиан се изкиска.

— Може пък в къщата да има богарт. Няма ли да е супер, a?

Тони леко го удари по рамото.

— Вече си имахме един, много, много благодаря.

Джулиан наистина се ядоса. Изобщо не беше ясно какво му ставаше тия дни. Върна удара на Тони, но силно — той можеше да го направи, защото не беше толкова затрупан с багажи, колкото Тони и аз — и се разкрещя:

— Не съм богарт, не съм богарт, не ми викай така! — Сега вече е много по-добър, но все още трябва мъничко да се внимава с Джулиан. Например никога не му казвайте, че има къдрава коса. Той мрази къдравите коси.

Сали се справи много добре — наистина се учеше да бъде втора майка. Обърна се към задната седалка и хвана двете ръце на Джулиан — много нежно, но адски бързо. За жена Сали има големи ръце — на пианото хваща не само октава, но и два клавиша отгоре, може да прави номера с карти и да разбърква колоди като Маверик. Помоли го:

— Разкажи ми за това. Какво е богарт?

— Ами духче, нещо като малка фея, само че живее вкъщи и прави тъпи номера. — Смяташе пак да се нахвърли на Тони, но Сали нямаше да го остави на мира. — Джулиан, виж, аз съм янки, не знам нищо, затова ми кажи. Защо е толкова страшно някой да ти вика богарт?

Джулиан не заплака, но носът му течеше и трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да проговори:

— Богартите са грозни — затова той винаги ми вика така. Малки са, имат брадавици, буци и какво ли още не и обичат да живеят в бюфета или под пода. Но не винаги са зли — можеш да се сприятелиш с някой богарт, ако се държиш мило с него. Оставяш им мляко и разни вкусни неща. Само си помислих, че може да е забавно да си имаме един такъв.

Тони понечи да заговори, но Евън го погледна в огледалото и момчето млъкна. Евън каза:

— Е, ако не е богарт, ще е нещо друго, има ги в изобилие. Дорсет е пълен с призраци и гоблини и разни неща, които трещят нощем. А фермата Стауърхед съществува от толкова дълго време, за да е много вероятно цяла тълпа вече да се е заселила там. Някои от тях сигурно са познавали Томас Харди и Уилям Барнс.

(Нещо подобно може пак да се появи в книгата, затова трябва да добавя, че тогава не знаех за кого говори той. Сега обаче зная, защото Мийна ме накара да прочета всичките книги на Томас Харди, които тя имаше. Той става. Но не мога да понасям Уилям Барнс.)

Евън ни разказваше разни истории през целия път. Наоколо земята ставаше все по-стръмна и по-зелена, а бедният малък ескорт постоянно прегряваше. Не помня всичко разказано, но той говореше за зли просяци и за Железния Джак^[3], за Страшния лов^[4], за Черното куче^[5] и за нещо странно, наречено Хедли кау. И беше добър, по-добър дори от Норис — имаше различен акцент за различните истории, така че Джулиан постоянно подсмърчаше или се кискаше, а Тони забрави да се прави на no-старши и седеше като закован. Такъв е Тони. Мисли си, че никой не може да проникне в чувствата му, а всъщност другите винаги ги знаят.

Задрямах за трети път насред историята за една жена, наречена Бъзовата старица. Опитвах се да стоя будна, защото беше интересно, но заспах и сънувах господин Котак. В съня ми карантината беше свършила, аз отивах да го измъкна от клетката му, а той се изправи и хвана лицето ми с предни лапички както обикновено. Беше толкова истинско и толкова хубаво, че се събудих, а то — Джулиан беше заспал на рамото ми и косата му се опираше в бузата ми. И изведнъж стигнахме до фермата Стауърхед.