Питър Бийгъл
Тамзин (4)

Четири

Май вземането на визите превърна заминаването в реалност. За Англия е нужна виза, ако ще стоиш там повече от шест месеца. Сали направи чудеса, за да е сигурна, че ще вземем визи, защото щяхме да живеем там, нямаше да сме просто туристи.

— Ще останем там, когато другите си тръгнат за вкъщи — каза тя и стомахът ми се сви и изстина, защото си го представих. Небето става все по-тъмно и всички освен нас са се прибрали у дома.

Или може би беше пристигането на червения стикер на господин Котак. Сали възнамеряваше тя да се оправя с оная история с карантината, но аз й казах, че сама ще се занимая с това. Нямах желание, но ставаше дума за моята котка. Така че писах до Англия, до МЗРХ (това е Министерството на земеделието, рибовъдството и храните), а те ми изпратиха да попълня формуляр за импортен лиценз и още нещо за митницата, както и огромен списък с лицензирани приюти за животни и ветеринари, които наричаха посрещачи — те щяха да посрещнат господин Котак на летище „Хийтроу“ и да го отведат там, където той щеше да прекара следващите шест противни месеца. Мийна казва, че и тя трябвало да стори същото, когато семейството й дошло в Англия, въпреки че тя е имала само една бяла мишка на име Картхик (ако го пиша правилно).

После писах до всички приюти в Дорсет и те ми изпратиха шарени брошури със снимки на местата, където държат животните, менюта, с които ги хранят, как се отопляват местата за разходка и клетките, графиците, когато ветеринарите идват за профилактика, кога обезпаразитяват и къпят животните и прочее. (Последното го задрасках, защото човек не може да изкъпе господин Котак — освен ако не иска да си рискува ръката, докато се опитва. Той се къпе сам.)

Евън искаше да ми помогне при избора на приют, но тогава аз не говорех с Евън. Избрах го сама — хотел за котки „Госхоук Фарм“, — защото можех да ходя там когато си поискам без предварителна уговорка. Сали каза да не се притеснявам колко ще струва, защото се чувстваше виновна, а това ме устройваше. Сама избрах и посрещача и почнах да обикалям навсякъде в търсене на подходяща клетка за пътуването — достатъчно проветрива и с две бутилки вода. Попълних всичко и го изпратих и след доста време от МЗРХ ми върнаха нещо, наречено „бордови документ“ и един червен стикер, който да залепя на клетката. Залепих го и останах да стоя така, да гледам големия номер и малките буквички… и не бях сигурна, но май тогава разбрах, че наистина заминаваме.

Обаче не, пианото, мисля, че точно пианото направи заминаването ни истинско. Защото където и да живеехме, всичко винаги се въртеше около пианото на Сали. Винаги. Първо решаваше къде точно иска да стои пианото и после се чудеше как да стигне до банята. Всичко оставаше на заден план, стига пианото да е щастливо. Не помня кога разбрах това. В деня, когато се прибрах вкъщи и пианото беше изнесено през прозореца, както и беше дошло, изглеждаше, сякаш някакви хора бяха минали с лопати и бяха изринали апартамента ни. Сякаш бе изчезнало всичко, не само пианото. Пианото вече пътуваше към някаква си английска ферма. Пообиколих мястото, където стоеше преди, после се прибрах в стаята си и започнах наистина да опаковам багажа си. Защото едно от нещата, които бях разбрала вече, беше, че ние винаги следвахме пианото на майка ми.

И след това потеглиха кутиите с всички неща, които тъпчеха вътре Сали, Луиз и Клеон — ден след ден, все по-бързо и по-бързо, сякаш дупката, отворила се, след като пианото замина, поглъщаше всичко. Всъщност сигурно е било още по-зле, защото аз полагах героични усилия да не забелязвам какво опаковат. Една сутрин се събудих — през нощта от апартамента бяха изчезнали всички книги заедно с повечето от кърпите и чаршафите. Или пък друг път, като се прибрах вкъщи късно вечерта, бяха останали само три стола и нито един сребърен прибор. Стъпките ми направо кънтяха в хола, защото бяха изчезнали всички картини, рисувани от приятели на Сали, и големият килим, подарък за сватбата й с Норис от баба Пола. Със Сали и Евън вечеряхме на кухненската маса — италианска храна за вкъщи с пластмасови ножове и вилици. После и масата замина и сядахме да ядем на пода, защото и останалите столове бяха изчезнали. Помня, че това лято беше наистина горещо, но тоя жалък опустошен апартамент ставаше все по-студен и по-студен.

