Питър Бийгъл
Тамзин (25)

Двайсет и пет

Само че и двамата грешахме.

Тя изобщо не беше в Имението — а тогава вече знаех как да претърсвам къщата. Той също сигурно беше търсил, макар да не го видях изобщо. Били Блин каза, че той не би могъл да влезе в тайната стаичка на Роджър Уилоби — или поне така прозвуча онова, което казваше, — но Били Блин не беше видял как съдията Джефрис примамва Тамзин към проклятието й с магията на собственото й име. Не можех да допусна, че има нещо, което съдията Джефрис не е в състояние да направи.

Имаше обаче безброй неща, които аз не бях в състояние да направя. Не можех да помоля никого за помощ — нито дори Мийна, не и след като историята толкова се задълбочи, но не можех и да се спотайвам и да дебна около къщата, за да се опитвам да спася един призрак от лудия призрак на съдия, който някак бе уредил нейният приятел во веки веков да бъде преследван по небето от виеща тълпа призраци на ловци. Наистина нито му беше времето, нито му беше мястото да сервирам такова нещо на разумни хора като Сали, Евън ох, добре де — и Тони. Джулиан беше достатъчно откачен да ми повярва; всъщност беше толкова откачен, че да хукне подир Страшния лов, господаря на кучетата или нещо подобно. Леле-мале.

Не можех да отида и при госпожа Фалоуфийдд. Това беше първото, което ми хрумна — в края на краищата тя ми показа какво е станало с бедния Едрик Дейвис — нещо, което никога нямаше да разбера, ако тя не бе ми позволила да видя Страшния лов с нейните очи. Но не мислех, че тя може да е на моя страна или на страната на Тамзин, или на нечия друга страна освен на собствената си. Единственото, в което бях убедена по отношение на госпожа Фалоуфийлд, е, че не мога да приема нищо, свързано с нея, за дадено.

Не казах на Мийна за Едрик, а само за срещата на Тамзин със съдията Джефрис. Мийна беше прекалено умна, за да гледа оптимистично на нещата — нали знаеше твърде много за индийските духове.

— Джени — рече тя, — трябва много да внимаваш, да внимаваш повече отвсякога. Сега не е само заради Тамзин. Сега вече заради теб. Той ще ти стори зло, ако може.

— Много благодаря. Исках да чуя точно това. — Но Мийна изглеждаше толкова притеснена, че й казах: — Не мисля, че някой от нас — той или аз — ще я види отново. Смятам, че тя се е освободила от него, а също и от Имението. Наистина мисля, че така е станало.

Всъщност не си го бях помислила и за миг, но Мийна сякаш се поуспокои, затова и аз се почувствах по-добре. Знаех обаче, че този път не мога да си позволя да чакам съдията Джефрис да открие Тамзин, както правех досега. Този път трябваше да я уловя преди него и единственото ми ключе беше фактът, че я познавах по-добре от него. Или поне така си мислех, но може и изобщо да грешах — можеше да не знача или не значех за нея нищо повече от всяка друга нереална фигура в този полусънен свят, из който тя се носеше. Но трябваше да вярвам, че означавам нещо; трябваше да вярвам, че ако мъртвият луд съдия Джефрис може да повика Тамзин при себе си, значи мога и аз. Трябваше само да уцеля точното място и идеалния момент. И думите.

Отне ми доста време. Не беше тайната стаичка — имах усещането, че Тамзин никога повече няма да се върне там; никое друго място в къщата също не ставаше. Трябваше да открия онова единствено място сред тристата хектара на фермата Стауърхед, което дъщерята на Роджър Уилоби би избрала, за да даде отпор. Защото този път тя не бягаше от съдията Джефрис. Беше тръгнала след Едрик Дейвис — искаше да го намери и да го спаси от Страшния лов — както може и каквото и да й струва. Вече казах, че усилията ми да разбера как да действам ми отнеха доста време, но след като веднъж схванах, тогава бях наясно къде трябва да е тя.

