Питър Бийгъл
Тамзин (20)

Двайсет

Тамзин дойде при мен късно през нощта. Не в спалнята ми както миналия път, а в проклетата ми баня. Стоях гола пред огледалото, мърморех си и оглеждах пораженията. Днес мога да се погледна в огледалото, без да трепна и да правя идиотски гримаси. Но тогава това ми отнемаше цели седмици — да погледна право в очите онова, което ще гледам цял живот. Кожата ми вече не беше чак толкова отвратителна може би Сали е права за климата. Косата… яйцето на Били Блин я направи съвсем на нищо, но пък бирата помогна. Формата й беше абсолютно безнадеждна — трябваше да се примиря, това е. Устата — твърде голяма, носът — прекалено малък (заради него очите ми изглеждат много приближени, а според мен иначе не са). Не, очите май са си добре, но миглите ми много стърчат. Мийна има такива хубави мигли. Но това е положението.

Не видях Тамзин в огледалото — призраците нямат отражения, — но я усетих още преди да ме лъхне ароматът й. Беше застанала на ръба на ваната на един крак — имитираше Тони, за Бога! Дъхът ми секна и понечих да я предупредя да не се подпира на корниза, защото пада и от сърдит поглед. Би ме досрамяло или бих се подразнила, че са ме хванали така да се разглеждам, но Тамзин се усмихна и аз успях да попитам:

— Ти къде изчезна?

Тамзин не отговори веднага. Изгледа ме замислено отгоре додолу — вече не се усмихваше. Най-сетне кимна уверено.

— Спомням си.

— Какво си спомняш?

Загърнах се в халата не защото ме беше срам, а заради течението. Тамзин продължи да ме разглежда — така ясно очертана както никога досега, че не виждах завесата зад нея. Толкова ясна — и виждах нещо, което досега не бях забелязала: криво зъбче отдясно, съвсем леко застъпващо другото. Не гротескно, не дефект, а просто нещо, което не очаквах и ме стресна. Тамзин разбра.

— Ние го наричаме вълчи зъб — обясни тя. — Не зная как го наричате във вашето време. Но колко часове съм прекарвала пред огледалото, втренчена в него — о, Джени, какви глупави години! Родителите ми бяха мили и правеха всичко за мен, но не се преструваха, че това няма значение и само ще увеличи зестрата ми. А как, като дъщеря им никога не им се усмихваше, да не говорим за кандидатите. Когато баща ми каза, че е наел художник да ме рисува, се заклех, че по-скоро бих се усмихнала на палача, отколкото на него. — Гласът й затихна и тя си спомни лице, по-младо и от моето, както правеше понякога. — И спазих клетвата си, Джени, защото не на художника се усмихвах.

— Имаш прекрасна усмивка, за Бога! — възкликнах аз. — Не съм виждала друга усмивка като твоята! Когато се усмихнеш, всичко мога да направя за теб… всеки би го направил!

Тамзин скочи и наведе глава към моята като пеперуда, която каца върху бучка захар.

— Добре тогава. Твоите мигли изобщо не са къси, очите ти са разположени чудесно на лицето, устата ти е женствена, сестринска клетва ти давам! — Отначало дори не можах да осъзная, че ме нарича сестра. — Господарке Джени — наричам те така нарочно, да знаеш, — вие имате всички качества на истинска красавица, а и сърцето ви е милостиво. Повярвайте ми, не един мъж ще въздиша по вас съвсем скоро!

Женствената ми уста беше зяпнала и единственото, за което се сещах, беше господин Хамел и уводът в драмата. Но Тамзин продължаваше да ме гледа гордо, сякаш наистина съм й сестра, която е облякла нейната рокля за бала, а не мокрия си халат. Господин Котак изглеждаше по същия начин, когато за първи път ми доведе госпожица Софая Браун да се похвали.

Когато отново добих дар-слово, пак повторих:

— Къде изчезна? Когато те попитах за съдията Джефрис… защо избяга така?

Този път тя не избяга, макар да личеше, че й се иска. Стана съвсем прозрачна и мъглява, крехка като крило на водно конче, но без цвят и без пулсиращата светлина, която винаги излъчваше. Ала остана видима. Като че ли си пое дълбоко въздух и издиша (ако да беше невъзможно).

— Боя се — прошепна тя.