Но на Сали й харесваше. Колкото повече се изпразваше домът ни, толкова по-жизнена и ведра ставаше тя. Казваше, че това й напомняло как е изглеждало всичко, когато сме се нанесли, и постоянно повтаряше:

— Джени, това е приключение. Всеки човек има нужда от време на време да започва от нулата. Да се откаже от спокойствието, от всички неща, които му създават сигурност, и направо да скочи от скалата. Ние сме точно в такъв момент, летим в пространството и единственото, от което имаме нужда, е да си вярваме една на друга и на Евън. Не е ли страхотно?

— Супер е. Господин Котак не може да спи нощем заради целия тоя шум и направо откача, защото паничката и тоалетната му не стоят на едно и също място дори и два дни. А как мрази пътната клетка — не мога да го накарам да влезе в нея; само свива лапи и я препикава. И чудесно разбира за какво става дума.

Сали ме погледна право в очите.

— Е, да, това е неприятно. Но той ще се справи чудесно. Ние всички ще се справим.

Никога не беше казвала нещо такова преди, но ставаше дума за Евън, по-точно за тях двамата с Евън. Наистина беше гадно да гледам как майка ми ме напуска, преминава в някаква друга форма, както става по филмите. Понякога се взирах в нея и ми се струваше, че съм единственият човек на този свят, който не може да се движи, не може да промени формата си. Накъдето и да се обърнех, всичко беше разместено и нито едно нещо не беше на мястото си. И аз бих се изпикала върху пътната ми клетка, стига да можех да се докопам до нея.

Помня, един следобед бяхме с Марта в Сентрал Парк, гледахме една групичка танцуващи салса и бяхме полунадрусани от някакво хавайско нещо, което тя беше намерила в джоба на брат си Пако. Беше горещ, ясен, слънчев ден, наоколо се гонеха дечица и кучета, над главите ни летяха фризбита и накъдето и да се обърнеш, покрай теб като куршуми профучаваха хора на ролери. А аз казах:

— Нещо ще се случи. Не знам какво, но нещо ще стане.

Марта поклати глава. Когато е напушена, наистина може да изглежда мъдра, защото лицето й е малко, а очите й стават големи и черни.

— Ще ти пиша всяка седмица, обещавам. Джейк също.

— Страх ме е да ходя на училище там — започнах аз. — Заради наказанията. Чела съм за това. Там бият всички, които не са англичани. Сигурно ще ме убият.

Марта се засмя.

— Стига де. Ама хората наистина си мислят такива неща за Англия. Носиш ли си грънджарското кожено яке, веднага ще те помислят за гангстер. — И продължи с английски акцент като на Бени Хил: — Ооо, ооо, ненене, не искам да имам нищо общо с нея, тя е от Ньоо Йаак. — После така се разхили, че не можа да спре, и аз почнах да се хиля. Просто си седяхме на слънце, гледахме се една друга и се кискахме. Ония спряха да танцуват салса, двама мършави татуирани пича направиха факли и почнаха да се движат като лунатици.

— Наистина ме е страх, Марта. Ама наистина.

— Спокойно, всичко ще е наред — и тя ме прегърна през рамо — малко непохватно, защото беше по-ниска от мен — и двете сякаш се сгушихме за малко една в друга. Не че помогна, но беше мило.

Останаха три седмици до заминаването, после две и после — сякаш просто ей така — два дни. Не можех, да повярвам. Учениците на Сали устройваха всякакви прощални тържества за нея и Евън и тя всеки път ме канеше, но аз не отидох нито веднъж. Норис и приятелката му Сюзън ме заведоха на страхотна вечеря в някакъв френски ресторант в Ийст Сайд. За Англия Норис ми подари оригинално непромокаемо яке „Бърбъри“. Беше твърде голямо, но той каза, че ще порасна в него. Така и стана.

