Питър Бийгъл
Тамзин (16)

Шестнайсет

Няколко нощи по-късно, половин час след като си беше легнал, Джулиан дойде на пръсти в стаята ми и каза, че не можел да заспи. Ще му разкажа ли приказка? Сали и Евън бяха в Дорчестър на вечеря и кино (без деца, благодаря), а по онова време по-лесно бихте убедили господин Котак да ви разкаже приказка, отколкото Тони. Но Джулиан ми беше слабост, а освен това и му дължах внимание заради задоволителната оценка по математика и че ми даде миризливата си плюшена горила съвсем навреме. Накарах го първо да си легне и да ми обещае, че ще заспи след само една приказка. Става ли дума за дреболии, той е хитър като богарт, но като обещае нещо, го изпълнява.

От Сали и Норис знам много приказки; от Мийна знам дори индийски вълшебни приказки. Но тази нощ не се сещах за нищо и веднага разбрах защо. Умът ми така преливаше от света на сенките на Тамзин, че почти всяка нощ сънувах и нея, и пуука, и Другия. Затова не можех да превключа на вещици, принцеси и дракони — дори и заради Джулиан. И импулсивно направих нещо много тъпо дори от моя гледна точка.

— Добре — казах аз, когато той си легна. — Имало едно време едно момиче, което живеело във фермата Стауърхед — в същата къща, в която сега живеем ние. Казвала се Тамзин Уилоби.

Защото изведнъж изпитах желание да говоря за нея. Не точно да разкажа на някого, да се опитам да обясня, че тя все още е тук, с нас, в Имението, а по-скоро както Тони ми разказваше за Джеймс II и съдията Джефрис — истински хора, живели отдавна, които за него все още си бяха истински. Вероятно съм си мислила, че ако превърна Тамзин в героиня от детска приказка и разкажа всичко на някого като Джулиан, в това няма да има нищо лошо.

— Това истинска история ли е? — попита Джулиан. — Ти откъде знаеш? — Онова лято това беше любимият му въпрос.

— Разказаха ми за нея — отвърнах. — Ще слушаш ли или не? — Джулиан се зави до носа, само очите му останаха да надничат над одеялото. Продължих: — Баща й бил Роджър Уилоби — човекът, построил фермата. Майка й се казвала Маргарет. Имала и по-голяма сестра на име Мария, както и двама братя, но не си спомням имената им. Всичко това е истина и ако дори наум си кажеш „Откъде знаеш?“, ще ти натикам одеялата в устата и ще те оставя на лешоядите, ясно ли е?

— Ммм… — Джулиан все пак кимна.

— Тя била най-малката — разказвах аз по-нататък. — Фермата била малка, семейството не било чак богато, но били доста по-заможни от повечето хора в Дорсет преди триста години. Имали прислужници и много ратаи. Тамзин си имала гувернантка и кобила на име Грация. Но ги сполетяла беда — чумата покосила сестра й и това било ужасно и за Тамзин, и за цялото й семейство. — Джулиан ме гледаше втренчено и усетих, че трябва да понамаля темпото, да успокоя топката, иначе, ако спра да си поема дъх, ще ме обсипе с въпроси. — Между другото, тази стая била нейната.

Всъщност Тамзин не можеше да си спомни коя точно стая е била нейната, но смяташе, че вероятно е тази на Сали и Евън. Но така Джулиан имаше над какво да размишлява, докато разказвах. Разказах му колко по-различно е било имението по онова време, как семейство Уилоби гледали повече овце от семейство Ловел днес и как са орали, поливали и прибирали реколтата само с рала и мотики. Всичко това ми го беше разказала Тамзин, но спокойно можех да кажа, че го знам от Евън. Дотук добре.

Но Джулиан, нали си е Джулиан, попита:

— Омъжила ли се е? Имала ли е деца?

— Не — отговорих. — Така и не се омъжила.

— Защо? — Сега лицето му беше цялото отвито.

— Защото починала много млада.

— О, не! — Очите му се бяха насълзили. Той приемаше приказките съвсем на сериозно, макар че вече беше на десет години. А аз постоянно го забравях. — И нея ли покосила чумата?

