Питър Бийгъл
Тамзин (12)

Дванайсет

Тя седеше на един стол с гръб към мен и гледаше през прозореца. Персийката лежеше в скута й. Помня как като лудите мислех само за това, дали един призрак може да усети призрачната тежест на котка призрак, след като аз не бях усетила нищо, когато персийката скочи на леглото ми. Защото около жената нямаше повече неясноти, отколкото около котката — можех през нея да видя прозореца и ореховото дърво през прозореца; когато тя остави котката на пода и се изправи с лице към мен, видях, че косата, кожата и роклята са в същия цвят — перленосиво, но със светлина в него — така както изглеждат дъждовните облаци, когато слънцето зад тях е почти пурпурно.

— Дженифър. Знаех, че ще ме намериш — каза тя.

Очаквах гласът й да бъде тъничък като мяученето на персийката, но той беше ясен. Нисък и мек и съвсем ясен, само леко се долавяше южняшкият диалект. Не можах да й отговоря. Просто стоях.

Тя ми се усмихна и, предполагам, тогава я харесах. В тази усмивка имаше толкова самота, но и веселие, и разбиране. Тя беше най-вече разбираща; поддържаха я спомени за разбиране, спомени за смях. Естествено, тогава не го знаех. Не знаех нищо — освен факта, че животът ми вече никога няма да бъде същият. Но нямах нищо против.

— Аз съм Тамзин Уилоби — и тя тръгна към мен. Щом столът остана зад нея, можех да я разгледам по-добре. Не беше висока — мой ръст, може би с два-три сантиметра отгоре; не можех да кажа нещо повече за косата или очите й (с изключение на това, че те бяха също леко дръпнати като на персийката), защото всичко беше в това проблясващо сиво. Дори и сега не мога да преценя дали беше красива или не. Лицето й беше кръгло, устата й — сякаш твърде голяма, под нея — като че ли също прекалено голяма брадичка. Но твърде дълго не можех да откъсна очи от нея и да проговоря. Тамзин просто чакаше, изобщо не изглеждаше нетърпелива, нито пък се насилваше да не бърза. За Тамзин времето не означаваше нищо — това всъщност беше първото нещо, което научих за нея.

Първото, което успях да изрека, когато най-сетне бях в състояние да говоря, беше:

— Откъде знаеш името ми?

Тогава тя се разсмя — някак смешно, задъхано, като дете, което е тичало без причина, просто само за да тича.

— Ла, наистина — тя каза точно това, „ла“. — Как да не знам, когато ти и семейството ти все се появявате по един или друг начин и изпълвате къщата със сладката си дандания — с вашите шеги, усилия, песни и караници? — Тя сякаш започна да брои на пръсти. — Баща ти е Евън, майка ти — Сал, братята ти — Антъни и Джулиан. Що се отнася до Грималкин тук, си признавам, че съм доста умна.

— Името му е господин Котак. — Грималкин е от „Макбет“, учихме го в „Гейнър“ по въведение в драмата и затова го знам. — А Евън, Тони и Джулиан не са от моето семейство. Никога не бих казала такова нещо — дори и на Сали, ако наистина бях бясна. — Те са ми нещо като второ семейство.

Вече по-близо, можех да видя, че сивото бавно пулсира: по-ясно… по-размито… по-ясно… по-размито като биене на сърце. Общо взето, Тамзин гледаше твърде интелигентно на нещата, като се има предвид, че тя е мъртва и че току-що сме се запознали, но рече само:

— Ти не си от Дорсет. Не, нито дори от Англия, мисля. Трябва да си от Колониите.

— Колониите? — повторих. — О, да. Колониите. Да, Америка. Там имаше революция. Сега сме независима държава. Предполагам, не си разбрала.

Косата й беше гъста, с къдрици, навити като тирбушон, прибрана високо и оттам надолу се разпиляваше по дясното й рамо. Не помръдна и косъм, когато тя поклати глава.