Джейк и Марта искаха да устроят прощално парти само за мен, но аз не пожелах. Просто трябваше да правим онова, което правехме обикновено, така че първо седнахме в гръцката таверна на „Амстердам“, после се разхождахме, вървяхме без цел, спирахме да хапнем и разговаряхме като че нищо не се бе променило. Мотаехме се тримата насам-натам както винаги през летните нощи, сякаш се намирахме в топъл, сладък, лепкав сладкият. Когато стигнахме до нас, просто стояхме под тентата и се взирахме един в друг. Те не искаха да си тръгнат, аз не исках да се качвам горе и всеки знаеше всичко и нямаше за какво да се говори. Накрая Марта просто каза:

— Внимавай, vata — и ме прегърна. Джейк също ме прегърна. Поплака малко.

— Ей, хора, когато човек има само двама истински приятели… — започна той, но аз го прекъснах:

— Да, да, да, вече знам, разкарай се оттук, Уолковиц, хайде.

И те си тръгнаха.

Господин Котак си беше вкъщи. Светнах лампите и двамата седнахме на един кашон до прозореца в стаята ми. Отвън работеха хора, чистеха Западна осемдесет и трета улица, както правеха през последните няколко години денем и нощем с изключение на неделите. Сигурно още го правят. Вслушвах се в звука на пневматичните чукове, мислех колко е шумен Ню Йорк винаги и навсякъде и как свикваш с това и изобщо не ти прави впечатление. Може би съм толкова привикнала, че няма да мога дори да дишам на някое тихо място, както вече усещах, че не мога да дишам в този празен апартамент. Вероятно ще умра от тишина някъде там, в някаква ферма в Дорсет, и никой никога няма да разбере защо. Заплаках при тази мисъл. Бях безутешна, но господин Котак се ядоса, дето му подсмърчам и хлипам, аз спрях и двамата просто си седяхме така до прозореца, докато Сали и Евън се върнаха вкъщи.

За цялото пътуване до Лондон имам много смътен спомен. Не ми се пише за него кой знае колко. Евън се опитал да вкара господин Котак в пътната му клетка (аз съм спяла), но спрял, докато още си имал всичко, както майка му го е родила. Затова трябваше да стана твърде рано и да си загубя един час да говоря на господин Котак, който седеше на най-високия шкаф или в скута ми или най-сетне в оная малка котешка тоалетна. Той ме погледна с дългия си жълт поглед, след това сам влезе в клетката и легна с гръб към мен, без да ме погледне. Беше бесен. Дори и сега веднага се депресирам, като си помисля за оня момент.

Беше четири сутринта или някъде там, а аз бях толкова съсипана, че изобщо не се сбогувах с нищо. Може би така стана по-добре, не знам. Помня лимузината, плъзгаща се покрай бордюра като подводница, и двама уличници, втренчили се в Сали и в мен, докато пропълзявахме на задната седалка между куфари, защото багажникът беше препълнен. Евън седна отпред при шофьора, а Сали ме прегърна. Господин Котак беше в скута ми и аз постоянно се навеждах и му шепнех:

— Всичко е наред, аз съм тук, всичко ще се оправи.

Виждах очите му в мрака. Той не би ми проговорил.

Така напуснахме Ню Йорк. Никой не ни махаше с ръка, нямаше сълзи, всъщност никакви чувства. Четири часа сутринта, всичко просто е замряло, няма какво да вземеш със себе си освен куфарите.

Бях летяла веднъж и преди, когато Норис имаше някакъв ангажимент в операта в Сан Франциско, но не помня подробности, защото тогава бях пет- или шестгодишна. В самолета ми дадоха някаква шарена книжка и храната в малките пластмасови подноси ми хареса. Не е кой знае каква подготовката за прелитане на океана в посока нов шантав живот, дори когато първо ти се налага да пренесеш котката си през багажното гише като тъпа платнена чанта. Видях и други котки и едно куче в клетки като неговата и това вече беше малко по-добре — разбрах, че поне ще си има компания в багажното. Но като хванах клетката за последен път и го погледнах през мрежата, а той ми върна погледа и издаде едно леденостудено „мяу“, което ме прониза, беше наистина ужасно.

— Съжалявам, съжалявам — извинявах се аз.

Сали сложи ръка на рамото ми. Направих усилие да не я отблъсна.

