Питър Бийгъл
Тамзин (15)

Петнайсет

След две седмици Кристофър Херидж каза на Миша, че семейството му заминава за Африка през септември. Мийна плака повече от друг път, а аз се чувствах ужасно, защото знаех и може би трябваше да намеря начин поне да й загатна, за да смекча удара. Но не й бях казала нищо, защото Евън ме предупреди, че Били Блин не винаги казва истината. Хайде още тайни.

Известно време след онази нощ не се виждах с Тамзин. Всяка вечер си намирах някаква причина да отида на местата, където обикновено се срещахме, но нея я нямаше. Веднъж се качих на третия етаж и може би половин час ходех напред-назад пред тайната врата. Можех да я отворя и да вляза, но не го сторих. Сега ми е трудно да обясня защо. По-голямата част от моето същество усещаше отсъствието на Тамзин по начин, по който никой не ми беше липсвал — нито Марта и Джейк, когато започнах училище тук, нито дори господин Котак, докато беше под карантина, но имаше една мъничка част от мен, която беше съвсем изплашена, защото всичко това ставаше твърде значимо и аз го знаех. Една нощ сънувах онова златнооко създание, което Тамзин нарече „стар приятел“, а друга нощ — Другия. Тя ми беше казала, че него го няма, изчезнал е, но според съня ми не беше така. Бях се върнала пред стаята й и този път отворих вратата, а той чакаше, седнал на стола й. Не видях лицето му, но беше той.

За да спра да мисля постоянно за нея, започнах да помагам в Имението. Изчистих стаята си, без някой да ме е карал, после продължих със стаите на момчетата, което ги вбеси и двамата — особено Джулиан, защото паяците му бяха изчезнали. След това се писах доброволец при Сали за всяко нещо, което трябваше да се свърши — миех чинии, готвех, плевях малката й кухненска градинка, изхвърлях боклука, дори започнах да освежавам мухлясалите стари мебели или тичах с поръчки до Евън на полето, когато тя вече не издържаше и се чудеше как да се отърве от мен. Наистина успях да изнервя всички, включително господин Котак. Той също изчезваше по цял ден — може би с госпожица Софая Браун, но и нея не я бях виждала — или ме следваше навсякъде, като говореше саркастични неща на сиамски, което прави само когато наистина е вбесен или когато съм успяла да го изненадам. Господин Котак мрази изненадите.

Тони веднъж дойде да види какво става. Един следобед, докато простирах прането, застана пред мен и попита:

— Какво си направила?

Устата ми беше пълна с щипки, затова трябваше да измърморя:

— Пера ти дрехите, ако наистина искаш да знаеш. И старите ти потни клинове. — Тони репетира с клин, както Джулиан си играе, облечен с гащеризон.

— Много си добра — отбеляза Тони. — Напоследък си невероятно, неестествено, ненормално добра. Джулиан се държи по същия начин, когато е направил нещо ужасно, за което още никой не знае. Дай да се разберем, Джени.

Естествено, побеснях. От време на време Тони все още може да ме докара дотам, като надуши нещо абсолютно правилно, но го схване напълно погрешно. Обясних му, че не съм сгафила никъде, че наистина няма нищо и какво, по дяволите, знае той за нещата от живота и за въстанието на Монмаут — мисли ли, че старият Роджър Уилоби може да е участвал в него? В сравнение с Евън е по-трудно да накараш Тони да смени темата, но е възможно.

— Роджър Уилоби? Възможно е, но всъщност не ми се вярва. Той не е бил роден аристократ, но не е бил и дребен дорсетски йомен. Трябва да е бил наясно какви са Стюартите и вероятно просто е изчакал нещата да се уталожат. — Прокара пръсти през косата си също като Евън и след миг добави: Обзалагам се обаче, че някои от работниците му са тръгнали с Монмаут, горките момчета. Защо питаш?

