Питър Бийгъл
Тамзин (24)

Двайсет и четири

Това лято Сали стана музикален директор на женския хор от Йовил. Това ми хареса, защото обикновено ходех с нея и докато тя работеше, гостувах на Мийна. А на Мийна също й харесваше, понеже тя знае доста повече от мен за ония парчета на Бърд, Бах и Доуланд, които пееха в хора, а пък аз съм отраснала с тях. Според Мийна майка ми е най-добрата пианистка на юг от Хоровиц и това ласкае Сали; кой не би се поласкал? Не ревнувам, като ги гледам заедно, но понякога ми се иска да можех да разбирам музиката на майка ми — наистина да я разбирам, дълбоко, както я разбира най-добрата ми приятелка. Веднъж разговарях за това с Тамзин.

— Сигурно не е възможно, като става въпрос за майка ти — казах.

Тамзин се усмихна. Никой никога не ми се е усмихвал така, както ми се усмихваше Тамзин.

— Скъпа господарке Джени, моята майка беше градинарка, каквато Дорсет не беше виждал. Нямаше цвете, местно или чуждоземно, издръжливо или нежно, което да не е цъфнало в ръцете й. Нашите хора се кълняха, че градините на ескуайър Уилоби цъфтят така, защото дори и най-деликатното и своенравно цветче обожава майка ми и би разцъфнало дори и посред дълбока зима, за да й угоди. Но с мен никога не е било така — аз доста се възхищавах на цветята, но между нас нямаше близост, нямаше връзка. И това много ме измъчваше — о, не заради мен, нито дори заради горкичките цветенца, чиито листенца опадваха и те повяхваха още в мига, когато ги погледнех, а защото толкова, толкова исках да разбера истината за радостта на майка ми в нейната градина. Но не можех, Джени. Можех само да гледам, да се дивя и възхищавам.

— Сигурно. Но аз искам само да…

Лицето на Тамзин се промени и се приближи до моето. Видях го толкова близо, колкото не бях го виждала от първата ни среща.

— Дете, никога не ми говори за желания — рече ми тя и прекрати разговора.

Както и да е, двете с Мийна прекарвахме много повече време на хоровите репетиции, отколкото ми се щеше, свити на сгъваеми столове от гол метал в дъното на залата, докато Сали караше ония жени да пеят четири такта от някоя кантата отново и отново, и после пак отново. Честно разказах на Мийна всичко, каквото можех, не премълчах много неща освен ония, които според мен щяха да я разтревожат. Тя ме изслуша внимателно и сподели колко много я притеснява това.

— Сега си ти сама срещу него — каза ми тя една вечер. Вече не става дума само да помогнеш на Тамзин, нали? Ти си срещу него и това ми е страшно неприятно, Джени.

— Някъде четох как каубоите са хващали диви коне — започнах да разказвам аз. — Вървели бавно подире им — ден след ден. И така дни наред. След време конете толкова се наплашвали и обърквали, че накрая просто спирали, докато мъжете ги настигнат. Точно така постъпва той с Тамзин. Чака, докато тя се предаде и отиде при него. Той ми го каза.

— Но тя няма да го направи — възрази Мийна. — През цялото това време не я е видял нито веднъж. Тя може да се скрие от него, има на разположение цялата ферма…

— Той не може да чака вечно. А и тя не може да издържи вечно. Започвам да разбирам по малко, Мийна, както ми каза пуукът. Картинката е ясна — напъхал се е в онзи неин портрет и според мен това някак си ги свързва, ето защо той е успял да се задържи тук или да се върне, няма значение кое от двете. Или може би, защото тя не си е тръгнала, когато е трябвало — може би това му е оставило отворена вратичка, както каза пуукът. Какво ли би се случило, ако той беше откраднал портрета и просто би го унищожил? Може би толкова малко, е нужно, за да бъде освободена тя.

— И той също, а? — На това нямах отговор. — Освен това Едрик Дейвис също е на онази картина — в лицето, в очите й. Не е нарисуван, но е там. Какво ли ще стане с него където и да се намира?

— Не зная — отвърнах. — Не зная изобщо как стават всички тези работи. — Поумълчахме се и слушахме как Сали се опитва да накара своите сопрани да пеят в тон. После продължих:

— Пуукът ми рече, че Страшният лов ще ми каже каквото трябва да знам. Как да поиска човек съвет от Страшния лов?