Все пак докато я открия, се случиха много неща. Сега ми е смешно, но навремето бях почти убедена, че всичко това е дело на съдията Джефрис — всички забавяния и разсейвания, които ми се струпаха тогава на главата. Учебната година започваше отново, а имаше и работа във фермата, където трябваше да помагам почти всеки ден — най-вече да копая и да плевя. (Това беше кофти на новата безоранна система на Евън — плевелите направо полудяваха, особено паламидата.) Тони също избра точно това време отново да ме използва като манекен за някакъв нов танц. Джулиан беше освободен от отбора по крикет на класа си и се влачеше подир мен постоянно, тъжен и нещастен и с планове как да взриви училището. Предложих му схема, включваща пирани във водопровода, но беше толкова сложно, че той май загуби интерес. Така си мисля.

Така между една тъпотия и следващата сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да се освободя и да тръгна да търся Тамзин. Вече бях съвсем обезумяла — а никой не биваше да го разбере, — защото не само, че нямаше причина съдията Джефрис да не се сети за същото място, а по-скоро имаше цял куп причини да го направи. Не го бях виждала след шумотевицата в картофената нива, но и десет ангела да ми се бяха заклели, че е напуснал града с влака в два и петнайсет, пак нямаше да им повярвам. Знаех само, че този път той преследва мен, затова нещо ме тласкаше към онази руина от краварник от седемнайсети век, където не беше останало нищо освен плешиво петно от изгаряне близо до някогашната врата. Защото сега вече знаех със сигурност за отпечатъка от Страшния лов, призован от съдията Джефрис да гони Едрик Дейвис далеч от Тамзин Уилоби, ако Едрик изобщо беше оцелял. Намерили са го да я чака там, както е бил обещал.

Точно там отидох да търся Тамзин веднъж след вечеря, съзнавайки, че всеки ще направи каквото може, за да ме отклони от пътя ми. Сали ме спря — вече почти бях отворила вратата, когато ми извика:

— Вземи си чадър, ще вали.

— Не, няма. Ели Джон каза, че няма, а тя винаги познава.

— Вземи го все пак, направи ми тая услуга. — Сали се приближи и леко сложи ръка на рамото ми. — Накъде си тръгнала?

— Никъде конкретно. Просто ще се разходя да се поразведря. Скоро ще се върна.

— Много често се разведряваш — възрази тихо Сали. Всичко наред ли е?

Нямам велики внезапни видения и вътрешни прозрения за състоянието на хората — надали изобщо го мога, — но си представих как хиляди, милиони майки по целия свят в същия миг задават на дъщерите си същия въпрос. Отговорих:

— Да. Добре съм, наистина.

— Не стой навън много дълго — предупреди ме Сали. — Все ми е едно какво е казала Ели Джон.

Промърморих едно „дадено“ и буквално избягах от къщи — толкова бързах, че забравих да взема чадъра. Пък и той не би помогнал.

Тамзин беше точно където предполагах, макар че не я видях веднага. Беше се сгушила като тъжно малко момиченце там, където е бил далечният ъгъл на краварника: всичко си беше на мястото, съвсем всичко — не така, както изглеждаше, когато съдията Джефрис я теглеше към себе си, — но беше толкова прозрачна, че през нея като че ли можех да видя целия път до къщата на госпожа Фалоуфийлд сред бъза… или целия път към седемнайсети век… Нощта беше топла и много тиха, но внезапна светкавица проряза хоризонта.

Позна ме, щом ме видя. Меко изрече:

— Господарке Дженифър. Значи дойде.

— Джени. Никаква господарка, никаква Дженифър. — Отидох и седнах до нея. — Да, дойдох. И искам да поговорим за случилото се през нощта, когато Едрик Дейвис не дойде за теб.

Тамзин потрепна — или може би се появи лек бриз.

— Джени. Знам какво направи. Докато не ме повика, аз бях изгубена, наистина толкова изгубена, колкото не можеш да си представиш. Докато помня нещо, все ще си спомня…

— Остави го това. Помниш ли какво извиках? Какво ти казах?

Помълча, а когато започна да говори, гласът й беше много тих.

