Питър Бийгъл
Тамзин (19)

Деветнайсет

Втората зима в Дорсет Страшният лов се виждаше почти всяка нощ — или поне така ми се струваше. През повечето време ме събуждаха не конниците, а Джулиан, който трескаво се притискаше към мен в леглото ми, или господин Котак, който се промъкваше през прозореца (винаги го оставях полуотворен за него). Веднъж или два пъти Мийна нощува у нас, така че всичките се оказвахме наблъскани в стаята ми: господин Котак съскаше и ръмжеше, Джулиан се опитваше да не хленчи, Мийна правеше всичко възможно да запази спокойствието и логиката си. Което си е живо безумие, когато имаш работа с нечовешки рев, лай и смях, които се носят с ледения вятър, появил се сякаш от нищото. Никое пернато животно не звучи като Страшния лов и всички го знаят. Знам, че всички го знаят.

Една нощ Мийна чу и нещо друго — онези ужасни, безнадеждни, почти човешки стенания, пресичащи небето пред Лова. Джулиан не го чу, но лицето на Мийна стана почти прозрачно и през кафявата й кожа сякаш прозираха треперещите й вътрешности. Тя каза много тихо:

— В Индия имаме демони, демони със сто ужасни глави, дори демони, които в същото време могат да са и богове, зависи. Но това го нямаме. Не. — За разлика от Джулиан не го беше преодоляла на сутринта; не успя да се отърве от него дни наред. Това досега е единственият път, когато съм видяла Мийна уплашена.

И други хора чуваха Лова, дори в дорчестърския вестник се появи подобна бележка. Семейство Коулфакс от съседната ферма казаха, че пилетата им не можели да спят и не искали да ядат. В училище всички разправяха как родителите им наистина виждали призраци, ама се правели, че няма нищо такова. Все едно дали вярваха в Старшния лов или не, но той беше тук. В това отношение хората в Англия са различни.

Имах трескаво желание да отида и да намеря Тамзин същата вечер след като говорих с господин Гътри и бях в квартирата на Джефрис със Сали. Но тогава не успях, както и през цялата следваща седмица. Ходех на училище, имах много работа из Имението — всъщност и до днес е така и никога няма да свърши, — както и из цялата ферма. Семейство Ловел сериозно бяха орязали бюджета на Евън за наемните работници, така че Тони, Джулиан и аз трябваше да вършим повече полска работа, отколкото се бяхме споразумели първоначално. От някоя гледна точка безоранната обработка на почвата не беше по-лесна от дълбоката оран; от друга беше много по-деликатна, защото трябваше да се дозира много точно количеството тор — изобщо не бива да се превишава дозата, освен това трябваше да пестим семената, тъй като новите видове, от които се нуждаеше Евън, наистина се намираха трудно онази първа година. А и времето продължи да е гадно и непостоянно. Това е едно от нещата, които отлично е знаел Томас Харди.

Най-сетне един следобед Имението беше оставено на мое разположение — Евън и Сали работеха на полето, Тони се бе заключил в студиото си, а Джулиан бе останал след училище при един съученик — и двамата се бяха хванали с някакъв експеримент, за който изобщо не искам никога да се сещам. Никъде не можах да намеря господин Котак, затова реших, че сигурно е някъде навън с госпожица Софая Браун. Впрочем Страшният лов изобщо не й пречеше. Ако горе ставаше по-шумничко, тя би отворила едно око и би се прозинала, но само толкоз. Дори да хвърлите госпожица Софая Браун на някой айсберг, тя сигурно ще избухне в пламъци.

Взех един кламер и се качих по стълбите в източното крило на третия етаж. Както винаги, там беше приятно пусто, мрачно дори в ранния следобед. В праха на пода виждах следи от стъпките на господин Котак. Намерих вратата на Тамзин, изправих кламера, пъхнах го в лявото око на лъва, чух двете прищраквания и вече бях в тайната стаичка. Вече го правех почти толкова бързо, колкото госпожица Софая Браун се промъкваше през панела.