— Прати им писмо по електронната поща — предложи Мийна. — Или по факса.

Страшният лов не беше минавал над Стауърхед от седмици, почти, откакто не бях виждала Тамзин. Ловът най-често се чува през есента и зимата, през пролетта почти не се появява. Попитах Гай Гътри защо, той ме погледна над очилата и рече:

— Мнозина ще ти кажат, че се явява, след като гъските отлетят на юг, между техния полет и воя на зимните бури…

— Да — прекъснах го. — Дори и Евън мисли така.

Господин Гътри се усмихна.

— Но не и ти. А какво мисля аз ли? — Не каза нищо, докато чаят не стана готов. Той прави чай, както Евън си роши косата, а господин Чари си играе с пурите, които най-често забравя да запали. — Е, ако размишлявах повече над тези неща, предполагам, щях да си мисля, че навсякъде хората умират най-вече през студените месеци, когато умира и годината и че може би Страшният лов точно тогава има най-богат избор от клети души, които да преследва в небето. Може би напролет отиват да ги търсят в другото полукълбо. Струва ми се, че не са известни много неща за Страшния лов.

— Дали те…? Сами ли действат или някой…? — попитах.

— Да ги насочва? Виж, и това не мога да ти кажа със сигурност, нито пък как избират плячката си. Някои твърдят, че техен господар е дяволът — в Корнуол ги наричат Дяволската глутница — и че можещ да се скриеш от тях, като се молиш в черква. Други твърдят, че погнат ли те, никакви светилища не могат да те спасят. Жив или мъртъв, грешник или праведник, убежище няма. — Той свали очилата си, наведе се напред и започна да чеше Клем зад ушите, но старите му сини очи се бяха втренчили в мен като тези на корнет Симънс. — Защо питаш, Джени?

Май му казах, че работя по фолклорен Проект за училище. Не само не ме бива да лъжа, но и измислям прекалено сложни лъжи. Според мен той нито за миг не ми повярва. Но точно преди да си тръгна, рече:

— Има и едно друго вярване, свързано с Лова. Попадал съм на него само няколко пъти, и то само тук, в Дорсет. Приема се, че те могат да бъдат призовани — извикани на земята и насъскани да гонят до смърт някоя жертва — от някого, който знае нужното заклинание и притежава необходимата сила на личностното присъствие, за да успее. Но е рисковано да се опитва, както можеш да си представиш, а и преследването продължава само една нощ, така че остава някакъв шанс за бягство. Не зная дали ще искаш обаче да се занимаваш с това за твоя проект.

След тези думи и онова, което ми бе казал пуукът за Страшния лов, усетих, че се оглеждам и ослушвам за тях, както се, оглеждах през цялото време за Тамзин и почти със същия резултат. Единственото, което ме уверяваше, че тя и госпожица Софая Браун не са изчезнали завинаги, беше, че и съдията Джефрис беше наоколо. Виждах го най-често сутрин и на мръкване и винаги край Имението. Изглеждаше толкова плътен, че на пръв поглед можеше да се сбърка с обикновен човек, ала не хвърляше сянка и беше неподвижен. Очакваше Тамзин така, както никой човек не би я очаквал. Вече не ми говореше, но понякога погледите ни се срещаха отдалеч и търпеливата-претърпелива омраза в него ме блъсваше в гърдите. Той можеше и да е по-мъртъв от мъртвите, но омразата му беше по-жива и от мен.

Един ден в средата на август, когато в Дорсет е най-горещо и горките овце си правят сянка една на друга, ние с Джулиан бяхме на пасището. Той се опитваше да научи Албърт да носи пръчка (Албърт не прави обичайните кучешки номера), а аз лежах по гръб, както винаги, с притворени очи и се опитвах да не мисля за нищо друго освен за двете сини пеперудки, които се канеха да кацнат на челото ми. После те изчезнаха и пред погледа ми се изпречи госпожа Фалоуфийлд. От такъв ъгъл никой не изглежда добре, а камо ли кокалеста старица с огромна кожена шапка и без устни. Тя каза само:

— Кифли. Пет минути. Доведи момчето — и продължи нататък с обичайната си походка, все едно проправя пъртина през снега.