— Тази къща не винаги е била празна, господарке Дженифър — множество други гласове, не само вашите, са достигали до мен, съобщавали са ми новините под прозореца. Знам, че католикът Джеймс е избягал и че хановерците продължават да пристигат оттогава, както и тези едри мъже, които нощем идваха при баща ми. Това е толкова сигурно, колкото че аз съм прах. Колонии са печелени и губени, власти са се издигали и падали, създавали са се съюзи и са се разпадали, бедният Дорсет отдавна е разсипан… Коя година сме сега, дете?

Казах й. Погледна ме и сякаш за момент се залюля, но може да е била само пулсация на сивото.

— Толкова късно? Толкова късно, а аз още съм тук, когато отдавна трябваше да съм си отишла като Джеймс и… и Едрик Дейвис, и него. — Едва успях да чуя последните няколко думи — толкова тихо бяха прошепнати. — Сигурна ли си, господарке Дженифър?

— Да. И моля те, бих искала да не ми казваш Дженифър. Аз съм Джени и изобщо не съм господарка. Всички ми викат Джени.

Тамзин Уилоби се усмихна за втори път и аз цялата се разтопих. Никога не съм била от онези момичета, които винаги адски си падат по други момичета, но Тамзин… Не че беше толкова хубава — Мийна е по-голяма красавица, ако трябва да сравняваме. Може би беше, защото е призрак и ми се усмихва от разстояние триста години, не мога да кажа. Но тогава си помислих — още го мисля и винаги ще е така, — че е защото тя ме видя. Никой никога не беше виждал мен — мен, Джени Глукстейн — по този начин. Нито родителите ми, нито Джулиан, нито дори Мийна. Любовта е едно, но признанието е съвсем друго нещо.

— Тогава Джени — съгласи се Тамзин. — Трябва да ми напомниш, когато забравя. А аз ще забравя, защото винаги го правя, просто съм си такава. Може да си помислиш — и защо, не че след толкова много, много години сигурно е неприлично да забравям тъкмо аз, която бях живяла само двайсет лета, когато…, когато спрях. — Тя винаги използваше точно тази дума. — Гласовете под прозореца ми казват имена, говорят за промени и чудеса, дори ме учат на песни. Бързо научавам тези неща и после също тъй бързо ги забравям. Както съм забравила защо изобщо трябва да съм тук.

Сега, когато пиша думите така, както тя ги произнесе, изглежда някак си жалко, сякаш тя молеше за симпатия. Но те нито за миг не прозвучаха по този начин; тя нито се държеше така, нито ме гледаше така. Персийката се отъркваше в крака й и това беше странно: нещо прозрачно и невъзможно се утешаваше, като установяваше контакт с друго такова нещо.

— Коя е тя? — попитах аз. — Моят котарак буквално напусна дома заради нея.

Тамзин се разсмя и смехът й звучеше като дъжд, оттичащ се от листа и клони, след като бурята е отминала.

— Името й е госпожица Софая Браун. Това не бих могла да го забравя, защото през цялото време сме заедно. Един път е същински сфинкс, следващия — истинска клюкарка и флиртаджийка, но двете се погаждаме доста добре — или поне докато твоят прекрасен черен джентълмен не ни се представи. Никога не съм я виждала тъй посветена на някой любим.

— Нито пък аз. Господин Котак си имаше приятелка у дома, но мисля, че тя просто го използваше. Проблемът обаче е, че той е жив, а твоята Софая Браун… не знам. Не бих казала, че двамата всъщност имат голямо бъдеще.

— Ла, но какво значение има това за една котка? — Госпожица Софая Браун и господин Котак стояха, определи носове, двамата мъркаха, напълно удовлетворени от собствения си вкус за котки. Докато ги наблюдавахме, господин Котак започна да мие лицето на госпожица Браун — не че имаше нещо, което наистина да трябва да бъде измито, но той сякаш не забелязваше, протегнал лапичка към дясното й ухо. Зачудих се дали на котките призраци им се сплъстява козината. Реших обаче да не се замислям за това.