— Че Страшният лов… те са го взели. Да, знам… знам, че сигурно така е станало, знам и кой е призовал Ловците…

Пак я прекъснах:

— Не е съдията Джефрис — или поне аз не мисля така. Да, вярно, той е лош човек, психопат, той е единственото истинско чудовище, което някога съм срещала, и някак е разбрал как да насъска Страшния лов срещу съперник като Едрик Дейвис. Но това е могло да стане само за една нощ, а Едрик още е там и продължава да бяга, както е бягал от Лова нощ подир нощ в продължение на триста години. Разбираш ли? Защото не можех да съм сигурна, че схваща каквото и да било, седнала така с широко отворени очи. — Невъзможно е съдията Джефрис да го е направил; направил го е някой друг. Някой с повече сила от Джефрис, със сила, каквато Джефрис никога не е имал през целия си скапан живот. Разбираш ли? Тамзин нито помръдна, нито ми отговори. Аз продължих: — Направо се побърках, абсолютно откачих, докато се опитвах да измисля какво точно може да ти е прошепнал съдията Джефрис, когато ти си била… нали знаеш, на края. После почнах да си мисля за теб — може ти да си му казала нещо. — Изчаках, но тя пак не каза нищо, така че аз просто се гмурнах направо в дълбокото: — Помниш ли? Наистина е важно, може да обясни всичко. Дори само две думи.

Никакъв отговор, нито усещане, че тя се опитва да си спомни нещо повече от това, което иска. Изведнъж наистина ми писна от нея — Тамзин ли, не е ли Тамзин, все тая. Развиках се:

— По дяволите, дължиш ми едно скапано усилие! Аз се трепя да ти помогна да научиш истината, макар всъщност да не искам, защото веднъж научиш ли я, ще идеш, където трябва да идеш, и аз никога повече няма да те видя. Но все пак го правя, защото това е добро за теб, а аз те обичам. Сега помисли и помисли сериозно. И ми помогни да променим нещата! — Идваше ми да си отрежа езика, но пак крещях. Спрях само заради това, което ставаше с лицето й.

Когато се пише за живи хора, които се изправят лице в лице с нещо шокиращо, с някакъв ужасен спомен, който току-що се е върнал, те винаги се описват бледи и безкръвни, как коленете им омекват и трябва да седнат или как притискат ръка към устата си и започват да плачат. Тамзин не направи нищо такова, нито пък лицето й се сгърчи от ужас или се изкриви от страх като в книгите. Лицето на Тамзин спря… така, както тя винаги говореше за собственото си спиране. На моменти съм я виждала наистина замръзнала, но онази меко пулсираща призрачна светлина си беше там, стига да знаеш как да гледаш. Това обаче беше различно, толкова различно… не мисля, че някой вече е открил правилните думи. Просто го наричат мъртвешко спокойствие.

— О, Джени — рече тя. — О, Джени.

Не казах нищо. Дори не дишах.

— О, Джени. Аз го проклех. Проклех моя любим.

Аз бях тази, която се разтрепери, която притисна ръка към сухата си студена уста. Половината луна се беше показала иззад облаците. Вятърът се засилваше и вече миришеше на дъжд.

— Джени, аз помня — произнесе Тамзин.

— Недей. Недей, не трябва. Съжалявам.

Но тя не ме чуваше.

— Бях толкова отчаяна. Толкова ми беше нужно той да е там… да е тук, където сме ние…, а него го нямаше, макар да беше се заклел, заклел пред мен… Страхувах се, Джени страхувах се да не ме остави на съдията Джефрис, от нещата, които той пък можеше да стори на семейството ми… и после се разболях и бях в треска, и ги нямаше истинските ми усещания. Джени, моя Джени, аз помня.

Очите й горяха. Никога преди не бях разбрала какво означава това. Тя ставаше все по-ясна и плътна — вече не виждах през нея.

— Наговорих лоши думи срещу Едрик. Проклех го, задето ме е изоставил, проклех го да чака, както аз го бях чакала, да чака цяла вечност и после още толкова някого, който никога няма да дойде. Джени, разбираш ли ме сега?

— Более мили! Нищо чудно, че си забравила. — Зъбите ми наистина тракаха, колкото и тъпо да звучи.

— Последният дъх на една отлитаща душа има такава сила… силата на мимолетен ангел, на временен демон… И аз я освободих срещу него. Аз го изпратих на това вечно мъчение — аз, не съдията Джефрис. Това е мое дело, мое дело… триста години. — Поклащаше се бавно като скърбяща старица.

Започнаха да падат едри топли капки дъжд — една по една, но Тамзин не ги усещаше, а на мен не ми пукаше. Сега от всичко най-много исках да видя Евън. Евън би измислил нещо.

— Не зная какво да правя — казах. — Не зная какво можем да направим да го спасим.