Джулиан никога не беше виждал госпожа Фалоуфийлд. Той я гледаше как се отдалечава и когато му обясних коя е, попита дали същестува и господин Фалоуфийлд. Отвърнах му, че според мен не, и Джулиан рече:

— Бас ловя, че го е изяла. Обзалагам се, че точно така е станало. — Но той е луд по кифлите и затова ме дръпна да стана и ме повлече подире й. Не стигнахме за пет минути не е възможно да се извърви това разстояние за толкова време, — но не по вина на Джулиан.

Тя обаче го взе за пет минути. Бих се заклела, защото когато пристигнахме, кифлите и курабиите бяха топли-топли, току-що извадени от фурната — никакви микровълнови печки и тостери — и сложени на кухненската маса редом c десетина вида сладка и чай със сметана. Фермата й беше малка и смешна, скатана сред горичка от белоцветен бъз. Според госпожа Фалоуфийлд била стотина години по-млада от Имението, но внушаваше чувството, че е по-стара, може би, защото никога не е била преустройвана, нито достроявана и представляваше нещо цялостно: тъмна, миришеща на влага, не по-голяма от гараж за три коли, с толкова ниски тавани, че и Джулиан би могъл да ги докосне, ако се изправи на пръсти. Спомням си няколко изсушени цветя в бутилка от лекарство на прозореца и свещници навсякъде, макар че госпожата със сигурност имаше електрическа инсталация. Центърът на всичко беше фурната, достатъчно голяма, за да топли цялата ферма и вероятно и половината овощни градини около нея. Не приличаше на бърлогата на вещица, нищо подобно — само дето беше плесенясала, тясна и овехтяла. По-хубави кифли обаче не бях вкусвала през живота си.

Госпожа Фалоуфийлд ни гледаше как ядем, но почти не говореше. Никъде не видях нейното розово подобие на куче. Когато Джулиан я попита дали винаги е живяла тук, тя му отговори:

— Така е, момче. Винаги.

После я попита има ли кой да й помага да се грижи за фермата, а тя го погледна важно и не отговори нищо — само протегна ръката си и му посочи с жест да се опита да я прегъне. По-късно Джулиан ми каза, че можел да се люлее на ръката й, да върви по нея, да прави стойки на ръце. Тая ръка нямаше да поддаде.

— Бас ловя, че вдига щанги — заяви той. — Бас ловя, че някъде във фермата има тренировъчна зала. — Казах му, че трябва да я попита, но така и не му се удаде.

Тъкмо се готвехме с Джулиан да си тръгваме, но се разрази буря — не се бях досетила защо трябваше да ни кани на гости. Бурята връхлетя без предупреждение, както става в Дорсет, и ние трябваше да изчакаме да отмине. Госпожа Фалоуфийлд даде на Джулиан оръфана книжка с картинки, която изглеждаше така, сякаш крал Артур си е точил млечните зъбки на нея; Джулиан обича всичко старо. А мен настани до себе си до единствения кухненски прозорец да гледаме бурята. Бурята връхлиташе странично, а вятърът клатеше къщата толкова силно, че тя скърцаше като дърво. Госпожа Фалоуфийлд се наведе напред, за да чувам.

— Не се бой. Тази къща е здраво вкоренена.

Всъщност тя каза „якко уккоррененна“ като богарт, но имах чувството, че го изговори така нарочно, както заговори на Мийна на тамилски, а не че се е отплеснала и заговорила на стария дорсетски диалект. Колкото по-често я виждах, толкова по-малко я разбирах. Усещах, че тя го знаеше и това й харесваше.

— И по-лошо е преживела таз къща — продължи тя, а после додаде нещо, което не можах да разбера заради вятъра. Чух само последните думи: — … и още по-лошо шъ става.

— Какво? — възкликнах. — Какво по-лошо? — Госпожа Фалоуфийлд само ми се усмихна, като оголи дългите си сиви зъби и впери поглед в прозореца. — Какво по-лошо? — повторих, но тя не ми отговори. Вместо това изведнъж се протегна, сграбчи ме за ръката и посочи нататък, накъдето се взираше — към бушуващото виолетово сърце на бурята. Все така мълчеше. Нямаше и нужда да говори.