— Него вече го няма. Няма го и не може да се върне, нали ти ми го каза. Умрял е през 1688 година, три години след теб. — Тамзин така беше изтъняла, че си спомних как като малка гледах „Питър Пан“ и неистово плясках с ръце, за да спаси феята Звънче от смърт. — Но е бил тук, зная го. Спомняш си го.

— Често идваше у нас на вечеря — гласът на Тамзин беше по-тих дори и от скърцането и почукването, което бях чула под ваната. — Родителите ми го презираха от дън душа, но какво ли можеха да сторят? — За миг млъкна, след това избухна: — Баща ми не се страхуваше от никого на земята, трябва да го знаеш, но в присъствието на този… този… Джени, аз не можех да го позная — така се смаляваше, сякаш жизнените сокове изтичаха от него. А и майка ми също — мъничка и бяла, не можеше и трохичка да преглътне, ръката й — като лед… А той ми се усмихваше насреща и белеше портокал, за да даде и на мен, и говореше, говореше по цяла вечер за онова, което е свършил през деня. За онова, Джени.

Халат, не халат, ама замръзвах, а гърлото ми се беше свило. Изведох я от банята, влязохме в стаята ми и седнахме на леглото. Гласът на Тамзин шепнеше в мрака тих и равен, а аз дори не можех да преглътна.

— Ухажваше ме още от първия път там, на масата на родителите ми, пред очите им и какво удоволствие му доставяше да знае, че те нищо не могат да направят срещу лорд съдия Джордж Джефрис. Навеждаше се, шепнеше, подаваше ми с пръсти парченца портокал като човек, който храни птиче. Още го виждам, Джени, и сега го виждам.

— Бил е доста хубав, нали? С хубави очи. — Тамзин ме гледаше втренчено. — Поне на портретите — добавих аз.

Ако никой до края на живота ми не ме погледне така, както ме погледна тогава Тамзин, на света няма да има по-щастлив човек от мен. Честно, помислих си, че никога повече няма да ми проговори, но след около година, както ми се стори, тя каза:

— Хубави очи. Такива бяха — и той нито за миг не ги откъсваше от мен. Едрик свиреше, портретистът драскаше и триеше, баща ми сумтеше, а тия хубави очи ме гледаха кротко…

— Идвал е да те гледа, докато те рисуват? — Трябваше да се досетя. Мийна би се сетила. — Значи е видял Едрик и… Видял ви е с Едрик?

— Всичко видя — гласът й зазвуча почти като на онази Тамзин, която познавах. Заговори по-бързо и по-изразително: Да, той разбра истината за нас сигурно преди нас самите! И дума не каза на Едрик, но когато отправяше към нас оня нежен поглед — само за миг, за един дъх… Джени, каква яма, каква мръсна пропаст зейваше под тази нежност! После, когато той най-после се сбогуваше, по цяла нощ ридаех и се мятах, а Едрик не можеше да дойде да ме утеши. А една тиха нощ — един-единствен път — чух и мама да ридае някъде в къщата.

Чувствах се също като Едрик — неспособна да премина през трите столетия, за да я прегърна и да й кажа: „Няма нищо, няма нищо. Няма да позволя да се случи нищо лошо.“ Сякаш това би помогнало. Можех само безпомощно да задавам тъпи въпроси:

— Той някога успя ли да…? Искам да кажа, оставала ли си насаме с него?

— Винаги — отговори Тамзин. Въртеше длани в скута си и приличаше на дете, което са нахокали за нещо, за което не е виновно. — Джени, когато той беше в тази къща, нямаше значение кой друг е тук. Нито слугите, нито родителите ми, нито дори Едрик. Разтваряха се, изчезваха до един и ме оставяха сама… никой не оставаше освен него, никой не можеше да застане между нас, разбираш ли? И нямаше надежда, защото той несъмнено щеше да поиска ръката ми, след като свършеха ужасните му Кървави процеси, а кой в Дорсет би отказал нещо на съдията Джефрис? Кой би посмял?

Тя се опита да стисне ръката ми и аз усетих хладния полъх, който понякога преминаваше помежду ни. Този път не миришеше на ванилия, беше по-остър и по-сух. Едва не се разкихах. Реших да рискувам.