Тамзин ми се усмихна. Зная, навсякъде съм писала за това, как се чувствах, когато тя ми се усмихваше, но тази усмивка не разтопи сърцето и вътрешностите ми — беше като усмивката на Марта, като усмивката на Джейк през последната ми нощ на Западна осемдесет и трета улица. Сбогуване със стар приятел.

— Какво да правиш ли, господарке Джени? Но защо? Ти няма какво да правиш, след като вече ми помогна повече, отколкото заслужавам. Каквото има да се прави, сега е за мен.

И бурята се разрази, и Страшният лов дойде.

Дъждът не беше толкова силен, както когато с Джулиан не можехме да си тръгнем от къщата на госпожа Фалоуфийлд. Сега духаше влажен вятър, най-силният вятър, който някога съм изживявала. Той ме блъсна назад, когато се опитах да се изправя, удряше ме отвсякъде; разпиля косата ми по лицето и в очите и адски ми залютя; раздруса ме така, както съм виждала да постъпва Албърт с някоя бедна малка къртица, преди да я подхвърли във въздуха и да я лапне на един залък. Видях лицето на Тамзин, ярко като луната, ако изобщо имаше луна. С пръстите на дясната си ръка тя докосна спомнените си устни и ми изпрати въздушна целувка — и след това вече я нямаше, отнесена от вятъра като парцал, откъснат от простора.

Извиках след нея — естествено, не можех да чуя гласа си и после направих нещо много по-полезно, което ме изправи на крака. Страшният лов беше точно над главата ми, тропащ и скимтящ, пищящ като локомотив, бързащ нагоре към града, но аз не им обръщах внимание. Успях да мярна Тамзин не отнесена от вятъра, а яхнала го, за да посрещне Ловците, проблясваща като метеор, движещ се нагоре и навън по ъгъл, който щеше да се пресече с тях някъде на хълма. После я изгубих от поглед и потънах в пълно отчаяние, защото нямаше как да я настигна и да бъда с нея, когато дойдеше време тя да се бори със Страшния лов за Едрик Дейвис, ако се наложи. Винаги съм си мислила (макар и не чак толкова често), че ще бъда там за края, но явно нямаше да стане. Дори не можех да ревна заради проклетия вятър. Май това е било най-ужасното състояние през целия ми живот, макар че, сигурна съм, има и по-лошо очакване, както би казала госпожа Фалоуфийлд.

Черното пони се материализира бавно от бурята, сякаш се издигна нагоре от дъното на морето. Погледна ме с жълтите си очи и отбеляза:

— Бях си мислил по-добро за теб. Малко по-добро.

Това ме изправи бързо на крака.

— Пуук! — извиках и се запрепъвах към него срещу вятъра, но той се отдръпна назад и поклати рошавата си глава. Трябва, трябва! — продължавах да викам. — Трябва да стигна до нея!

— Не помниш ли думите й в деня, когато се срещнахме? — гласът на пуука беше толкова спокоен и тих, сякаш Страшният лов изобщо не беснееше над нас, а гривата му изобщо нямаше намерение да се освободи от бодилите, забити в нея. — Тя те предупреди никога да не ми се доверяваш, никога да не се качваш на гърба ми, защото аз със сигурност ще те хвърля в някое блато или в бодливи храсти и ще те оставя там. Аз все още съм каквото съм, Джени Глукстейн.

Отпуснах ръце отгоре му.

— Знам, но сега не мога да мисля за това. Опитай се просто да ме хвърлиш някъде близо до мястото, накъдето тръгна тя.

Вкопчих се в гривата и се метнах на гърба му, без да си оставя време да осмисля нещо. Бях подготвена за остра, подгизнала козина, но гърбът на пуука беше сух, дори топъл. Изскимтях от изненада, а пуукът извърна едно око към мен с обичайното си дяволско веселие. И потегли.

Не съм велика ездачка и никога не съм била. Познавам млади момичета, които очевидно не могат да мислят за нищо друго освен за коне, но такива нямаше кой знае колко на Западна осемдесет и трета улица. И двете момчета обичат конете повече от мен, а Мийна е луда по тях — само тогава става досадна, когато започне да ти говори за коне. Когато бях съвсем малка, така си падах по змиите. И все още ги харесвам.