— Чумата вече била отминала — обясних аз. — Нещо с белия дроб. — Спомних си, че Тамзин ми бе говорила за „възпаление… катар, който прерасна в плеврит, после в белодробна туберкулоза“. — Била на двайсет години. Май се разболяла, след като преживяла една буря навън, нещо такова.

Джулиан мълчеше. Помислих, че сигурно вече заспива, и тъкмо се готвех да се измъкна, когато той попита:

— Джени, а имала ли си е гадже?

Искаше Тамзин да е била поне малко щастлива. Проклето хлапе. И преди да се усетя, се чух да казвам:

— Да, имала си е, знам го със сигурност. Казвал се Едрик Дейвис.

Нищичко не знаех за Едрик Дейвис. Всичко си измислих само заради Джулиан. Дейвис е уелско име, затова му казах, че бил уелски рибар, дошъл чак в Дорсет и се влюбил в дъщерята на богатия фермер. Обаче Роджър Уилоби не щял да даде единствената си дъщеря на някакъв си рибар, дето нямал пукнат грош. Не пускал Едрик дори да припари до къщата. Но Тамзин се измъквала тайно и се срещала с него в една порутена овчарска колиба в долината. Използвай каквото имаш, нали така?

— Ти каза, че не се оженили. — Джулиан се беше обърнал настрани, подпрял глава с ръка, буден като катеричка. Никакъв шанс да заспи, преди да съм свършила.

— Искали да се оженят. Една нощ избягали заедно и Роджър Уилоби насъскал кучетата подире им. — Гадно ми беше, че клеветя бащата на Тамзин, като знам колко много го обичаше тя. Но сама се бях забъркала в тази история и трябваше някак си да се измъкна. — Имало буря, леел се порой — както става тук през зимата — и кучетата изгубили дирята, но Тамзин и Едрик също се изгубили. Той искал да я заведе обратно у дома й, а тя не давала и дума да се издума за това. Казала, че по-скоро би умряла.

Джулиан с широко отворени очи беше затаил дъх. То и аз доста се бях поувлякла.

— И така ли умряла Тамзин?

Помислих си за Другия, за онова лице от сънищата ми, което така и не можех да видя.

— Не, не тогава. Имало и един мъж, по-възрастен. Той ги намерил в бурята и ги отвел у дома си и те решили, че могат да му се доверят. Но и той се влюбил в Тамзин — или поне я пожелал — и убил Едрик. Двамата се били на дуел, но какво ти разбира рибар от дуели? И онзи го убил.

Моите очи също се бяха насълзили — всичко ми се струваше толкова реално, а и обясняваше много неща, които Тамзин не искаше да ми каже.

— Ами тя? — прошепна Джулиан. — Какво станало с нея?

— Изтичала навън в бурята. Отново излязла на дъжда и вятъра. Намерили тялото й на другия ден и старият Роджър Уилоби умрял от мъка. — Това го допълних впоследствие — от срам, както би казала Мийна.

Джулиан пак се отпусна в леглото си.

— Ти откъде знаеш? — попита той, но въпросът далеч не звучеше така сопнато, както обикновено. Казах му, че знам тази история от Ели Джон, която неотдавна бе започнала работа при Евън. Ели Джон е много мила, но е една такава едра и с груб глас и по онова време Джулиан малко се страхуваше от нея. Реших, че надали ще я разпитва.

— Тази история беше ужасна. — Каза го със същия тон, с който казваше „Филмът беше много страшен“, и горе-долу със същото задоволство. — А дали са наказали убиеца на горкия Едрик?

— Не. По онова време дуелите май били законни. Пък и кого го е било грижа за някакъв си уелски рибар? На онзи, мисля, му се разминало — който и да бил той. Заспивай.

Завих го, целунах го набързо — той още нямаше единайсет години и засега търпеше — и тръгнах да излизам. Чух мърморене зад гърба си:

— Сигурно оня вече е умрял.

Обърнах се на прага.

— Ами това е било преди триста години.