Служителят постави клетката на багажната лента. Тя се заотдалечава бавно, а зад нея се трупаха куфари и пакети, докато в един момент престанах да я виждам. Служителят се опитваше да бъде мил.

— Котенцето ти ще е съвсем добре, миличка. Ще го свалят от лентата и ще го сложат на едно специално обезопасено място заедно с другите животни. Ще си има всичко освен видеофилм. — Над главата ми той намигна на Сали и Евън. Още си представям това тъпо намигване.

Единственото, което наистина помня от полета, е излитането, защото направихме голям кръг над града, а аз съм сигурна, че видях старата мръсна Осемдесет и трета улица, макар че това е малко вероятно. Но знам, че видях Сентрал Парк, убедена съм, че за секунда той беше точно отдолу под нас… Джейк и Марта, гимназията „Уилям Джей Гейнър“, магазинчето за кристали на нашия ъгъл и малкия ямайски пазар, откъдето Сали редовно купуваше манго и папая, а аз — албуми с реге. Жената с граховозелено яке, която по цял ден се разхождаше нагоре-надолу по Осемдесет и първа улица, сочеше с пръст такситата, викаше по тях и се опитваше да накара някое да спре и да я отведе далеч оттук. Огромният слепец с обеци на носа, който обичаше да плаши хората, вечерящи отвън на „Кълъмбъс Кафе“, и двамата старци, които цял живот съм срещала по „Бродуей“ да вървят рамо до рамо и да си крещят. Чернокожата, която продава вестници, събира музикални списания за Сали и постоянно ми повтаря как да си направя косата. И сиамката Хъси, която вече се чуди и се чуди къде ли може да е отишъл господин Котак. Всичко това, животът ми — долу, под крилете.

И после — само облаци по целия път до Лондон. Нищо не се вижда — нито океан, нито небе, никаква романтика. Не можах да заспя, но и не бях съвсем будна — бях си взела една възглавничка, подпрях я на прозорчето и отпуснах глава на нея, за да ми е поне малко по-удобно. Опитах се да накарам мислите ми да се реят, но все виждах господин Котак заврян някъде в багажното, как се лашка, без да знае какво става с него, уплашен за първи път, откакто беше малко коте и онези момчета го бяха провесили от покрива. Не исках да мисля за уплашения господин Котак, но не можех да мисля за друго.

Мийна казва, че трябва да опиша кацането на „Хийтроу“, но аз слабо разграничавам оная първа гнусна сива вечер от другите пъти, когато сме били там. Кънтящ безкраен тунел, а ние тримата бутаме четири багажни колички. Сали постоянно ме ръга с лакът, сочи хората, които минават през митницата, и шепне:

— Джени, погледни ги, онези там са истински монаси от Тибет!… Джени, виж, гледай с какво е облечена онази дама, това е сари!

Евън помага на някакъв висок възрастен чернокож с червено-жълта роба и червена шапка като саксия да пренесе цилиндрична торба… Както вече казах, пълна мъгла. Тогава нищо не исках да гледам, да забелязвам, да помня.

Нямахме проблеми на митницата, освен, че трябваше цял век да чакаме на опашка, а Сали и Евън през цялото време махаха на синовете му, Тони и Джулиан, които също им махаха зад голям висок прозорец заедно с една червенокоса жена, сестрата на Евън — Шарлот, при която са живели, докато Евън е отсъствал. Всички наоколо размахваха ръце като полудели освен мен — дори и когато Сали ме сграбчи за ръката и посочи към прозореца. През цялото време продължавах да гледам някъде другаде.

Можете да си представите всички прегръдки, гушкания и прочие, когато излязохме от митницата. Няма да описвам подробно най-вече, защото още ми е кофти заради това как се държах тогава със Сали. Тя току-що е слязла от самолета, изправена е пред съвсем ново семейство — заварени деца, зълва, работа и какво ли не — и от нейна страна няма никой друг освен мен, а аз нямам намерение да се разправям с когото и да било. Видях млад мъж с табела „Хотел за котки «Госхоук Фарм»“ и се стрелнах към него, защото това беше възможността да се измъкна от всичките там „най-после“ и „колко време“ и аз се възползвах. Днес бих се държала различно, но от това миналото не става по-добро.