— Но Едрик му е отказал, нали? Осмелил се е да каже „не“. — Огромна мъхната нощна пеперуда се блъскаше в стъклото, полудяла да се добере до бледата призрачна светлина — единственото светло петно в стаята. И аз като пеперудата продължих упорито: — Ти си избягала. Направила си план също като първия път и сте избягали заедно. Разкажи ми, Тамзин.

Не я наричах често по име и може би това привлече вниманието й. Погледна ме право в очите и заговори по-уверено, с нотка на спокойна гордост:

— Да. Отново избрахме нашата нощ.

Бях готова да подскоча и да надам тържествуващ вик, за да го чуят чак Гай Гътри и Джулиан; едва се сдържах.

— Права бях! Да! Избягали са! Права бях!

Тамзин продължи:

— Нямаше стълба към прозореца ми, нямаше подсвирквания и птиче чуруликане за сигнал. Трябваше да се срещнем по здрач край един порутен обор — родителите ми знаеха, че вечер имам навика да се разхождам натам. Рискувахме много, но портретът беше почти завършен, а на Едрик му оставаха още най-много два дена служба. Разбираш, че нямахме избор.

Сали се обади от коридора:

— Джени, още ли не си заспала, милинка? — Нощем, когато не може да заспи, тя обикаля като стария Албърт и проверява дали всичките й овце спят и нищо ли не ги заплашва. Смънках, че работя върху някаква устна реч за училище. Не че ми повярва — винаги усещам, когато Сали не ми вярва. Добави само: — И да вземеш да поспиш! — и ме остави на мира. Аз наистина, ама наистина харесвам майка си.

— Аз бях хитра, Джени — пак заговори Тамзин. — Предишния ден отидох до обора и скрих там една чанта с дрехи и здрави обувки. Без храна — Едрик щеше да я донесе — и без никакви спомени освен едно портретче на сестра ми Мария. Това не беше кражба — беше ми подарено от баща ми. — Тамзин винаги беше много точна и педантична за тези неща. След малко додаде: — Същия ден видях Черното куче.

Още по-добре. Аз дори не се бях сетила да включа и Черното куче в историята.

— Дошло е да те предупреди да не тръгваш — казах аз. — Но си тръгнала.

Тамзин беше далеч, не ме виждаше — деляха ни векове.

— Не мога да ти кажа защо беше дошло, нито какво му отговорих, защото почти не го видях — толкова бях преизпълнена с планове, мечти и ужас. Следващият ден беше хладен и ветровит, миришеше на дъжд. Баща ми и братята ми бяха в Дорчестър и щяха да се върнат чак надвечер. Майка ми даваше съвети на дъщерята на нейна приятелка за сватбата й. Слязох по стълбите за последен път, храбра и разтреперана, сякаш и аз самата вече бях булка, и се сбогувах с близките си, за да замина със съпруга си. Плаках, мила Джени, благослових семейството си десет пъти подред, помолих ги за прошка и тръгнах.

Виждах я, знаете ли. Наистина. Отчасти заради начина, по който се променят призраците, когато толкова трескаво си спомнят нещо, но се кълна, че не беше само това. Очите й бяха по-сияйни отвсякога — сияеха като цветя на лунна светлина, — и тя беше там, в тях, преди триста години — на стълбището на същата къща, толкова уплашена, че не се държеше на краката си, и толкова неистово щастлива, толкова храбра. Този миг все още беше жив там, в очите й.

— Но не си го срещнала? Какво стана? — Гласът ми прозвуча като сухо скърцане на щурче нейде далеч. В стаята беше притъмняло или може би ми се струваше така заради сиянието на Тамзин. Не знам. Мислех си, че тя ще се забави с отговора, но отговори веднага:

— Тръгнах да се срещна с Едрик, но не него срещнах.

Госпожица Софая Браун се плъзна в скута й секунда преди господин Котак да влезе през прозореца и да се изсипе в моя. И двамата изглеждаха много доволни от нещо тяхно си, котешко, и се заеха да си мият муцунките.

— Едва бях направила десетина крачки, след като прекрачих прага, и той се появи. Усмихна се, целуна ми ръка и измърмори, че щял да бъде много разочарован, ако семейството ми не си било у дома, но не станало така — бил очарован да може да поговори с мен в блажена самота — гласът й се бе снишил до дразнещ сух шепот, сякаш шумоляха крилца на насекоми. Докато говореше, гласът й ставаше ту такъв, ту пак нейният си.