Чух ги още преди да ги видя. Или може би така ми се стори, защото в първия миг не повярвах на очите си. Те не бяха в небесата, а точно под тях — светкавиците осветяваха лицата на Ловците и копията и сбруите на конете им блещукаха — в зелено, червено и синьо като украса на някакво ужасно коледно дърво. Пред тях тичаха кучета, но те приличаха на истински кучета толкова, колкото зверовете, които Ловците яздеха, приличаха на истински коне. Някои имаха твърде много крака като среднощните другарчета в играта на господин Котак, твърде много увиснали червени езици, твърде много муцуни, по които нямаше друго освен кости, зъби и изпълнени с огън очници. Отдръпнах се от прозореца, но госпожа Фалоуфийлд не пусна ръката ми.

— Гледай — нареди ми тя и аз погледнах. Някои от Ловците бяха мъже, други — жени, трети — нито едното, нито другото, а четвърти никога не са били нито едното от двете. Някои бяха с доспехи и шлемове. Други — чисто голи и без оръжие, наведени като паяци над вратовете на жребците си. Не можех да различа лица, докато госпожа Фалоуфийлд не ги посочи със свободната си ръка и не ги видях всичките. Все още ми се явяват в кошмарни нощи.

Джулиан заряза книгите и дотича при мен, но госпожа Фалоуфийлд му нареди:

— Не се приближавай, момче! — и той се закова на място. Но усещах, че е уплашен и самотен, макар и да не виждаше ездачите, затова му протегнах ръка да я стисне. Той се вкопчи в нея и тримата останахме така, докато бурята блъскаше старата-прастара къщичка на госпожа Фалоуфийлд, а високо горе Страшният лов виеше и ревеше.

Не продължи дълго, като се има предвид колко много бяха — от единия хоризонт до средата на другия като обърната дъга. Бурята замина за Дорчестър, а с нея и Страшният лов, макар че воят на Ловците продължаваше да трепти в небето и след като те се изгубиха. Джулиан се притисна към мен и госпожа Фалоуфийлд несръчно го погали по главата.

— Мина, момченце — каза тя. — Вече мина, момченце. — Но преди да ми заговори, тя дълго ме гледа. Най-сетне рече: — Видя.

Нищо не казах, само кимнах.

Защото бях видяла твърде много и в същото време недостатъчно. Бях видяла оръфаната човешка фигура, бягаща пред Страшния лов, и въпреки цялата тупурдия бях чула отново онзи отчаян, безнадежден писък. Бях онемяла — едва дишах. Не можех и да извърна поглед. Веднъж при някакъв научен експеримент бях докоснала парче сух лед и то залепна за пръстите ми. Студът ги изгори! Сините очи на госпожа Фалоуфийлд бяха същите: от погледа й ме заболяваха очите, гърдите, мозъкът, но трябваше да устоявам на погледа й, докато тя не го извърне. Най-сетне и тя кимна и пак рече:

— Видя. Сега си върви.

Не помня как сме си тръгнали, нищичко не си спомням как сме се прибрали с Джулиан, освен дето изведнъж се озовахме пред Имението, а той продължаваше да стиска ръката ми.

— Май тая старица не ми харесва, Джени. На тебе харесва ли ти?

— Много важно дали я харесвам или не. — Няма значение дали я харесваме. — Изтръгнах се от него и побягнах. Претичах покрай Сали, която беше полудяла от страх да не би бурята да ни е застигнала, и се качих в стаята си. Не легнах, ами направо изпълзях в леглото си с дрехите и обувките, завих се презглава, лежах там, без да мисля, без изобщо да мисля, докато Евън не дойде да ме повика за вечеря. Попита ме дали съм добре, не повярва на думица от онова, което му разказах, ала нищичко не каза. Евън в това отношение е страхотен.

На вечеря бях самото очарование. Приказвах много, шегувах се и се редувахме с Джулиан да разказваме за кифлите на госпожа Фалоуфийлд и за шантавата й къща. Джулиан спомена как ни се е сторило, че чуваме Страшния лов, но аз не го подкрепих и почти никой не му обърна внимание. Съжалявам, Джулиан.

Същата вечер Сали имаше репетиция с йовилския хор, но аз не отидох с нея. Качих се на третия етаж, господин Котак вървеше по петите ми и влязох в стаята на Тамзин с изкривения кламер, както винаги. Тамзин я нямаше. Седнах в стола, а господин Котак започна да души из всички ъгли за госпожица Софая Браун, сякаш за него тя си имаше собствен мирис, макар да беше призрак, също както Тамзин ми миришеше на ванилия. Най-сетне, изтощен, той неохотно се приближи и се покатери в скута ми. Никога не бях го виждала такъв. Мързелив — да; сърдит — естествено, но не и уморен и тъжен. Погалих го по врата и под брадичката, ала не замърка.