Тамзин я нямаше. Повиках я няколко пъти (голяма глупост от моя страна) и после се разходих из стаята, за да разгледам сандъка легло, портрета на Роджър и Маргарет Уилоби (доста време търсех прилики с Тамзин), и накрая седнах на стола й. Почувствах се като нея, седнала тук, вглъбена в свят, който не можеше да ме види. Загледах се в ореха, в струпаните в небето облаци като току-що изпрано пране, видях гърба на една жена, която влизаше в мандрата, и Уилям, който се мъчеше да се измъкне от калта с по една торба семена на всяко рамо. Замислих се за Ню Йорк, за това, че съм в Дорсет вече от година и половина, че на практика съм вече почти на петнайсет и в четвърти клас, какво биха казали Марта и Джейк, ако ме видеха да се занимавам с безоранно земеделие. Столът на Тамзин беше по-удобен, отколкото очаквах, а стаята — по-топла, отколкото се предполагаше, като се има предвид времето навън. Задрямах.

Когато отворих очи, се озовах точно пред лицето на съдията Джефрис.

Сякаш портретът от покоите му беше оживял: тога, кестенява перука, бяло дантелено жабо, фино изражение. Дори ръцете бяха същите — дълги, милостиви и… успокояващи като ръцете на Тамзин. Добре, че видях очите, преди да изпищя, защото сигурно щях да съборя цялото източно крило.

— Евън ме предупреди, че имате наистина лошо чувство за хумор — казах.

Съдията Джефрис леко сви рамене и пуукът рече:

— Чувството ми за хумор ме задоволява. Какво друго може да ме засяга?

— Предполагам, нищо. Но не би ли могъл да приличаш на нещо друго? Все едно какво, не ми пука, само да не е той, а?

Пуукът пак сви рамене и се превърна в господин Котак, сви се в краката ми и размаха опашка. Този път извиках — не изпищях, а наистина извиках „Не!“ — и пуукът се изсмя. Не мога да опиша този звук, когато го чух, но най-доброто, което мога да постигна, е да кажа, че в смеха на пуука нямаше и намек за усмивка. Но той се превърна в Албърт, овчарското куче, и аз му бях благодарна за това.

— Някога да си се превръщал в неща, които се крият зад вани?

Пуукът седна на задните си лапи и изплези език — както прави Албърт.

— Не се плаши, Джени Глукстейн, не се показвам толкова често на хора като теб. Тук съм да кажа няколко думи за Тамзин Уилоби.

— Съжалявам, тя има среща. Искате ли да оставите номера на пейджъра си или нещо друго?

Основният проблем с овчарските кучета е, че лесно можеш да забравиш какво всъщност представляват те и да станеш нехаен. Пуукът не прие друга форма, но мърлявият стар Албърт изведнъж надвисна над мен като мечка гризли, жадна за кръв. Онези отнесени очи бяха станали ужасяващо червени, а устата се бе озъбила с жълтите си зъби. Е, този път… този път вече изпищях, преобърнах стола на Тамзин в опит да се добера до вратата… и после пак си беше старият Албърт — единственото куче, което мирише на мокро куче дори когато е сухо. Пуукът беше съвсем-съвсем спокоен.

— Аз не съм Били Блин, Джени Глукстейн.

— Не, не си. — В мен още всичко трепереше. — Извинявай. Честно, не знам къде е Тамзин.

— При танцьора — отговори пуукът. — Наблюдава го как танцува.

Това беше непоносимо.

— При Тони? Искаш да кажеш, че точно сега е в студиото на Тони?

Албърт се хилеше като идиот — пуукът явно прекаляваше.

— Всъщност тя винаги много е харесвала всякакви дандании, дори битки, където мъжете сякаш танцуват с мечовете. Често се утешава, като гледа танцьора.

А аз като че ли ревнувах. За бога, бях бясно ревнива, гневно ревнива, по гейнърски ревнива — ужасно, отвратително ревнива. „Тамзин си е моя — аз съм нейната утеха, никой друг.“ Веднага се хванах на въдицата — чувството ме връхлетя като една от онези вълни, които те повличат надолу и те дърпат в толкова различни посоки, че не можеш да се ориентираш къде е въздухът. В този момент наистина се борех да си поема въздух. Беше ужасно и аз толкова се срамувах.

И пуукът го знаеше. Не каза нищо, но ми стигаше веднъж да погледна тъпата муцуна на старото куче, за да не повторя.

— Ще имаш ли нещо против да е някой, когото наистина не познавам?