Но пуукът не е кон. Пуукът си е пуук и изобщо не бяга като кон. Не галопира, а се носи — като господин Котак, като лъв или леопард, както съм виждала в научнопопулярните филми. Още на втората крачка разви скорост, по време на скока събираше крака, гърбът му се извиваше под мен, движеше се на големи плавни скокове, които се преливаха в меко плъзгане; сякаш можеше да надбяга и самия Страшен лов. Бях се впила в гърба му, защото бурята и скоростта му щяха да ме изхвърлят на земята в мига, в който се опитах да седна като истински ездач. Беше ми трудно да дишам. Можех само да се вкопчвам в гривата му и да заравям лице в нея, докато се носехме през овощни градини, чиито клони почти ме събаряха от гърба му, през полета, където можех единствено да се моля той да не се спъне, през пасбища, където овцете се прозяваха сънливо насреща ни, а пръстите ми замръзваха от вятъра, който ме брулеше в лицето. Повече или по-малко знаех къде сме, само че бях толкова капнала и глупава като тези овце. Гледах само да се държа.

Страшният лов слизаше с вятъра към нас, късащият нервите вой ме караше да се хвърля от гърба на пуука и да изпълзя някъде далеч в мрака и влагата на място, където те никога не биха ме намерили. Но всеки път, когато отворех очи, виждах, че сме се приближили още повече до тази ужасна дъга, защото пуукът се движеше бързо. Половината луна беше като тебеширена драскулка на хоризонта, а дърветата от двете ни страни бяха образували нещо като сивкав тунел, но аз виждах Лова ясно, както вече и Едрик Дейвис, все тичащ и тичащ по черното небе. Ловците бяха толкова близо до него, че сякаш си играеха, можеха да го хванат, когато поискат, но не го правеха.

Как изглеждаше той, изгубеният любим на Тамзин? Как мислите, вие как бихте изглеждали след триста такива години? Наистина ужасно. Ще ви кажа какво е ужасното. Наистина ужасно е, че съм виждала и по-лошо. Почти всеки гаден ден виждам и по-лоши неща — аз, както и вие — по телевизията, във вестниците, на снимки, с които толкова сме свикнали, че вече не ни правят впечатление, когато ги погледнем, а трябва. Толкова много неща можеш да причиниш на една личност, на човешкото тяло дори да не си Страшният лов или съдията Джефрис. Израснах със знанието за това, както сигурно и вие.

Въпреки бурята и воя на Ловците пуукът каза тихо:

— Свършва тук.

И аз видях Тамзин точно над нас, застанала сред нива с млада царевица. Главата й беше отметната назад, косата й пусната свободно (макар тя да не бе губила време да си спомня как може косата да се развява от вятъра). Протягаше ръце към Страшния лов и към Едрик Дейвис. Викаше, крещеше, но не можех да различа думите от вятъра.

Но Страшният лов я чу. Предните ездачи, които препускаха плътно по петите на Едрик Дейвис, се отклониха и се спуснаха право надолу към Тамзин. Останалите ги последваха, след като я видяха, изпълниха небето с копия, черепи, пищящи смехове, приведоха се напред към вратовете на жребците си, сякаш нямаха търпение да се доберат до тази малка бяла фигурка в царевичната нива. Но тя не направи и крачка назад — продължаваше да вика, предизвикваше ги, дърпаше ги от Едрик към себе си. Тогава бях твърде зашеметена и твърде уплашена, за да се гордея с нея, с моята Тамзин. Но и сега понякога сънувам този момент и в съня си винаги й го казвам.

И пуукът ме хвърли. Нямаше нищо драматично — просто закова на място и аз излетях над главата му със скорост около двеста и петдесет километра в час и се приземих по задник в меката кал почти в нозете на Тамзин. Веднага скочих на крака и завих като Страшния лов, но пуукът сведе глава към мен и аз млъкнах. Той рече:

— Ето я твоята приятелка, ето го и Страшния лов. Това си е твоя работа, не моя. Погрижи се за нея, Джени Глукстейн.

И също толкова бързо изчезна — стори ми, че мярнах една жаба да подскача между царевичните стъбла, но беше тъмно и шантаво, а и човек никога не знае как ще го изненада пуукът. Тамзин не извърна глава дори за миг, защото първите Ловци вече бяха докоснали земята — влажната земя съскаше под копитата на конете им. Останалите кръжаха като самолети преди кацане и пристигаха един по един, както сигурно е било и когато съдията Джефрис ги е призовал при краварника, където Едрик Дейвис е чакал Тамзин Уилоби. Там, където докосваха земята, царевицата започваше да пуши и аз някъде отдалеч се замислих какво бих могла да кажа на Евън, когато нищо повече не поникне в тази нива.