— Мда. И при мен е същото. — Малко повиших глас и заговорих на Тамзин където и да се намираше тя: — Видях го. Видях Едрик Дейвис. Знам какво се е случило с него. — После замрях, докато тайната стаичка на Роджър Уилоби се смрачаваше около мен. Накрая не можех да различа нито ореха зад прозореца, нито самия прозорец, нито дори господин Котак в скута ми — притихнал, но не заспал.

Не можех да я намеря.

Фермата Стауърхед се простира върху триста хектара, може би малко по-малко — вече го казах. Изглежда много, но пребродих всеки проклет хектар от тях пеш в търсене на Тамзин. Понякога с мен идваше и Мийна, но най-често обикалях сама — влачех се от една ограда до друга, от зловещия край на Гората на Дъбовите хора — така я бях кръстила вече наум — до ореховата градина на Евън, където бях видяла „агънцата на Кърк“. Обикалях на зигзаг между нивите, пресичах пасището и веднъж-дваж се изгубих във внезапно паднали мъгли. Един път попаднах на място, което и самият Евън не беше виждал — нещо като обрасла с калини малка полянка, покрита с трева, чието име забравям, но която не расте никъде другаде из фермата. Там растяха и диви ябълки, повечето — изсъхнали, но няколко още цъфтяха с почти прозрачни, сякаш хартиени цветчета. Помислих си дали Роджър Уилоби ги е виждал някога или също като нас не ги е забелязвал. Би било чудесно да намеря Тамзин там.

Най-лошото бе, че не я усещах. С времето бях станала много добра, дори когато я нямаше наоколо — в къщата, сред полята, нямаше значение. Понякога усещах, че иска да ме види и има нужда от компанията ми. Дори не бих се опитала да изразя това усещане с думи, но то ме караше да се възгордея така, както сигурно никога повече няма да ми се случи. А сега нищо — онова нищо, което дори не подозирах, че съществува, защото, за да го усетиш, трябва да си загубил нещо изключително ценно, за което не си и предполагал колко е ценно. Никога не бях приемала Тамзин за даденост — никога!, — а сега не знаех.

Никак не ми помагаше и това, че го виждах как я чака. Той разполагаше с цялото време на света. Не трябваше да се движи, да мисли или да се преструва, че живее нормален човешки живот със семейство, най-добра приятелка и котка, със задължения, които не бива да забравя, и с поддържане на разговори. Единствената му грижа беше да чака Тамзин да дойде при него — като онези каубои. Той знаеше, че тя ще дойде.

Аз не бих го разбрала, ако не беше господин Котак. А дори и той нямаше да го разбере, ако не беше госпожица Софая Браун. Така и няма да разбера къде и кога тя най-сетне се появи — важното е, че двамата ме намериха в стаята ми в един светъл и ветровит следобед, докато се опитвах да се увия в сарито, което Мийна ми беше дала, за да се упражнявам. Не се наложи да подскачат около мен и да мяучат многозначително. В мига, в който видях пухкавата синя сянка, чиито крака не докосваха пода, нахлузих джинсите и като луда изскочих от къщата подир двете котки, стрелнали се през двора. Те се втурнаха между хамбарите и сайвантите, сякаш опашките им горяха. Едва не съборих Ели Джон, за малко да хлътна в една полуизкопана канавка, сритах и двете колела на количка, натоварена с пресен кравешки тор, и заобиколих пръча на Уилф толкова бързо, че не му оставих никакъв шанс да ме нападне. За пръв и единствен път в живота си се движех така, както господин Котак вечно се мъчеше да ме научи. Мисля, че би се гордял с мен, ако си беше направил труда да погледне назад.

Тамзин беше сред картофената нива на Джулиан — точно там ли! Джулиан не се интересува от градини, но експериментираше, за да провери може ли да отгледа картофи колкото тикви, и малко преди наистина да успее, се отегчи. Неговата нивичка беше в подножието на един хълм, осеян с предупредителни надписи НЕ ПРЕМИНАВАЙ, заради които мястото приличаше на строеж. Тамзин се спускаше по хълма покрай предупредителните табели на Джулиан. Никога не бях виждала нищо по-прекрасно. Когато днес я сънувам, най-често я виждам такава.