— Котките не се безпокоят за това, кой е жив, кой е… спрял. Дали и ние не бихме могли да бъдем като тях? — съвсем тихо промълви Тамзин.

Вгледахме се една в друга.

— Миришеш на ванилия — отбелязах аз.

Тамзин вдигна вежди и едното ъгълче на устата й потрепна. Сега ми се стори, че сякаш изглежда малко по-непрозрачна — дори като че ли видях малко цвят в лицето й и в дългата, пристегната в кръста рокля, която носеше — или си представяше, че носи.

— Подуших те. Когато бях с Джулиан.

Тя беше забравила. Дълго се взира в мен — проблясваща, полувидима, после запулсира по-силно, когато се сети.

— Свещи и песни — странен език, но сладко. Да, спомням си.

— Един от електротехниците постоянно повтаряше, че му миришело на ванилия в Арктическия кръг. Искам да кажа в кухнята. Ти ли беше? Ти ли дразнеше работниците също като богарта и останалите?

— Дразнеше… — Тамзин повтори думата два пъти, сякаш я опитваше на вкус, въртеше я в устата си. — Дразня… Аха, вътре има безпокойство, неприятности, затруднения. Не, дете, никога не съм била аз, но аз постоянно наглеждах вашите работници, които разбиваха и чупеха моята къща и понякога унищожаваха всичко. На моменти сърце не ми даваше да гледам, така че си отивах и ги оставях да продължават. Вие доволни ли сте от работата им, а, господарке Дженифър… Джени?

Не можех да преценя дали това, което бяхме сторили на Имението, я ядосваше или не.

— Евън, съпругът на майка ми, беше нает да превърне това място в истинска ферма. Да го върне към живот. А то имаше нужда от много подобрения.

Тамзин не си направи труда да разсъждава над „подобренията“.

— Да го върне към живот — повтори тя. — Сякаш моят дом, земята ми са спрели заедно с мен. Но не е така — вие не знаете нищо за фермата Стауърхед. Уверявам те, че сред тези стени, между оградите, които твоят пастрок поправяше дни наред… да, и нощем сред граховите и ябълковите насаждения… има много по-истински живот, отколкото ти ще срещнеш през всичките дни на краткото си битие. И това ме изпълва с удовлетворение, господарке Джени!

В този момент тя направо изглеждаше плътна — така става, когато Тамзин е въодушевена или работи върху нещо. Очите й бяха големи и ярки — сега вече можех да видя, че са синьозелени, — а гласът й накара котките да вдигнат глави, макар да бяха сериозно заети да се галят. Аз можах само да промърморя:

— Да, ама канализацията наистина имаше нужда от някои поправки, защото е твърде стара. Земята също е стара. Евън казва, че културите не растат, защото почвата е много изтощена. И трябваше да направим нещо.

Тамзин впи поглед в мен. След миг сведе очи и се поусмихна.

— Права си, Джени Глукстейн. Моля те да ме извиниш. Земята наистина е изтощена, хубавата ми къща е руина, жалка останка от минали времена…, каквато съм и аз. — Започваше пак да става прозрачносива, все още бавно пулсираше между тази стая и кой знае къде. — Истина за истина. Наистина се радвам на теб и на цялото ти семейство — на данданията на заварените ти братя и на музиката на майка ти. И колкото повече вълнения, колкото повече интересни неща, толкова по-будна ставам, толкова по-често излизам от уединението ми. Иначе само си седя, както ме намери, госпожица Софая Браун дреме в скута ми — и така луна след луна, година след година, век след век, докато забравата ме обземе напълно. Но това не бива да се случва, не бива…

Гласът й утихна, разтвори се във въздуха и аз се уплаших да не стане така и с нея. Бързо попитах:

— Все пак каква е тази стая? Няма истинска врата, не можеш да погледнеш през прозореца отвън?