— Просто от любопитство. — Тони ме погледна като господин Котак, когато в чинийката му има само суха котешка храна, а той е оставен сам. Продължих да си простирам прането и да си мисля за Тамзин. Колкото и да ми беше разказвала за себе си — за семейството, детството, фермата, чумната епидемия, дори за кобилата Грация, — имаше липсващи парчета. Понякога можех да ги усетя като форма, когато бяхме заедно, като празни места в нещата, които тя не ми казваше. Не знаех дали е била наблизо по време на въстанието или какво си е мислела за него. Или защо Били Блин я предупреди два пъти да си седи мирно и тихо. Или защо е трябвало да излиза навън в някаква бурна нощ, а после да се разболее и да умре. Не знаех кои въпроси трябва да й задам, нито пък на кои от тях не исках да чуя отговорите. Исках само да сме заедно.

В края на един юлски следобед излязох да се поразходя сама, защото бях кисела — това е една от думите, които Джулиан използва, когато е безпричинно нещастен. Майката на Мийна трябваше да я докара у нас за уикенда, но заради някакъв проблем в семейството тя се отказа в последния момент. Защото не бях сигурна дали някога пак ще видя Тамзин и изобщо не знаех къде, по дяволите, ми е котката, бях достатъчно кисела, за да осъзная, че от доста отдавна не съм била така. Което само ме вкисна още повече и ми стана още по-тъпо.

Има едно място, където и сега ходя, когато съм в такова настроение. В подножието на хълмовете, над пасбището на овцете, вляво от овчарника. Няма покрив, само една стена, няколко останали от основите камъни, няколко цепнатини в пода. Според Евън е на стотина години, не повече, но може със същия успех да е и от времето на Тамзин, никой не знае. Крия се там, седнала на пода с гръб, опрян на този остатък от стена, в очите ми слънце — или мъгла, все едно, — гледам пеперудите и се самосъжалявам. Голям кеф.

Учудих се, като видях черното пони да си пасе кротко наоколо. По дългия склон не бях виждала нищо по-голямо от заек (с изключение на овцете, то е ясно), но сега ето го — ниско и набито като понитата в Ню Форест и черно като господин Котак, почти пурпурно в сянката на стената. Нито седло, нито юзди, нито подкови, гривата и опашката — набити с бодли. Изобщо не вдигна глава, когато се приближих, като много се стараех да не го подплаша.

— Погледни се — гласът ми беше наистина съвсем тих, — ти си диво — истински див кон. Здравей.

Черното пони дори не помръдна уши.

— Ама си рошав. Имам една приятелка, казва се Мийна би си прекарала целия ден да те чеше и реши. Аз лично не бих се загрижила толкова, не си падам кой знае колко по коне. Я се поотмести малко, че искам да седна.

Сега то вдигна глава и видях очите му. Бяха златни като изгряваща луна, преди да намалее и избледнее. Имаха дълги хоризонтални зеници като козела на Уилф и бяха твърде големи за това космато, издължено лице. Но не можех да откъсна поглед от тези очи. Те ме накараха да се приближа стъпка след стъпка, — докато накрая прокарах ръка през тази пълна с тръни грива и бях готова да го яхна. Знаех какво е, помнех думите на Евън: „прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш“, но не можех да откъсна поглед. То леко изсумтя и загриза ръкава ми като истински кон.

Чух Тамзин, преди да я видя.

— О, не! — гласът й прозвуча като тромпет, все едно призрачен или не. — Това няма да стане! Махни се от него, Джени!

Големите жълти очи ме пуснаха и отстъпвайки назад, се спънах и едва не паднах. Тамзин профуча покрай мен, сякаш я бе подгонил ураган, и просветна между мен и черното пони — толкова ясна и плътна, каквато никога не я бях виждала, дори на дневна светлина — толкова беше ядосана.

— Измамник, лъжец, негодник! Как се осмеляваш да заплашваш моята приятелка?! След като си ни виждал заедно, след като няколко пъти съм те викала да те запозная с нея…

И черното пони проговори:

— Аз никога не идвам, когато ме викат. Това го знаеш. Гласът му беше дълбок и равен — изобщо не приличаше на цвилене, — но устата му изобщо не се движеше. Нямаше никакво съмнение обаче, че точно то говори. Този глас идеално пасваше на тези очи — същите очи, които бях сънувала първите нощи във фермата Стауърхед; пасваше на начина, по който си държеше главата, леко извита от врата, по който ни гледаше и по който аз отвръщах на погледа му с някакъв странен спокоен страх. Никой не би могъл да го разбере. Знаех какво беше и че е опасно — далеч по-опасно от богарта, Били Блин или гласовете зад ваната. Но не се боях от него. Трябваше, но не се боях.