И той беше там, застанал на края на нивата — наблюдаваше я как върви към него. Трябва да отбележа, че се беше пременил в най-хубавите си дрехи, за да я посрещне — не с одеждите си на съдия, а с дълга тъмночервена дреха с десетки копченца, нещо като широко бяло жабо около врата и с къдрава кестенява перука, чиито кичури падаха по раменете му. И с ръкавици с ресни — като на каубоите по филмите. Изглеждаше страхотно. Лика-прилика си бяха с Тамзин.

Тя като че ли не беше будна. Искам да кажа, очите й бяха отворени, но сякаш не можеше да си спомни какво е зрение или не искаше. Нещо я тикаше надолу по хълма, бавно я тласкаше през картофената нива на Джулиан към него — като шахматна фигурка, като кукла от театъра на сенките и не по нейна воля. Беше прекрасна — такава не я бях виждала досега — сякаш всички онези трепкащи, прозрачни дорсетски смрачавания бяха въплътени в човешка форма. Но изглеждаше някак два пъти по-мъртва, два пъти отишла си — и от света, и от себе си. Казвам всичко това сега, след много време, но тогава изобщо не си го мислех. Просто знаех, че тя не прилича на Тамзин, и тичах.

Вярно е онова, което се случва насън: тичаш все по-бързо и по-бързо, както никога не би могъл в будно състояние, но сякаш тичаш във вода и не можеш да стигнеш до никъде. Тичах към проклетата картофена нивичка, размахвах ръце и крещях като онази жена от Осемдесет и трета улица, дето крещеше по такситата — и днес се кълна, че това продължи часове, докато се приближа още няколко метра към Тамзин… към Тамзин и съдията Джефрис. Той стоеше, усмихваше се и я чакаше, а аз крещях:

— Не! Не се приближавай до него! Стой си на мястото, идвам! Тамзин, не! — докато не прегракнах. Когато стигнах до първата предупредителна табела на Джулиан, гласът ми беше станал дрезгав като неговия.

Никой от тях не ми обръщаше внимание. Тамзин увисна във въздуха сред полето и двамата застанаха един срещу друг за първи път след триста години. Съдията Джефрис произнесе името й — „Тамзин Уилоби“. Само това, нищо повече. В устата му, с този глас като шумолене на мъртви листа, то прозвуча като проклятие, като вещерско заклинание.

А може би беше тъкмо това, предполагам, защото я накара отново да се раздвижи. В очите с цвят на океан нямаше никаква светлина, никакви спомени. И колкото повече се приближаваше до него, толкова повече намаляваше присъствието й — толкова беше изтъняла, че понякога едва я различавах на фона на зеления склон. Паяжина след дъжд, дихание в мразовит ден — дори и тези сравнения не могат да дадат представа как изглеждаше през онзи ден. Сега, докато го пиша сърцето ме боли и винаги ще ме боли.

Болеше ме да гледам и госпожица Софая Браун. Ето една дама, която би могла да дава на господин Котак уроци по хладнокръвие. Нищо нито на този, нито на онзи свят не можеше да я накара да настръхне или да наруши спокойствието й дори за миг — какъвто и да беше случаят, тя вече бе разбрала за какво става дума, този филм го беше гледала, много благодаря. Но сега беше като полудяла, истерична, гледаше ту съдията Джефрис, ту мен и мяучеше така отчаяно, че почти я чувах. Госпожица Софая Браун молеше за помощ, но молеше не когото трябва.

Съдията Джефрис произнесе за втори път името на Тамзин. Без лудешки смях, без: „Ха-ха, горда ми красавице, най-сетне си във властта ми!“ Името й — нищо повече, тихичко, но то изплющя като камшик по нея и дрипавият остатък от Тамзин Уилоби отново трепна и се придвижи към него. И в тоя миг вече наистина полудях.