Почти нямаше и мебели: само стол и нещо в ъгъла, което прилича на сандък, а капакът му — оформен като легло. Картината, която бях видяла от вратата, беше портрет на едър червендалест мъж с перука и дълга жилетка, застанал до притеснителна жена с черна рокля и бяла ленена шапка с воалетка. Пак попитах:

— Що за стая е това?

Тамзин сякаш беше изненадана.

— Това ли? Това е скривалището за свещеници на Роджър Уилоби. Не, ние не бяхме паписти, но баща ми — въпреки че беше добър поддръжник на Чарлс — виждаше как Рим настъпва с идването на Джеймс, а с това — и преследванията, и не ни оставаше нищо, освен да изградим собствен таен параклис. Баща ми беше велик романтик, трябва да го знаеш, Джени, с глава, пълна с идеи, които бедната ми майка никога не прозря. Но двете с нея много го обичахме и още ме боли, като си помисля как страдаше той, когато…

Тя не довърши изречението и аз не знаех дали да я накарам да продължи. Нямах представа как трябва да се държи човек с призрак. Дали само понякога имаха достатъчно енергия например като… ами като акумулатор? Дали нямаше просто да се разтворят във въздуха и да изчезнат, ако ги притиснеш повечко? Когато си седеше само с персийката в тази стая — години наред, така, както каза, — дали тогава беше видима?

— Когато си умряла… исках да кажа, спряла. Това сигурно трябва да е било ужасно — да го гледаш как скърби за теб.

Тамзин не каза нищо. Реших, че вероятно трябва да сменя темата, затова попитах:

— Кой е Другия?

Тамзин ме погледна така, сякаш аз бях призрак и ме вижда за първи път.

— Преди време имахме проблеми с един богарт — заобяснявах аз. Господин Котак и госпожица Софая Браун се гонеха из стаята и си играеха с опашките си като малки котенца. — И той ми каза да се пазя от слугата и от господарката предполагам, това сте ти и котката ти — и от Другия. Кой е той, тук ли живее, какъв етикет му е лепнат? — Последните думи ги бях усвоила от Джулиан.

Един призрак всъщност не може да пребледнее, но Тамзин стигна много близо до такова състояние. Протегна ръце към мен и ако можеше, както ми се стори, би ме сграбчила за раменете и би ме разтърсила.

— Дете, Джени, никога не ме питай за това. Никога не задавай този въпрос — нито на мен, нито на никого, дори на себе си, разбираш ли? Обещай ми още сега. Джени, трябва да обещаеш, ако искаш да сме приятелки.

Страхът й — а призрак или не, тя беше ужасена — пак я беше направил достатъчно непрозрачна и аз усетих оня странен аромат на ванилия и сякаш дори видях трапчинка на лявата й буза. Косата й изглеждаше тъмноруса, очите й тъмнотюркоазени, но докато се взирах в тях, те продължаваха да се променят — сякаш тя никога нямаше да си спомни точно какъв цвят са били. Сърцето ми се сви. Бих й обещала всичко, за да я успокоя.

— Добре де, няма. Да пукна, ако наруша обещанието си повече няма да питам за Другия.

Знаех, че ще наруша обещанието още в момента, когато го давах. Понякога си мисля, че и Тамзин го знаеше. Но тогава тя веднага се оживи и след това просто си бъбрихме, загледани в госпожица Софая Браун и господин Котак, които се дебнеха един друг, докато наистина не усетих, че си седим така и изобщо не се притесняваме от това, кой е жив и кой не е. Разказвах й за Ню Йорк и за приятелите ми там, за Норис, как съм се почувствала, когато Сали се омъжи за Евън и ме довлече в Дорсет — бях съвсем искрена, — за момчетата и за Мийна, училището в Шерборн и дори за мърлявия стар Уилф и неговия козел. А Тамзин слушаше, смееше се и ставаше все по-видима — по-истинска; косата и роклята й се вплътняваха успоредно със смеха й, докато вече изобщо не виждах през нея — може да е и заради това, че в стаята ставаше все по-тъмно. За това кратко време съвсем забравих коя е тя. Наистина.

