Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (9)

Глава 9

— Какво мисли сега да прави нашият общ приятел? — погледна ме с усмивка Маджо, докато се разхождаше с ръце в джобовете из детската съблекалня на стадион „Славия“, където бе поредната ни среща.

— Ще се затвори на Щъркелово гнездо, докато Женята свърши нещо — наблюдавах го с безразличие, седнал на една от дървените пейки, докато той нервно обикаляше около мен.

— Защо Женята, а не ти? — изтъня гласът на Маджо. Бях забелязал, че винаги когато беше ядосан, гласът му минаваше във фалцет.

— Извини ме, ако това, което ти кажа, ти прозвучи нагло, но според мен е истина! — нямах никакво намерение да прехвърлям границите на добрия тон.

— Ееее — Младен провлачи думите си, разпери ръце и наклони глава наляво, една от типичните му пози, когато разговаряше със събеседниците си. — Слушам те!

— Повече от година се правех, че работя по Гоцев и Бай Миле, като залъгвах Поли. Рискувах живота си. Сега искаш да направя същото и с Пехливанов. Наистина ли го мислиш за толкова тъп и се надяваш той да ме чака една година, докато ти успееш да свършиш нещо?

— Окей! — преглътна нервно Маджо. — За това си прав, но пък сигурно не си забравил, че аз съм ти дал капаро. А ти още нищо не си направил по нашата сделка.

— Ще ми е много трудно, докато дублираш поръчките. С бездарниците на Бай Миле само го подплашвате и ми пречите.

— Чакай сега малко — дръпна се рязко Маджо. — Нямам представа за какво ми говориш. Явно си в грешка. Не знам за никакъв Бай Миле и никакви бездарници. Говорим за нашата сделка. Ако ти имаш други сделки с някого и си забравил за нашата, това си е твой проблем.

— Виж!… — станах рязко аз и свалих до коленете си шушляковия анцуг, а същевременно вдигнах фланелката си до гърдите. — аз не те записвам, както предполагам, че правиш ти.

Изненадан от реакцията ми, Маджо се дръпна леко уплашен.

— Хайде оправи си дрехите! — каза ми с тон на досада. Чертите му се отпуснаха. Сякаш с едно движение сам свали маската от лицето си. — Просто напоследък ми се насъбра много! Затова не ми се сърди — съвсем омекна той. — Цял ден говоря с всякакви идиоти и вече не мога да различавам приятелите от враговете. Иначе това, което казваш, е така. Работата с гранатомета е голяма простотия. Ти сам знаеш — зашептя той, — че аз никога не се интересувам как ще станат нещата. За мен е важен крайният резултат.

— Все пак трябва да има някаква елементарна етика — нападнах го аз. — При Поли имаше зоологическа градина и родилен дом, а тук е на пъпа на Борисовата градина, където минават майки с деца.

— Е, някой пострада ли и в двата случая? — ядоса се отново той.

— Не, но това е чиста случайност.

— Виж, Жоро! Ти знаеш, че ние сме правили много такива неща. Досега не се е случвало да засегнем невинен човек. Или може би греша? Ако е така, поправи ме — погледна ме настоятелно.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Естествено — зениците му се разшириха и ме загледа с неприкрито любопитство.

— Ватманът, който беше застрелян на „Хладилника“?

— Пак нещо не те разбирам! — сконфузи се Маджо и не успя да скрие добре изненадата си.

— Говоря ти за ватмана, когото си накарал да застрелят на кръговото на „Хладилника“.

— Не съм карал да го застрелват. Тогава стреляха по моите коли. Може би го е убил заблуден куршум! Не знам защо после онези идиоти от „Убийства“ го направиха битово престъпление, не съм ги молил за това.

Знаех за случая от Поли и неговата версия бе съвсем различна. Наистина наемници бяха стреляли по Маджо, но неговите хора ги бяха заловили и убили, след което ги бяха качили в багажника, за да ги заровят. В последния момент забелязали ватмана, който ги наблюдавал през цялото време. Застреляли и него.

Знаех и за друг мръсен случай. Преди години Бай Миле се опитваше да влезе в търговията с човешки органи. Беше хванал двама идиоти, които превозваха трупове от моргата. След като осъществи няколко сделки, Бай Миле се бе уплашил, че ще проговорят, и неговите хора ги бяха прилъгали на среща с уговорка да им платят парите. Но на срещата ги убили. Така и не намериха никога телата им.