Тамзин продължаваше да кипи, все тъй яростно.

— Когато се запознах с теб, бях на нейните години, но ти никога не би се осмелил да направиш с мен това, което смяташе да направиш с нея. Тогава ти беше мил с децата, пуук.

— Никога не съм бил мил с никого — отговори й черното пони. — Аз съм си аз и правя това, което ми харесва. И ти го знаеш, Тамзин Уилоби. — Но все пак леко сведе глава пред нея и тя протегна ръка да го докосне — само за миг, — преди да си спомни, че не може. — Не съм скърбял, че те нямаше. Не мога. Но ми харесва, че пак те виждам.

Тя нямаше да се откаже толкова лесно.

— Да, добре, обаче на мен не ми харесва да открия, че се опитваш да примамиш господарката Джени да те яхне и да я хвърлиш някъде, на мили далеч от дома. Тя ми е приятелка, както беше и ти — дори повече, — а втори път ще я подмамиш толкова, колкото и мен, или ще отговаряш за това. Нарича се Джени Глукстейн. — Тя се извърна да ме погледне, едната й ръка — широко разперена; светеше ярко като прекрасните искри, подскачащи нагоре към комина. — Джени, това създание е пуук. Не обръщай внимание на формата му, защото то не се разпорежда със себе си, нито има душа. Винаги се пази от него, никога не му се доверявай, но когато вятърът духа в правилната посока, от него има полза. — И тя пак се обърна към черното пони: — Кажи честно ли те представих, а?

— Съвсем. — Черното пони си пасеше тревата, без да поглежда към никоя от нас, и дори не вдигна глава, когато произнесе: — Виждам те, Джени Глукстейн. — И нищо повече.

— Ела — каза ми Тамзин. Исках да остана и да поговоря с пуука или просто да си поседя тук и да го погледам по-дълго, но не биваше да споря с Тамзин в това й настроение. Тя се отдалечи от мен, без да поглежда назад, и аз я последвах през долините. Обърнах се веднъж, но сенките около разрушената колиба се бяха удължили доста и не можах да видя черното пони.

— Евън ми разказа за пуука. — Казах го, когато настигнах Тамзин. — Мислех, че е просто легенда. — Тамзин все така мълчеше. — Той наистина ли щеше да ме нарани?

— За бога, кой може да знае какво би направил пуукът? — отговорът на Тамзин прозвуча толкова остро и припряно, че буквално замръзнах насред крачка, толкова изненадана, колкото когато чух понито да ми говори. Макар да вървях зад нея, тя веднага усети и спря. Обгърна ме с ръце — нещо, което не беше правила преди. Усетих лек полъх на ванилия по кожата и в косата.

— Най-скъпа Джени, прости ми, прости ми. Бях толкова уплашена, колкото не съм била, откакто…, откакто бях толкова уплашена за друг — много отдавна, когато бях на твоята възраст. Гневът ми не беше насочен към теб, а към мен самата — навремето знаех много по-добре какво е да наричащ един пуук приятел. — Тя се отдръпна и леко въздъхна. — Той не е ничий приятел — ничий, — но веднъж навремето се прояви като най-добрия ми приятел, когато наоколо нямаше никого. Сега вече можеш да му се довериш, Джени, защото той те познава толкова добре, колкото и мен. Само не забравяй, че никога няма да го опознаеш истински. Пуукът е загадка дори и за пуука, мисля.

— Той наистина ли може да променя формата си? — Тамзин кимна. — А би ли могъл да изглежда като теб… или като майка ми? Или като господин Котак? Трябва да знам.

— Винаги можеш да познаеш пуука по очите. Всичко друго се променя, но те — не. — Светлината на залязващото зад гърба й слънце мина право през нея и лицето й сякаш запламтя и затрепка като пламъче на свещ. Все още я виждах. Тя каза:

— Той вече никога няма да те подмами, за да се позабавлява, не се безпокой. Някой ден сигурно ще можеш да го пояздиш без никаква опасност — и без бодливи храсти. Хайде, Джени, вечерята ти със сигурност ще изстине.