— Казах му, че родителите ми ще се върнат скоро и че може да ги изчака в къщата. А той ми отговори: не, би подминал фермата ни и би ни сметнал за негостоприемни, ако не му направя компания. И че не само така говори. Нищо в Англия не би го спряло да обяви баща ми за съратник на Монмаут освен увлечението му по мен — и той знаеше, че аз знам. Погледнахме се в очите, Джени, и двамата разбрахме всичко.

Изведнъж тя се засмя и това ме стресна, сякаш бе изругала или изпищяла.

— Да, имаше дори и един смешен миг, сгушен в ужаса като стафидка в сладкиш. Казах му, че съм тръгнала на обичайната си вечерна разходка, и той мигом отвърна, че бил длъжен да ме придружи, за да ме пази от зли бунтовници, десетки, от които бил изпратил същия ден на среща с черния им господар в ада. И докато успея да кажа нещо, ето ни хванати подръка, той ме води по пътеката към обора, където ме чакаше Едрик. — Тя ме погледна така, сякаш току-що се беше сетила, че и аз съм тук, и се усмихна подигравателно. — Съвсем като в пиеса, нали, Джени?

Да, наистина. Не можех да говоря — виждах я: сама, подръка с онова чудовище с мили очички. Той се навежда към нея, диша в лицето й, бута я напред… към нищо неподозиращия й любим в обора, сам той бунтовник или нещо подобно. Едва успях да изграча като Джулиан:

— И какво направи?

— Да направя ли? Нищо не направих — един благословен камък стори всичко. Беше започнало да вали, навехнах си глезена, паднах и го повлякох със себе си. — Този път смехът звучеше като ахване, сякаш в момента падаше. — Той ме отнесе обратно в къщата, положи ме на едно канапе и подпря крака ми внимателно като болногледач — и наистина той би се погрижил за мен и би ме превързал, ако му бях позволила. И през цялото време мъркаше, кълнеше се, че никога не е бил толкова омагьосан и сигурно съм вещица, а той знаел как се постъпва с вещиците. А после се смее, за да ми покаже, че всичко това са любовни шеги. Поне според мен, Джени. Бога ми, така мисля.

Тя стана, бутна госпожица Софая Браун от скута си (персийката реагира възмутено като истинска котка) и се приближи до прозореца. Винаги ще се чудя какво ли виждаше тогава така, с гръб към мен, загледана в нощта. Луната прозираше през лявото й рамо.

— Той ми заговори за брак. Брак, бесило — все същият глас, еднаква страст, за този човек всичко беше едно и също. О, да, той вече бил венчан, но какво от това? Жена му била охтичава и щяла да живее най-много до догодина. Щяла съм да стана баронеса, съпруга на върховния съдия, и съм щяла да живея в палат, в сравнение, с който нашата къща приличала на овчарска колиба. Земя, отбрано общество, коне, прислуга, а той — просто пръв сред слугите, вечно до мен, както сега, ще моли единствено за обичта и одобрението ми. — Тя се обърна и този път се усмихна така, че пак видях вълчето зъбче. — О, да, този зъб се показва в твое присъствие, Джени, показва се. Имало си е причина котките да те доведат при мен.

— А през цялото това време ти си се тревожила за Едрик обадих се. — Онзи е дърдорил, предлагал ти е брак и така нататък, а ти сигурно си полудявала от мисли за Едрик.

— О, да, и не бях единствената. Изведнъж насред милите думи ръцете на съдията Джефрис стиснаха китките ми като окови, а лицето му се озова на една целувка разстояние от моето. Виждах само очите му — огромни, нежни, ужасни очи. Устните му едва помръдваха, когато отново ми заговори: „А що се отнася до онзи уелски глупак в обора, не се притеснявайте за него. Той изобщо не е възнамерявал да ви чака тръгна си оттам още преди да излезете. Знам го, госпожице Уилоби, защото минах оттам на път за насам.“ Ръцете му ме стискаха, Джени. Не мога да чувствам, но дори и сега ги усещам.

Самата аз ги усещах.

— Той е знаел? — възкликнах. — За Едрик, за Франсис Голоп, за всичко?

— Знаеше — отвърна Тамзин. — Стискаше ме и ми каза, че знаел, после спомена и каква участ заслужавали и Едрик, и баща ми, който умишлено бил приютил бунтовник срещу негово величество Джеймс II и дори посмял да погребе трупа по християнски, с което пряко нарушил кралската заповед. О, Джени, Джени, всичко се връща!