Хвърлих се помежду им — точно това е думата, защото се спънах в нещо и се пльоснах сред картофената нивичка на Джулиан право в нозете на съдията Джефрис. (Той беше с червени ботуши с високи токове, както си спомням, украсени с големи префърцунени червени фльонги.) Съдията Джефрис не ме и погледна, дори и когато се изправих и започнах да му крещя:

— Махни се от нея! Махай се! — Грабнах един камък — пък може и да е бил картоф, кой да помни? — и го замерих с него. Уцелих го по финия нос, право в устата. Разбира се, премина през него и удари стария клозет, но мисълта е важна. Застанах пред Тамзин, доколкото можех да отгатна къде се намира тя в момента, и креснах: — Няма да я докоснеш! Първо трябва да минеш през трупа ми! Я опитай! Давай, пробвай се де!

Да бе, знам, че хората казват такива неща само във филмите, но точно това ти идва наум, когато си откачил. Или поне при мен е така. Така че ето ме — крещя колкото сила имам, грабвам камъни, пръст и Бог знае още какво и ги мятам по призрака на един психар от седемнайсети век със страхотен вкус към дрехите. Най-сетне привлякох вниманието му, само че не знам как: беше прилагал този гнусен номер на Тамзин вече достатъчно дълго, за да може да ми хвърли една дълга, тясна усмивка.

— Ами сега, момиче? Нали каза, че не мога да я докосна? Но аз ще я докосна — тук, пред очите ти — така, както жалкият Едрик Дейвис никога не би имал силата дори и при цялото й невинно съгласие. Защото ще я направя част от себе си — ще я направя своя половинка, наистина равна в дела и спомени, докато не остане една отделна Тамзин Уилоби, а само един по-велик Джефрис, по-силен Джефрис — той не само ще притежава обекта на желанието си, но и ще го включи в себе си. Сега виж как ще се изпълни това. Сега виж.

За някои неща съм бавна. Знам го. Мийна определено би схванала по-бързо от мен — по дяволите, Джулиан и Тони вероятно също — каква бе причината Тамзин да изглежда толкова ужасно променена и защо той не трябваше да я гони. През всичките тези мълчаливи, неподвижни седмици той я бе издебвал, дърпал я към себе си, все едно къде бе бягала из тристата хектара на фермата Стауърхед, с чистата сила на желанието, със силата на омразата към Едрик Дейвис, останала и след смъртта, отвъд онова, което чака всеки, докато той бе чакал Тамзин Уилоби. Не знам дали някой призрак някога го е правил — да спре цялата бюрокрация по преминаването каквото и да е то, точно в разгара му, но това показва какво е възможно, ако наистина си вложил цялата си мисъл. Всъщност донякъде е вдъхновяващо.

И сега не мога да повярвам, че някой призрак е в състояние да направи това, което възнамеряваше той: просто да асимилира, да изконсумира друг призрак, да приеме друг дух в себе си. Но и сега не знам правилата по-добре оттогава — и не искам да ги знам. Само ще кажа, че в онази картофена нивичка със залязващото слънце и Тамзин, която се топеше пред погледа ми, аз му повярвах. Ако не бях, може би никога не би ми хрумнало да сторя, каквото сторих. Много съм се чудила, честно казано.

С крайчеца на окото си съзрях едва видимо проблясване на бяла рокля, извърнах се от него и завиках — а от гласа ми не беше останало кой знае колко повече, отколкото от Тамзин:

— Той е предал Едрик Дейвис на Страшния лов! Ето какво се е случило, ето защо Едрик не е могъл да се срещне с теб! Погнал го е Страшният лов!

Не стана нищо. И с мен не стана нищо, въпреки че не беше по вина на съдията Джефрис. Видях го такъв, какъвто трябва да е изглеждал в съдебната зала, в момент на ярост, когато на устата му е излизала пяна. После изведнъж се укроти — поколеба си, почти съжалявайки; в такива моменти човек разбира, че е на прав път. Сега ме гледаше така, сякаш наистина би ме пощадил, ако можеше. Дори и Страшният лов не би могъл да е по-ужасен от този поглед.

Не бях сигурна дали Тамзин ме е чула — ако беше останало достатъчно от нея, за да чува, — така че пак закрещях:

— Вярно е! Видях го! Съдията Джефрис трябва да е призовал Страшния лов да го хване, не знам как. Ето защо ти си още тук — защото Едрик има нужда от теб! Трябва да го спасим! — Нямах намерение да казвам „ние“, но просто това беше на езика ми.