Често се замислям над умението й да приеме необходимостта да се храня, когато тя не беше в състояние да задържи вековете в призрачния си мозък. Не каза нищо повече за пуука до края на пътя, защото се захвана да ме учи една песничка, която научила от сестра си Мария — онази, която умряла от чума. Беше леко раздвижена, проста мелодийка, която се повтаряше и повтаряше като птича песен, но вече съм забравила повечето от думите. Започваше така:

Ябълки и портокали много сладки,

много зрели кой ще дойде да си купи?

Кой ще дойде да си купи?

Имам много дъщерички десет, двайсет,

че и трички — носят радост те на всички

кой ще дойде да си купи?

Бих искала да си спомня всички думи. Все още понякога си пея куплетите, които си спомням, защото така можеш да си припомниш остатъка от песента. Може би, ако успея да се сетя как е цялата песен, Тамзин ще се появи с нея както тогава — потрепваща силно на светлината на залеза. Не е хубаво да искам точно това, но го искам.

Когато бяхме стигнали почти до Имението, аз заговорих, но се стараех гласът ми да звучи по-небрежно:

— Толкова много странни неща обикалят из тази ферма. Пуук, Черни кучета, богарт, Били Блин…

— Дъбови хора — прекъсна ме Тамзин. — Помни, Джени. И Бъзовата старица — въпреки че нея сигурно няма да я видиш и много жалко. Дори пуукът й прави път, когато я срещне.

— Вярно, Дъбови хора. Дъбови гори и Дъбови хора. И пискливите гласчета, които чух в банята ми, и вероятно нещото, с което господин Котак се би онази нощ. Не искам да чувам нищо за злобни старици… Само искам да разбера дали има още много. Искам да кажа, това нормално ли е за Англия или е така само в Дорсет?

Тамзин се засмя с онзи свой смях като пролетен дъжд.

— Уви, бедна моя Джени… заобиколена от гоблини, обкръжена от таласъми. Наистина ли няма такива създания в твоя Ню Йорк?

— Само в гимназията. Е, няма значение. Само ме представи, като наминат насам.

Джулиан изскочи от къщата с вик:

— Джени! Джени, вечерята!

Очаквах Тамзин да изчезне изведнъж, както изчезваше винаги, когато имаше и най-малка вероятност да я види някой друг. Но сега тя отстъпи назад, докато сенките скриха всичко освен очите и блясъците в косата й. Гласът й беше съвсем тихичък:

— Моя Джени, аз никога няма да видя тази твоя земя, макар добре да зная, че нощите там са толкова тъмни, колкото и в Дорсет. А и нощта не е наша и никога няма да бъде — не и докато всичко не стане нощ. Но аз ти казвам, че това няма да стане, Джени — нощта вече никога няма да бъде наша, както и морето, защото ние само разораваме и подравняваме този мрак. Сигурна съм, че никой не може да каже какво точно плува в най-дълбоките дълбочини — дори и пуукът не познава всичко, което се движи отвъд светлината. Но сега ти имаш приятели там — помни това и никой няма да ти навреди. Имаш приятели в нощта, скъпа Джени.

В това време Джулиан ме видя и започна да маха с ръце.

— Джени, Джени, идвай, има пилешка супа с праз!

Той знае, че това е любимата ми супа, откакто Чарли, сестрата на Евън, научи Сали да я прави. Той дотича при мен, обгърна ме с ръце и ме повлече към къщата, докато ми разказваше за експеримента, който провел с нарязани краставици, захар и три охлюва. Бях се научила да усещам кога Тамзин ме е напуснала, но този път не усетих нищо. Мисля, че е стояла там, в сенките, и ни е гледала как се отдалечаваме.

След вечеря с Тони измихме съдовете, а после аз излязох навън и седнах на двойната люлка, която Евън беше закачил на старото орехово дърво близо до гаража за трактори. Вечерта беше още топла, съвсем мека; първата такава след онази много гореща нощ, когато за първи път се разходих с Тамзин. Оглеждах се за нея, без да очаквам да я видя, а внимавах и за други неща — може би пуукът, може би Били Блин. Още не знаех дали е бил прав за харесването.