От своя страна Тамзин говореше най-вече за фермата Стауърхед и за Роджър Уилоби.

— Гражданин, търговец и внук на търговци, кой може да каже защо толкова харесваше живота на село? Баща ми вярваше с цялото си сърце, че всеки, мъж или жена, може да научи всичко, което искрено иска да научи, стига само да посмее да отговори на желанията си. Дори това никога да не важи за останалите, за баща ми беше съвсем вярно. Защото той не беше фермер, но стана такъв и не е имало поет или художник, който повече да се радва на делата си. Наистина никога не съм познавала по-щастлив човек.

Помислих си, че тя пак може да се натъжи — както когато за първи път спомена баща си, — но тя изведнъж се изкиска също като Мийна, когато се опитва да разкаже някой виц и е започнала да се хили още преди да е стигнала до смешната част.

— Джени, той се бореше с всички сили да накара съседите да пресушат ливадите си — поне за малко, дори само за един сезон — и да торят ливадите си по някакъв друг начин, а не само да оставят добитъка им да го прави. Е, сега сигурно вече познаваш фермерите. — И тя премина на онзи стар дорсетски, на който говореше и богартът: — Нее, нее, зър, тоор, нищо не е no-хубаво от добрия стар тоор за подъхранване на почъвата, ней ли е язъно? — И двете, загледани една в друга, се разсмяхме така, че котките се обърнаха да ни погледнат.

— Те не се нуждаеха от нито един негов съвет — продължи Тамзин, — а продължаваха така, както бяха свикнали, а баща ми ръководеше фермата според собствените си идеи и времето доказа, че той е бил по-мъдър, въпреки че аз не бях там да видя. — Сега тя извърна поглед към прозореца. Чух Тони и Джулиан да си крещят нещо някъде.

— Какво се случи? — попитах аз. — Искам да кажа да умреш — да спреш, — когато си била само на двайсет. — Не знаех дали не трябва да я питам за нещо друго, но не винаги можеш да смениш темата дори когато говориш с призрак. Лицето на Тамзин се беше променило, когато пак се обърна към мен видях как устните й изтъняват, а очите й губят част от цвета си, но тя ми отговори ясно:

— Възпаление на белите дробове, това беше, катар, който прерасна в плеврит, после в белодробна туберкулоза. И никой не е виновен, само собствената ми празна глава и липсата на здрав разум да си стоя вкъщи една бурна нощ. Никой друг не е виновен. Заслужих си го.

Само това каза. Сега вече Джулиан ме викаше и когато погледнах часовника си, с изненада установих, че вече е време за вечеря. Грабнах господин Котак, който изобщо не беше доволен, и погледнах към Тамзин над черната му глава.

— Пак ще се срещнем, господарке Джени — каза тя.

— Да. Прекрасно. Може ли да идвам тук да те виждам, както прави господин Котак?

Тамзин се усмихна.

— Разбира се. Или пък аз може да заприличам на госпожица София Браун и да дойда да те видя в твоята стая. Нали няма да се уплашиш?

Поклатих глава. Тамзин протегна ръка да погали господин Котак по гушката, а той затвори очи и замърка, сякаш наистина я усещаше.

— Може ли да попитам още нещо? Когато спомена за живота в къщата и за обиколките нощем из фермата Стауърхед, не разбрах… какъв точно живот имаш предвид?

Без да отговори, Тамзин ме изгледа толкова продължително, че в това време Джулиан успя да ме повика още два пъти. Най-сетне тя произнесе:

— Ще ти покажа. Когато дойда при теб, ще ти покажа.