Пуукът кимна учтиво и се превърна в нещо, при гледката, на което по друго време бих се напикала от страх. Повече или по-малко от кръста надолу приличаше на гол човек, но толкова космат, че не можех да преценя дали е мъж или жена. От кръста нагоре обаче изглеждаше като огромна белка или невестулка — с късите предни лапи на невестулката, с нейната гърбица, лице като маска и щръкнала муцуна и с уста, препълнена с бели зъби — видях ги добре, когато отметна глава назад и се разсмя.

— Това върши ли работа, Джени Глукстейн?

Странното беше, че изобщо не ми пречеше. Нямаше по-страшно чудовище, в което пуукът би могъл да се превърне. Затова само кимнах.

— Да, определено. — Прозвуча така, сякаш говорех на сервитьор, който ме пита дали ми е харесала вечерята. — Защо Тони не я вижда? — Защото бих разбрала, ако я беше видял. Не зная как, но бих разбрала. Ревността си има своя собствена магия.

— Не всекиму е дадено да вижда такива като Тамзин Уилоби. Всъщност не всеки дух може да усети друг. Що се отнася до брат ти…

— Заварения ми брат…

— Брат ти вижда собствените си призраци — да изтанцува нетанцуваното със стъпки, невидими за другите, които трябва да материализира от въздуха. Във виденията му няма място за Тамзин Уилоби, както ти не можеш да видиш духовете, които идват да му партнират, когато ги призове. — Отправи ми една невестулча усмивка и добави: — Така че се успокой, Джени Глукстейн.

Вече се бях овладяла достатъчно. Гневът и срамът не бяха изчезнали, но реших да се занимавам с тях по-късно.

— Щом знаеш къде е тя, защо не отидеш при нея да й предадеш посланието си? Защо си дошъл при мен?

— Посланието се отнася и до теб. — Пуукът се приближи. Миришеше на истинска невестулка — не само невестулчата му половина — и се извиси над мен такъв, но не изпитах страх. — Ти си първата, с която тя е разговаряла.

— Знам. Господин Гътри ми каза.

— Това не е никак мъдро. — Далеч зад студеното безумно пламъче в очите на пуука винаги има нещо, което напомня печал, ала никак не е безопасно да го търсиш. — Мъдростта не е моя грижа… но когато един мъртвец се мотае толкова дълго, че стига дотам, да разговаря с живите… това не е редно. И най-тъпият богарт го знае.

Спомних си как ме беше погледнал господин Гътри, когато му казах, че Тамзин е говорила с мен.

— Тогава ми кажи къде я намеря. Защото тя не знае.

Пуукът поклати ужасната си невестулча глава.

— Не тук. Опасно е, създава погрешности, с времето ще последват други. Някъде малко поточе ще затече в обратна посока… дърво ще цъфне посред зима… в гнездото пиленце ще погълне родителите си. Една врата, която трябва да е затворена зад Тамзин Уилоби, зее отворена. — Известно време не каза нищо повече. Просто си стояхме така и се гледахме един друг — аз и това абсолютно невъзможно създание в стая, която могат да намират само котки. — Това ме засяга — пак проговори пуукът.

— И мен също. Каквото и да значи това. Виж сега, тя знае, че вече не трябва да е тук…, не че иска да остане. Нещо я задържа, има някаква причина. Може би трябва да се загрижиш за това, а не за дървета, врати и малки пиленца.

Пуукът се загледа продължително в мен. Очите на невестулките са като черни кръгли главички на топлийки, но очите на пуука си бяха жълти както винаги, само по-дълбоко опасни. Странно обаче, че и той се чувстваше малко неудобно — дори объркано, което беше абсурдно. Не бяхме прекарали чак толкова време заедно, но вече ми беше ясно, че пуукът не може да бъде затруднен.

— Това не е във властта ми — изрече той най-после.

— Какво? О, я стига.

Пуукът почти се усмихна, така ми се стори. Трудно е да се каже такова нещо за невестулките, дори за невестулка с крака на човек.

— Не лъжа за такива неща, Джени Глукстейн. Ако бях в състояние да помогна на Тамзин Уилоби, щях отдавна да съм го направил, но не мога. Забранено е, което всъщност означава невъзможно. Тя не е от моя свят.