Как да опиша как изглеждаше моята Тамзин, така грейнала от спомена и в същото време свила се от страх пред него.

— Той продължи — речта му звучеше като бълнуване, като песен. Ту се кълнеше във вечно обожание, ту ужасно заплашваше цялото ми семейство, ако му откажа. След време вече почти не го чувах, Джени, толкова усилено се ослушвах дали баща ми не се връща, както и дали Едрик няма да дойде и да ме отведе оттук. Но нямаше никого, а дъждът все повече се усилваше.

Не ме свърташе на мястото ми. Бутнах господин Котак, станах, приближих се до нея — на една целувка разстояние, както би казала тя, както съдията през онзи ден. Толкова близо, че призрачното сияние ме обгръщаше като лунна светлина. Тамзин ме погали по косата, но не усетих.

— Побягнах — продължи тя. — В мига, когато онези ръце съвсем леко отхлабиха хватката си, скочих и побягнах навън в дъжда към обора — никога не бих повярвала, че Едрик ме е изоставил. Чувам как той вика гневно подире ми, но не смея да се обърна — старая се да не се хлъзгам по мокрите камъни. Паднах — глезенът ми отново се изметна болезнено и стигнах до обора почти с пълзене. — Тя отново се обърна към прозореца. Не беше валяло, но сградите, оградите и машините, които виждах, блещукаха под луната като прясна трева.

— Едрик го нямаше. Чантата ми беше там, както и неговата, ала него го нямаше. Стоя под дъжда, подпирам се на вратата и се взирам ли, взирам вътре, а после наистина побягнах, Джени, въпреки навехнатия глезен. Не мога да кажа накъде побягнах, защото си бях загубила ума. Крещях името на Едрик в бурята, докато не се строполих на земята. Този път или следващия, или по-следващия — останах да лежа там, където паднах.

Нищичко не можех да кажа, а тя се умълча задълго.

— Пуукът ме намери, иначе щях да спра там. Беше приел облика на брат ми Хю, но още помня как ме гледаше с жълтите си очи, докато ме носеше към дома. Майка ми ме сложи да си легна.

Щом каза това, тя изведнъж забеляза, че стоя до нея боса, и се разстрои, едва не се разсърди.

— И ти лягай в леглото си, дете! Веднага! Да не искаш заради мен да се разболееш и да умреш — това беше единственият път, когато произнесе тази дума — като мен?! Това няма да стане! — каза го точно както го каза и на пуука, когато се появи да ме спаси. Направо се разтреперих.

— Значи така е станало — казах. — Наистина доста прилича на моята история.

Тамзин примигна озадачено, но продължи да разказва:

— Креех няколко дена — колко, не зная, те, дните, се размиваха покрай мен, плуваха напред-назад като риби. Родителите и братята ми бдяха неотлъчно над леглото ми когато и да си отворех очите. А той идваше всеки ден — беше приключил с процесите — да ми държи ръката и да ме гледа нежно часове наред. Но майка ми, макар и да се страхуваше от него, се стараеше да не оставаме насаме — бе се досетила какво е станало между нас. Всъщност той беше най-близо до мен, когато за последен път си поех дъх на този свят.

Аз пък си бях легнала. Тя искаше да седне на ръба на леглото, но не можа — сякаш изведнъж бе забравила как се седи, какво трябва да прави тялото, за да седне на леглото или на стола в тайната й стаичка. Изглеждаше уплашена — поне така мисля, — защото започна да избледнява, но човек не може да е сигурен.

— Разкажи ми — помолих. — Разкажи ми какво помниш. Защото знаех, че е важно, макар да не разбирах защо. Не и тогава.

Тя се опита да ми разкаже:

— Той заговори. Наведе се над мен. За миг той беше Едрик, но очите… очите го издадоха… — Пак като пуука, мина ми странна мисъл през ума. Тамзин продължи: — Зашепна ми. Хвана и двете ми ръце в дланта си, наведе се над мен и прошепна…

Тамзин изчезна.

Не можех дори да я повикам — боях се да не събудя някого. Но не можех просто да скрия глава под възглавницата и да заспя дори и да исках — а не исках, защото знаех какво ще сънувам. Затова седнах в леглото, прегърнах коленете си — и горилата на Джулиан — и мислих чак до зори.