— Лошо. Ще ми се да беше още жив, та да го убием. — И с тази малка мечта на детските си устни моето заварено братче се унесе в сън. Излязох на пръсти и се върнах в стаята си.

Ала не можех да заспя. Измислих тази история, както вече казах само за да приспя Джулиан и му казах, че била истинска, без да ми мигне окото. Но взех да се питам доколко би могла да е близо до истината за онова, което в действителност се е случило с Тамзин и Едрик Дейвис. Какво е правила тя навън в толкова бурна нощ, че това е довело до смъртта й? Кой е бил Едрик, ако не нейният любим? Ами ако Другия не му е бил съперник за сърцето на Тамзин… Но не ми се мислеше за Другия. В една приказка има място и за него, извън нея обаче — не.

Сали и Евън още не се бяха върнали, а Тони беше в студиото си. Дремнах половин час, станах, облякох се и излязох да намеря Били Блин.

Бяхме го срещнали в северния обор, но не си представях, че живее там, както например богартът — у дома. Мислех, че си има свое собствено местенце — бърлога, дупка, дори хралупа — нейде близо до Имението. Не знаех как да го открия надявах се да извадя късмета той да е тръгнал да ме търси. Кучета като Албърт не се чувстват добре, ако наоколо няма поне една овца, която да пазят. Може би и с Били Блин е същото — по отношение на хората де.

Нощта бе мека, новите метални навеси скърцаха и мърмореха под ухаещия на ябълки ветрец. Но есента вече беше дошла — като студено течение, което те хапе лекичко по глезените, докато плуваш. Подминах главните сгради. Опитвах се да изглеждам като човек, който просто обикаля наоколо без цел и посока и има огромна нужда от съвет, какъвто вид не беше особено трудно да си докарам. Мандрата — нищо. Северният и южният обор, паркингът за работниците, гаражът на трактора — нищо. Работилницата — нищо. Безименната барака, където се държи всичко, за което няма място никъде другаде — нищо. Господин Котак донякъде ми прави компания — скачаше по сенките като малко котенце, но после му доскуча, подскочи към поредната сянка и така и не се върна. Огледах се за пуука и за нещото, което господин Котак преследваше онази нощ, когато срещнах Били Блин. Но в този момент из фермата Стауърхед, изглежда, не обикаляше никой освен мен. Днес това ми подсказваше нещо.

Той ме намери. Влачех се обратно към южния обор — бях се сетила, че не съм проверила в плевника, — когато той ме дръпна за крачола.

— Мен търсиш, няма съмнение. — Каза го, след като си стъпих отново на краката (бях подскочила от изненада). — Ела, очаквах те.

Жилетка, жабо и този път дълга връхна дреха като онези, които носят стрелците от уестърните. Така и не бях разбрала къде живее и кой го пере, между другото. Той ме поведе с важна стъпка — дори и когато седи, Били Блин има вид на човек, който винаги ходи наперено — към купчина дърва, скочи върху нея, за да ме гледа отвисоко, сложи ръце на кръста си и заяви:

— Е, дете, едно ще ти кажа — на тази коса й трябват тъмна бира и яйце. Тъмна бира и яйце с кафява черупка, това ти трябва. Само него използвам. Я ме виж!

Косата му наистина беше буйна и къдрава, с цвят на избелели джинси. Много внимателно произнесох:

— Ще го опитам, Били Блин, обещавам! Но за друго исках да те питам.

— Би трябвало! — изръмжа Били Блин също като Робърт Нютън. — Добре, че ме потърси, защото исках да си поговорим за твоята приятелка Уилоби.

— Да! — възкликнах аз. — Точно за това исках да те питам! — Били Блин се ухили като фокусник, току-що извадил картата, която ти си избрал. — Толкова много неща искам да зная за нея, а тя не желае да ми каже. Например как е умряла, защо постоянно повтаря, че не трябва да е тук, и каква роля играе във всичко това Другия. И за Едрик Дейвис. — Говорех толкова бързо, че дъхът ми секна, а Били Блин стоеше върху купчината дърва и нито помръдваше, нито казваше нещо. И защо ти й заповяда два пъти да кротува и къде не бива да ходя аз? Ти си Били Блин, съветникът — кажи ми.