— Моля те. Тя е много повече от твоя свят, отколкото от моя или от нечий друг. Тя прилича на проклет екскурзовод към твоя свят, за бога.

— Екскурзии… виждал съм такива неща. — Това адски ме изненада. Въпреки че сигурно не би трябвало, като си помислиш. — Но този екскурзовод вече не принадлежи на света, който разкрива, а no-скоро на онзи, който неотстъпно се влачи подире й. Жива или мъртва, Тамзин Уилоби си остава човек и дори аз… — когато пуукът каже „дори аз“, наистина това се чува — … дори аз не мога да я поведа по реда й. Със същия успех мога да съм и Черното куче — мълчаливо да предсказвам — или Били Блин — винаги да предлагам добър съвет, но в неподходящо време. — Невестулчата глава се наведе над мен. Очите на пуука ме дърпаха нагоре и навътре. Мъртъв или жив, не можеш да съдействаш на човек, но ако някой е в състояние да помогне на Тамзин Уилоби, това трябва да си ти.

Ако имаше нещо на света, което да ме освободи от магията, както винаги ми действаха очите на пуука, беше точно това. Отскочих назад и застанах точно пред него.

— Какво? — извиках аз.

— Само ти. И няма шанс, ако не успееш правилно да разбереш задължението й, нещо, което не правите нито ти, нито тя. — Пуукът се отегчи от невестулката и се превърна в малък сив заек с жълти очи. — Вслушай се в Страшния лов. Страшният лов ще ти каже каквото трябва да знаеш.

— Страшният лов — повторих. Не съм сигурна дали думите наистина излязоха от устата ми. Заекът седна на задните си крака и започна да си мие лицето и роши мустаците си точно както правят котките.

— Вслушай се в Страшния лов, Джени Глукстейн — пак рече пуукът. После се обърна и се метна през оня кръгъл тъмен прозорец, понесен от крила, които изглеждаха твърде големи, за да са си на мястото. Остави ме сама в стаята, която изобщо не миришеше на ванилия, докато Тамзин я нямаше.

 

 

Това беше зимата, през която научих много повече за танците на Тони, отколкото съм очаквала. Щом Тамзин прекарваше часове наред в студиото му, може би нямаше да ревнувам толкова, ако бях там с нея и поне се опитвах да разбера какво я влече натам. Тони не изпадна във възторг от желанието ми, макар вече да бях ходила в тъпото му студио и му бях позволила да изпробва стъпките си с мен, а и, общо взето, се държах много по-добре от собствения му брат. Можех да му кажа, че един призрак наблюдава как си обува клина и калците, които Сали му беше оплела, но не го направих. Отне известно време, но сключихме сделка. Обещах да мия пода, когато се налага, и абсолютно никога да не коментирам нищо, освен ако той не ме попита. И никога да не водя господин Котак със себе си.

Лично аз мисля, че той отдавна вече беше готов някой да го гледа как се упражнява. Би му харесало повече това да е някой, който разбира що за дивотии се опитва да прави. И Сали, и Евън обичат музиката, но дори Сали не знае много повече за танците от мен. Бедният Тони. Да работи сам в истински вакуум — няма с кого да танцува, няма с кого да поговори или да обмени мисли, съвсем от време на време има възможност да погледа истински танцьори… в крайна сметка трябваше да ме приеме за публика, най-добрата от множеството лоши. Може би.

Той не можеше да знае, че има и друга публика, по-добра от цялото му семейство, взето заедно. Първия път, когато наминах през студиото, докато той работеше, не видях Тамзин. (Казвам „наминах“, защото много упорито се опитвах всичко да изглежда случайно — нещо като промъкване през вратата, нали нямаш нищо против, и кротко сядане в единия ъгъл.) Можех да я усетя по миризмата, но мина известно време, преди да я различа, почти невидима в стола, който Тони използваше за някои от упражненията за разтягане. Тя беше само на няколко сантиметра от него — когато той опираше крак на стола, за да се навежда над него, всъщност стъпваше върху крака на Тамзин и върху подгъва на бялата й рокля, която определено приличаше на нощница, а в нея Тамзин изглеждаше като малко момиченце, втренчено в Тони, докато той допира чело до коляното си, после се изправя, след това го прави отново и отново. Обикновено, когато работи, той носи лента на челото си, но този ден я нямаше и потната му кестенява коса падаше над очите му. Веднъж-дваж Тамзин вдигна ръка, сякаш искаше да я отметне.