И този път тя чу. Започна да се отдръпва назад, започна да се противопоставя на това, което я теглеше; започна да си спомня истинската си форма, цвета на косата, на кожата и дрехите си, собственото си присъствие в този свят. Видях как пак израства Тамзин около онази последна жалка останка, докато се озова лице в лице с мен, а очите й бяха широко отворени и пълни с току-що казаното от мен. Не проговори, но ме позна. Позна ни и двамата.

Зад мен съдията Джефрис прошепна:

— Няма значение. Започва пак.

— О, не, не започва — извърнах се, за да го кажа право във финото му, тъжно, красиво лице. — Не, не започва, защото сега тя знае. Най-сетне знае какво трябва да направи и тя ще се бие със Страшния лов и с теб, за да го направи. А аз ще й помагам. Никога повече няма да се приближиш до нея, ако ще да висиш тук още триста години. Редът ти мина.

— Моят ред? — за първи път той се разсмя искрено. Мисля си дали не съм единственият човек, чувал някога смеха на съдията Джефрис. — Глупачка, защо да чакам още, след като цялата безсмъртна душа на тази жена хиляди пъти повече копнее да се изгуби в моята, отколкото копнее за рая? Родена е била точно за този момент и нито ти, нито Едрик Дейвис, нито дори хиляди дяволи няма да предпазят Тамзин Уилоби от съдбата й. Гледай сега.

Той протегна лявата си ръка към нея и направи някакъв знак. Не каза нито дума, само присви пръст, усмихвайки се с онази своя усмивка на заспала змия. Госпожица Софая Браун отвори уста за нещо, което трябваше да е най-дългото, най-отчаяното котешко стенание, което никога не чух. Господин Котак се притисна колкото може към нея, наясно, че тя не е там, в опит да я успокои. И Тамзин изчезна.

За миг всичките ми вътрешности паднаха сякаш направо от Световния търговски център, защото реших, че това е краят — всичко свърши, всичко свърши. Помислих си, че се е сляла с него, нежното й призрачно сияние — завинаги е потънало в безкрайната му нощ. Но тогава видях лицето на съдията Джефрис и чух онзи беззвучен звук, който той издаваше. Захриптях „да, да, да!“, сграбчих господин Котак и затанцувах с него из картофената нива. Опитах се да гушна и госпожица Софая Браун, но тя бе изчезнала също тъй безследно, както и Тамзин. Вероятно нямаше да се впечатли, ако някой я прегърнеше силно до задушаване и почнеше да танцува с нея. Но на господин Котак му хареса.

А съдията Джефрис изглеждаше съвсем объркан, сякаш се бе върнал в съдебната зала, а в него се бяха втренчили цяла тълпа от бунтовниците на Монмаут, а не само аз и господин Котак. Приличаше на разкрития Сторипакост, на злата вещица, хвърлена във фурната, на капитан Хук, който в неведението си дали да се разгневи или да се паникьоса разсича вътрешностите на най-близкия пират.

— Дяволи, дяволи… дяволи, дяволчета, демони и зли духове! Аз принадлежа на Бога и в свещените имена на Исус и Неговия Отец ви призовавам… обратно, обратно в адските ви преизподни, обратно в зловонните ви дупки, обратно във вечната ви гнус и гадост! Тамзин Уилоби е моя и за мен и дори и самият ад няма да ни попречи да се съединим, както сме били обречени да се съединим! И най-ужасната сила на ада няма да ме раздели от нея!

Не е необходимо да вярвате в ада. Само трябва да чуете този, който наистина вярва, който го вярва днес и сега така, както хората са вярвали през 1685 година — само да видите лицето му, да чуете гласа му, когато казва думата… и ще разберете, че този, който може да си представи ада, има силата да го направи реален за останалите хора. Не искам да кажа, че тогава разбирах нещо — пък и сега едва схващам, — но в този миг разбрах съдията Джефрис и защо трябва да се страхувам още повече от него, мъртъв или жив, отколкото се страхувах. Може още много да се каже по въпроса, без да може някога точно да се предаде ситуацията.

И после този проблясък на разбиране изчезна — както и той, а последната му дума остана да виси във въздуха като изгорял фойерверк… а аз вече тичах към Имението, все още притиснала господин Котак към гърдите си, и със стопроцентова сигурност знаех къде трябва да е Тамзин; знаех, че и той също знае.