Били Блин вече не се усмихваше. Съдейки по лицето му, изглеждаше на двайсет и пет-петдесет-шейсет години. Мен хич не ме бива да отгатвам нечия възраст. Но вгледа ли се в блестящите му очи — нито тогава, нито сега бих могла да кажа какви бяха на цвят, — човек разбираше, че е по-стар от Тамзин, много по-стар.

— Аз давам съвети, мойто момиче — най-сетне изрече той, — а не обяснявам. Различно е.

— О! Не може ли поне този път да направиш изключение? Тя нали ти е приятелка! Много е важно!

Сумтене.

— Приятелка ми е, о, да, ама тя не послуша съветите на Били Блин, не, никога не ги послуша! Да кротува ли? Не я ли виждам как се шляе по нощите с теб и се показва, на когото си поиска, а?

Сумтене. Тропане с крак. Били Блин не само дава купища съвети, за него е ужасно важно дали се вслушваш в тях или не.

— Кой й желае злото? — попитах аз. — Ако знаех, може би бих могла да направя нещо, да я накарам да се скрие, както искаш ти. Какво ще ти стане, ако ми кажеш?

Вече също започвах да сумтя, а Били Блин като че ли се забавляваше.

— Винаги става така, винаги става така! Тия, дето ги харесвам, никога не знаят как да се държат с Били Блин! Нито тя, нито ти — винаги става така! — Той се почеса по главата с две ръце и на мен ми се стори, че виждам чифт рогца в същия цвят като косата, но може и да греша. — Е, ето какво ще ти кажа, защото тя, Тамзин Уилоби, е добро момиче — нищо, че не е много възпитана. Но ти я развълнува, точно така, а това променя нещата, кара ги да се раздвижат, ясно ли е? И аз не знам какво ще излезе от цялата тая работа, наистина не знам, но сега вече не е само тя, която гледа, която се е събудила и търси. Има и нещо по-голямо. Разбираш ли, момиче?

Погледът му ме смразяваше също като жълтите очи на пуука, ала в този миг той гледаше умолително, почти човешки.

— Това е Другия — казах аз. Били Блин не отговори. — Но той си е отишъл. Тамзин ми го каза. Отишъл си е и няма да се върне вече.

— Да пиеш по осем пълни чаши вода на ден — рече Били Блин. — Страхотно е за организма.

— Това го пише по списанията! Кажи ми за Другия!

Но Били Блин не ме гледаше, а се вслушваше в нещо, което аз още не чувах. Когато най-сетне го чух, отначало си помислих, че Евън и Сали пристигат, и си го повтарях до дупка, защото не ми се искаше да е онова, което вече знаех, че е. После ще се върна да оправя това изречение. Както казах, нощта трябва да е много бурна, за да чуеш Страшния лов в небето. Но тази нощ беше тиха и спокойна, нищо, че полъхваше ветрец — тъкмо затова беше толкова ужасно. Защото те се появиха изведнъж там горе — воят и роговете, тропотът на копита, скърцащият смях, който изобщо не приличаше на крякането на дивите гъски — всичко, всичко. А аз не бях на сигурно място вкъщи, зад стените и прозореца и Джулиан да ми стиска ръката, ами навън, на открито, където можеха да ме видят — и те ме видяха. Почувствах го — това беше бурята; усетих как вниманието им ме облива. Не помръдвах от мястото си не защото съм храбра, а защото под купа дърва нямаше място — Били Блин вече се беше сврял там. Стоях сама в бурята — като Тамзин — и гледах небето.

Е, бях сама, докато господин Котак не скочи на рамото ми. Почти не го усетих — бях като парализирана, — докато не заби нокти, не се уви около врата ми и не зави като банши срещу Страшния лов. Беше се озъбил, а козината и опашката му бяха настръхнали и той изглеждаше два пъти по-голям. Ако ловците разбираха сиамски, веднага щяха да ни нападнат. Но господин Котак не го беше грижа дали го разбират бе готов да ги разпердушини, както са си на конете. Може би само се перчеше пред госпожица Софая Браун, обаче друг път не съм се гордяла толкова с него.