Трябваше ми малко време да привлека вниманието й, тя беше толкова погълната от движенията на Тони. А той не правеше нищо ефектно или драматично, а просто отделни упражнения — бавно полуобръщане тук, внезапно кратко затичване там или серия подскоци и после най-често поклащане на главата и мърморене; и правеше същото, но по друг начин. Не беше танцуване, а правене на танц, което е също толкова досадно, колкото отработването на каквото и да било, когато ти го правиш. Знам го, повярвайте ми.

Но Тамзин не можеше да откъсне очи от него, не можеше да спре да диша с него, ако можете да си го представите, като се има предвид, че тя не дишаше. Колкото повече гледаше, толкова повече се проясняваше, докато стана почти толкова различима, колкото и самият Тони; но той, погълнат от работата си, не я забелязваше. Използваше стола като център, около който да работи, първо се отдалечаваше, въртейки се, нещо като отскачане, после го хващаше и танцуваше с него държеше Тамзин в прегръдките си, макар да не знаеше. Не я виждаше, тя пък не виждаше мен и аз наистина не бях в състояние да преценя кого точно ревнувам.

Най-после Тамзин ме забеляза и дойде при мен в ъгъла, докато Тони продължаваше да танцува със стола. Тя вече не приличаше на момиченце, а по-скоро изглеждаше на моята възраст или на тази на Мийна — о, да, така беше, тя изглеждаше като Мийна, когато наблюдаваше как Крие Херидж играе мач. Каза, без да ме поглежда:

— О, Джени, какъв младеж е твоят брат — като исландски сокол, ако някога съм виждала такъв…

— Заварен брат. Знаеш, че не ми е истински брат — шепнех колкото мога по-тихо, но все пак Тони — с глава, отметната назад така, че почти опираше плещите му — се обади:

— Никакви коментари от галерията. Това е част от сделката.

— Ла, заварен брат тогава, какво от това? — Никога не бях виждала Тамзин толкова засегната. — Джени, аз нямах представа… никога не сме имали такава мода, когато аз… — Тони драскаше нещо в жълт бележник — имаше си собствен начин на танцова нотация, — а Тамзин го гледаше очарована, без изобщо да ми обръща внимание. — Как би се харесало на Едрик. — Тя го прошепна толкова тихо, че едва успях да я чуя. Едрик би свирил такава музика за такива танци.

— За бога, та той просто се упражнява. Слушай, трябва да поговоря с теб.

Тони се обърна и само ме посочи с пръст. Млъкнах и изчаках той отново да се изпоти — Тони никога няма спирка и сега е така, при все че танцува през цялото време. И после той каза:

— Това е, представлението свърши — и с хавлия около врата отиде да си вземе душ. Наистина си помислих, че Тамзин ще го последва и в банята, но тя излезе с мен навън.

Беше мек февруарски следобед, каквито има в Дорсет дори в средата на гадната дорсетска зима. Два такива дни един след друг и от калта започват да се подават малки зелено-бели неща; на мен винаги ми се иска да се разтичам насам-натам, да ги натиквам обратно и да им крещя: „Не се лъжете, останете си вътре, това е номер!“ И наистина винаги е така, но точно този беше ден, който хората наричат мек, а бризът се буташе в мен като мокрия нос на куче. Бялата рокля на Тамзни сякаш леко се развяваше, въпреки че всъщност нямаше как.

— Той всеки ден е тук — казах. — Но ти го знаеш. — Тамзин не отговори. — Не съм виждала никой друг, толкова обсебен от нещо, искам да кажа, училището е, което просто се е промъкнало между него и студиото.

Вървяхме към мандрата. Покрай мен мина Уилф, понесъл няколко стълба от оградата на рамене — наистина вършеше нещо. Погледна ме странно, чул да си говоря сама, и бавно се извърна да ме съпроводи с поглед, така че стълбовете от оградата иззвъняха о някакво метално заграждение. Някой му извика да внимава, по дяволите.