Евън беше направил люлката с висока удобна облегалка. Задрямвах и се събуждах два пъти; втория път сънувах лош сън. В съня си бях в люлката и все още беше нощ, само че Имението беше много далеч, на хоризонта. Някой вървеше към мен бавно, лицето му — полускрито в сенките, полуосветено от лунната светлина. Опитах се да скоча и да избягам, но люлката се превърна в пуук, аз бях на гърба му и не можех да сляза. Другия се приближи плътно до пуука, яхна го зад мен и ме обгърна с дългите си ръце. Изпищях и Сали каза:

— Спокойно, дете, аз съм, аз. Изглеждаше толкова прекрасна.

Беше седнала до мен на люлката, главата ми беше на рамото й. Кожата ми беше студена, устата — пресъхнала, вратът ме болеше.

— Изглеждаше почти така, както когато беше малка, просто не можах да се въздържа да не те прегърна — продължаваше Сали.

Промърморих нещо и станах, опитвайки се да пригладя косата си. Луната беше високо в небето, което тук, не зная защо, винаги прави нощта по-тъмна. Сали ми каза, че Мийна е звъннала; щях да й се обадя утре. Постояхме още малко на люлката, без да си говорим, но Сали продължаваше да се гушка и да ме гледа, а начинът, по който те гледа Сали, трудно се издържа.

— Какво? Кажи го направо и да ходим да спим. Какво съм направила? — най-сетне проговорих аз.

Сали се възмути от дъното на душата си.

— Нищо… нищо не си направила… защо си толкова подозрителна? — Продължи още малко в този дух и после, за да не губи ценно време: — Само дето си станала такава… такава единачка напоследък. Разхождаш се все сама, не искаш Джулиан или някой друг да идва с теб. Чувствата на Джулиан са наистина наранени, не разбираш ли? А Мийна… Мийна също го е забелязала. Помоли ме да поговоря с теб последния път, когато звъня.

Почувствах се ужасно.

— Ще поговоря с нея — казах. — Ще направя нещо за Джулиан, ще поиграем на крокет или нещо такова. Просто тия дни имах нужда някак да поостана насаме със себе си. Да пообмисля някои неща.

Тя не попита веднага „Какви неща?“ — не, Сали е много по-спокойна, а и много по-хитра. Кимна и премълча. Но когато вече се канех да стана от люлката, пророни:

— Мога ли да ти помогна? Ако е нещо, за което бих могла евентуално… не знам… просто ми кажи, Джени. Ако мога.

Напоследък започвам да разбирам защо Евън се е влюбил в майка ми. И Норис също, ако става въпрос. Но тогава… какво, по дяволите, знаех тогава за любовта и за възрастните? Но и аз си имах моите велики моменти — наистина много редки — и този беше един от тях. Погледнах я, за да видя дали не е спряла упорито да се взира в мрака, забелязах едно изсъхнало листо в косата й, изядената от молци яка на сивата плетена жилетка, от която тя никога нямаше да се откаже; видях, че очите й са толкова големи, колкото на Тамзин, и още по-ярки на лунната светлина. Махнах листото, целунах я по бузата, хванах я за ръка и двете заедно се върнахме в къщата.

— Обичам онова дърво с люлката — каза тя. — Винаги ми се струва, че сякаш ме държи в ръце и аз съм на сигурно място, докато съм там.

— Този е последният от старите орехи — обясних й аз. — Били са една дузина. Посадил ги е Роджър Уилоби, когато се родила първата му дъщеря.

Сали отвори уста, затвори я отново и влезе вътре. Аз останах още малко на вратата — може би Тамзин да е още наблизо. Дори на лунната светлина и на светлината, идваща от прозорците на Имението, не виждах по-далеч от оборите — с изключение на грамадната стара пръскачка, която Евън бе накарал Уилф да изхвърли преди месец. Точно зад нея два златни блясъка можеха да са очите на пуука и много други неща. Тамзин ми беше казала, че сега имам приятели в нощта, и аз отидох да си легна, като отново и отново си го повтарях.