Те не се обърнаха. Профучаха над нас. Вероятно не бяха минали повече от десет-петнайсет секунди — някъде бях чела, че толкова най-дълго траят сънищата. Отминаха и вихърът им затихна в посока към Шерборн. Стоях неподвижно и се вглеждах подире им, ослушвах се, защото чувах звук, който не бях различила преди преминаването на Лова. Беше глас — мъжки глас, но той така пищеше, обзет от ужас, че беше направо нечовешки. В Стауърхед нямаме прасета, но в съседната ферма семейство Коулфакс имат. Свинете квичат страшно, когато усетят, че ще ги колят. Ужасно е, по-ужасно нещо не познавам, но и то звучи по-човешки от гласа, летящ пред Страшния лов онази нощ.

Отидоха си. Господин Котак се успокои и се разфуча, както фучеше срещу кучетата идиоти, а Били Блин изпълзя от скривалището си. Изглеждаше уплашен, но никак не се срамуваше, че сам е заел единственото скривалище. Прочисти гърло.

— Щом искаш съвет, ето ти съвет: стой далеч от тях, стой далеч от онова място, за което ти казах…

— Не си ми казал! Не ми каза кое е мястото…

— И престани да вълнуваш Уилоби, спри да се разхождаш с нея! Нищо добро няма да излезе от това — само опасност за теб, а за нея още по-голяма! Зарежи това, момиче, ето какъв съвет ще ти даде Били Блин! Тя си беше добре, но ти дойде да я тормозиш…

— Не, не е била и не аз…

— А онова, дето шава, дето чака и не може да влезе в тайното й местенце! Тогава то не знаеше и сега не може да знае…

— То ли? Кое, да не е Страшният лов? Не, ти говориш за Другия, нали? — Господин Котак изсъска в ухото ми, защото пак губех самообладание, но аз вече не можех да слушам дори и него. — Тогава за какво? За какво си говорим, а? Какво не може да знае то? Какво дебне за Тамзин? — Протягах се към него, исках да го сграбча и да го разтреса. Чудя се какво ли би станало, ако го бях направила.

В небето се отразяват фарове. Нагоре по хълма боботи двигател. Евън и Сали. Двамата с Били Блин се спогледахме пълно мълчание. Не разбирах погледа му, но той май не ми се сърдеше.

— Като се върнеш в училище, не искай помощ от оная Уидби — тя изобщо не те харесва — каза ми той. — А по испански седни до прозореца. — Това последното го изкрещя подире ми, защото аз вече бързах към къщи, а след мен подскачаше господин Котак.

Легнахме си — аз с джинсите, но със силно стиснати очи. Така ме завариха Сали и Евън.

Никой от нас не заспа тази нощ — нито аз, нито господин Котак. Той знаеше много по-добре от мен какво е онова, което предизвикваме. Навря се под одеялото и се сгуши под мишницата ми. Но колкото пъти го погледнех, все беше с отворени очи и цяла нощ тихичко стенеше, макар постоянно да го галех и да му повтарях, че е герой. Спря чак след като на зазоряване се появи госпожица Софая Браун — просто се материализира пред погледите ни като ням филм, прожектиран върху чаршаф. Едва не скочих от леглото, когато и тя се навря под завивките и се сви на кравайче до господин Котак. Не не скочих и така си лежахме тримата, докато не пропяха първи петли. Спомних си една стара-прастара балада, която Евън пее понякога със Сали:

Петелът пропя, зора зазори

и вдигна се радостна врява…

Не знам кой я е вдигал тая радостна врява, но в песента с разправяше за призраци. Госпожица Софая Браун стана и с протегна съвсем като истинска котка, близна господин Котак по нослето и изчезна. А аз веднага заспах и успях да поспя цели пет-десет минути, преди Джулиан да нахлуе, за да ми каже, че за закуска има някаква тъпа плодова пита (а Джулиан мрази плодове) и че след това иска да отидем при Албърт и овцете. Дори и сега има моменти, когато много се гордея, че оставих Джулиан жив. Защото имах доста възможности да се случи обратното.