Името на момчето от „Госхоук“ беше Мартин. Той вече бе взел господин Котак и само му трябваше някой да подпише всички сини и жълти формуляри от папката му. Подписах и после коленичих да се сбогувам с господин Котак и да му кажа, че ще отида да го видя съвсем скоро. И да не ме забравя.

Той се беше свил в дъното на клетката. Първо успях да видя само очите му — те не са зелени или жълти като на повечето котки, а наистина тъмнооранжеви със златни точици. Сега те се взираха в мен и той издаде звук като от стара ръждясала скърцаща врата. Издава го срещу някои кучета и непознати деца — господин Котак мрази повечето деца, за което не можем да го обвиняваме. Но никога, никога не го е издавал срещу мен, колкото и да е побеснявал. Продължавах да се опитвам да изрека „аз съм, глупав дърт котарак, аз съм“, но гърлото толкова ме болеше, че не можех да изкарам и звук. Нямаше да се разплача — не и на летище „Хийтроу“ пред някакъв непознат в страна, където не исках да бъда. Затова просто си стоях на колене до клетката.

После един наистина смешен глас — като на тюлен от зоологическата градина — произнесе над рамото ми:

— Питам това ли е твоята котка.

Огледах се и едва не паднах назад — там стоеше малко момче със синьо униформено сако, с подобие на скаутска шапка на главата и невероятно огромни сиви очи на дребното лице с трапчинка на брадичката. Замислих се защо ли ми изглежда толкова познато, докато изведнъж ми просветна: формата на лицето му беше почти като на господин Котак.

Разбира се, знаех кой е — за Бога, вече бях виждала достатъчно снимки — негови и на брат му, на кучето, училището и майка им. Беше Джулиан. Не танцьорът, а малкият.

— Да, това е. Поиграй си с него и втори път няма да си вреш носа тук. — Защото Джулиан бе промушил пръст през мрежата и се опитваше да докопа господин Котак и да го погали. Бавно отдръпна ръка да не си помисля, че го е страх. После каза:

— Бог съм по математика. Теб бива ли те?

— Всъщност никак. — Това все още е вярно.

Лицето на Джулиан светна.

— О, прекрасно, ще ти помагам.

Не можех да свикна с дълбокия му жабешки глас — звучеше така, сякаш бе живял доста повече години, отколкото можеше да се предположи. Винаги е бил такъв — всъщност откакто е проговорил. Разбрах го по-късно.

Мартин, момчето от „Госхоук Фарм“, учтиво предположи, че вече може да тръгват с господин Котак. Аз гледах през него към Сали, Евън и Шарлот, които идваха към нас със смях, прегърнати, а до тях — едно по-голямо момче. Това трябваше да е Тони, братът на Джулиан. Не можеше да се каже, че е хубав (колкото е хубав и Евън) — косата му стърчеше разбъркана, кожата му дори не се беше доизчистила от акнето, но човек не можеше да откъсне поглед от него. Има такива хора — те не просто хващат окото, а направо го сграбчват така, че понякога боли. Не знам как го правят. Но искам и аз да го мога.

Представиха ме на Шарлот — червенокоса е, вече го казах, ниска, всички й викат Чарли и тя прилича на човек, който сякаш цял живот е давал акъл на чуждите деца. Стиснахме си ръцете с Тони. Забелязах, че има кафеникаво-зеленикави очи и се опитва да си пусне мустаци. Помня, че единствената ми мисъл беше — според Мийна изобщо не трябва да го споменавам — „Дали е кръвосмешение, ако той ти е доведен брат?“ Вярно е, но друг път ще се притеснявам какво би си помислил Тони, ако го прочете. Едно им е хубавото на танцьорите — не четат много.

Толкова за „Хийтроу“, защото оттук нататък всичко потъва в мъгла. Бях много уморена, много разстроена заради господин Котак и сигурно затова изминах останалия път като сомнамбул. Защото следващият ми спомен е как се будя в лондонския хотел, а Сали се е навела над мен и ме пита искам ли чай, с който да започнем новия си живот. Знае, че мразя чай — и все още го мразя, дори и след шест години в Англия, — но такава е Сали — никога не се предава, никога не се спира пред нищо. Аз просто продължих да спя. Понякога това е най-доброто, което мога да направя, щом майка ми е наблизо.