След като веднъж стъпиха на земята, те вече не спазваха строя си. Дори кучетата позамлъкнаха и отстъпиха назад до господарите си, а конете — или подобието на коне — спряха да издишват пламъци, но продължиха да ръмжат много тихо, но много по-злобно от кучетата. Тамзин стоеше, плътна като жива жена, и се усмихваше, когато поредният конник докоснеше земята и тръгнеше към нея. Човек би казал, че посреща приятели на входната врата.

Не знаех какво си е наумила; същото важеше и за Страшния лов. Те продължаваха да напредват, но бавно, поразгърнаха се ветрилообразно, сякаш тя беше сър Ланселот или някой подобен, готов да скочи върху тях и да ги покоси по пет-шест с един удар. Бях точно зад нея, треперех толкова силно, че едва се понасях, и ги гледах как настъпват.

Никога не разбрах кои са те. Кои са били. Нито разбрах как можеш да станеш страшен Ловец, ако не си бил такъв винаги. Помня обаче — и това е странно — как миришеха. Ако Тамзин миришеше на ванилия, човек би очаквал тези мъже и зверовете им да миришат на месо, козина и кръв като клетката на лъва в зоологическата градина. Но не: отблизо дори и най-ужасните от тях — онези без истински лица, а само гнусна сбирщина от дупки, кожа и замръзнали сополи — дори и те носеха лек мирис на море, на моряшки ботуши и на съхнещи на слънцето платна, както съм ги виждала в Лайм Риджис. Може би всички бяха стари пирати. Кой знае? Единственото, в което съм сигурна, е, че вече никога няма да ме е страх от никого. Страшният лов ме научи.

Тамзин им заговори гордо и ясно над зловещата им тишина:

— Взимам си обратно, каквото ми принадлежи. Нямате претенции към него, нито някога сте имали. Злото беше само мое и аз дълго ще изкупвам вината си за него. Сега взимам Едрик Дейвис от вас.

Ловците не направиха нищо. Седяха на конете си и се взираха в Тамзин; нито една глава не се извърна, когато Едрик Дейвис мина покрай тях към нея. Бях го изгубила от поглед, когато пуукът ме хвърли, така че не съм съвсем сигурна къде е бил, но се движеше така, сякаш се страхуваше, че всеки момент планетата може да го изстреля обратно в небето. През цялото това време Тамзин не ме погледна нито веднъж, но Едрик го направи, когато мина покрай мен; и въпреки че изглеждаше като оживял от катастрофа, в която е дерайлирал целият влак, той ми намигна! Намигна ми и аз видях какво е обикнала Тамзин преди три века. За първи път тя отмести поглед от Страшния лов — стояха там с Едрик, взираха се един в друг и не си казваха нищо. Нито здрасти, нито плач от болка или обич, нито извинения — нито дума за любов. Само се гледаха. Ако някой някога ме погледне така, както призракът на Едрик Дейвис гледаше призрака на Тамзин, всичко ще е наред. Няма начин да стане, но поне ще го позная, ако го видя.

Постепенно вниманието на Тамзин се върна към Ловците.

— Ние ще тръгваме — каза го адски високомерно. — Вие няма да преследвате Едрик Дейвис повече, нито пък мен. Нямате власт тук. Върнете се в дома си отвъд вятъра — върнете се в недрата на небето и повече не ни безпокойте. Вие, чуйте ме! — И тя пристъпи напред право към тях и махна с ръка като Сали, когато изхвърля господин Котак от кухнята.

За миг реших, че тя ще се справи с всичко това. Страшните ловци стояха като парализирани и изглеждаха малко смешни: почти приличаха на хора, на обикновени дорсетци, яхнали мудните си коне в дъжда, поглеждащи се косо един друг, за да разберат дали някой има представа какво трябва да правят след това. Двама от тях дори се дръпнаха назад, само крачка назад, но е ясно колко се бе приближила тя. Наистина реших, че ще успее.

Тогава изпищя съдията Джефрис.