— Едрик би свирил с удоволствие — отново рече Тамзин. Сега беше много кротка и може би не толкова ясна, не толкова различима, както когато наблюдаваше Тони. — Джени, това, което брат ти прави, не е танц, който познавам. В него не виждам фигури или движение, никакво правило, което да мога да следвам, никакъв вид, който да разбирам. И все пак… все пак аз танцувам, Джени. Колкото и да не разбирам, виждам брат ти да танцува и аз също, аз също… — Тя притисна ръка към гърдите си, сякаш можеше да се докосне. — Усещам, Джени. Не може да бъде, но аз усещам.

Тогава бях добричка. Обичам да си спомням това. Нямаше значение, че танците на Тони, а не аз, са я накарали да си спомни, че някъде все още е човек, както каза пуукът. Вгледах се право в нея, проблясвяща под бледата слънчева светлина като роса през паяжина, и се съгласих:

— Да, господарке Тамзин. Знам, че е така.

Тръгнах към ореха, където седях и пишех писмо на Марта в деня, когато срещнах Тамзин преди цели векове. Седнах на влажната земя, Тамзин се настани до мен внимателно и изискано, както би го направила всяка добре възпитана млада дама от XVII век.

— Той е съдията Джефрис, нали? — започнах. — Другия. Аз трябва да знам, Тамзин.

Тя изчезна. Веднага. Миг най-чист ужас и истински шок, каквито съм виждала на човешко лице, все едно дали през него можеш да видиш голите орехови клони или не, и на следващата секунда тя изчезна така, че всъщност можеше да се чуе как въздухът изплющява след нея. Скочих на крака и извиках подире й с цяло гърло, без изобщо да мисля какво правя:

— Върни се тук! Тамзин Уилоби, върни се!

И до днес не мога да повярвам, че съм го направила. Трима души и един козел дотичаха и зяпнаха насреща ми, а господин Котак и госпожица Софая Браун се измъкнаха от мандрата и ме погледнаха с онзи поглед. Господин Котак сякаш ми се извиняваше: „Тя става такава, объркващо е, съжалявам. Просто я забрави.“

Но аз не смятах да оставя Тамзин да се измъкне. Същата нощ след вечеря се качих до тайната стаичка — Тони не беше в студиото си, — Тамзин не беше в стаята. Отпуснах се на стола й, твърдо решена да я дочакам, но стана… Мисля, че „страшно“ е единствената дума. Никога преди не съм изпитвала страх в стаята на Тамзин, но този път, след като беше изчезнала и последната светлинка, всички сенки сякаш се тълпяха около стола и всяка все повече от предишната приличаше на съдията Джефрис. Знам, че е било глупаво, но нищо не можех да направя. Нощната мъгла се сгъстяваше и издаваше тих остър звук, когато се отъркваше о прозореца. Знаех, че и това не може да се случва наистина. Устата ми пресъхваше и ми се допишка. Когато се чувствате така, не можете да разсъждавате разумно. Мъглата навлизаше в стаята през пукнатините около старата рамка на прозореца. Стана студено и лепкаво, замириса на влажни чаршафи.

Между две изшумолявания студено течение облиза врата ми. Не издържах повече. Изтичах от стаята, надолу по коридора, старият прах не заглушаваше напълно ехото от стъпките ми, надолу по стълбите… и не се спрях, докато почти не скочих върху Джулиан. Той се опитваше да пусне малък самолет, задвижван с ремък, и да го накара да литне по коридора, но играчката само се въртеше в кръг на едното си колело. С такива неща Джулиан никога не се справя.

— Ако ме настъпиш, проклета да си — предупреди ме с детския си дрезгав глас. Тогава кълнеше хората — мисля, че го беше научил от Ели Джон. — И всичката ти коса ще опада, и постоянно ще ти се киха, но няма да можеш. — Евън постоянно му правеше забележки за това, но беше безполезно.

— Не говори за проклятия. Не тук. Млъкни, Джулиан. Мисля, че треперех. Помня, че крещях.

Джулиан изглеждаше наистина обиден — никога преди не му бях повишавала тон, — но после видя, така, както все още го прави понякога, дори след като вече е станал глупав тийнейджър, и просто дойде и се опря в мен, без да каже и дума. Намери нещо лепкаво и неизчегъртваемо на пуловера ми, но на кого му пукаше.