Реших да не ровя в старите рани на Маджо и промених темата.

— Като спомена за идиотите от „Убийства“, се сетих, че Пехливанов прекара доста време там след стрелбата по него.

— Не се и съмнявам — усмихна се ехидно Маджо.

Бай Миле отвори рязко вратата и показа рижата си глава.

— Къде сте се скрили, бе? Аз да не преча?

— Влизай, влизай, Милчо! — покани го нервно Маджо.

— Нашият човек е седял в „Убийства“-та — обясни му веднага той.

— И к’во е говорил?

— За теб например е казал, че те познава като обикновен пияница — с удоволствие му казах аз.

— Добре е направил — кимна с безразличие Бай Миле. Намести огромния си задник на тесните пейки, запали цигара, почеса се по главата и тъжно въздъхна: — Лошото е, че не е казал така. Няколко дни вече всички възможни куки на София обикалят около нас. Сложили са ме на сериозна разработка.

— Този нещастник им е наговорил какви ли не глупости. Започнал е с това, че ние сме убили Васил Илиев.

— А това беше преди в години — издуха дима от цигарата си в лицето ми Бай Миле.

— Има ли някакво значение, Милчо, колко години са, след като не сме го направили ние? — погледна го с упрек Маджо, на когото все му се искаше да се изфука колко големи убийства са организирали, но никога не му стискаше докрай.

— Не съм казал, че сме го убили ние… Просто исках да обясня, че всички останали убийства през тия 6 години ги е приписал на нас — виновно сведе глава Бай Миле.

— Пехливанов ми каза, че сте имали и сериозен враг в „Убийства“-та — погледнах ги изпитателно и двамата.

— Кой, бе? — изненадано подскочи Бай Миле.

— Иван Тенчев.

— Ами освен да попитам новия главен секретар за това… за този враг — разсмя се самодоволно Маджо. Бай Миле също се разтресе и започна да пляска по бедрата си.

Чак сега зацепих, че атентатът срещу Пехливанов съвпадаше с встъпването в длъжност като главен секретар на Бойко Борисов. Направо си беше в първия му работен ден. Маджо на секундата улови мислите ми.

— Не сме чакали Бойко. Знаеш, че в тези неща няма ден и час. Просто, когато излезе удобен момент.

— Дори на мен ми е кофти, че ще му навредим на момчето. Първият работен ден и да те посрещнат със стрелба с гранатомет в град като София, никак не е приятно… — направи се на сериозен Бай Миле.

Спогледаха се с Маджо и отново се разсмяха силно:

— Дай да не го лъжем Жоро, наш човек е!

— Нормално е да изчакаме Бойко да стъпи в длъжност — с малко тържествен тон каза Бай Миле. — Все пак ние го направихме човек. Ако има милиони, то е благодарение на нас — с леко завистлив тон продължи той.

— Така че, сега ще връща услуги — удари по стената Маджо. — Още утре му се обади, Милчо, да свали разработката от теб и да разкара тия куки, така не можеш да си вършиш работата.

— Нема проблеми с него — намигна важно Бай Миле.

Замислих се, че преди около два месеца с Пехливанов се забавлявахме, като разбрахме, че Бойко Борисов е подал документи за работа в НСО и са му отказали поради факта, че е прехвърлил възрастовата граница. Малко по-късно Стуканьов ми разказа, че Славчо и Бойко се били сближили още повече. „За какво му е този Бойко? — бях подхвърлил тогава. — Той е най-обикновена шушумига.“ „Да, ама скоро ще се променят нещата — отговори ми тогава Стуканьов. — Щели да го правят главен секретар на МВР. Явно е съвсем сигурно, тъй като е ходил на среща с Маргина, Димата и Маджо и им е казал, че иска изравняване на процентите в общия им бизнес заради промяната в статута. Маргина и Димата се ядосали от наглостта му, но Маджо ги успокоил и тримата. Обещал на Бойко да му вдигнат процентите срещу гаранции, че спокойно могат да си разчистят сметките със враговете си, без никой да им търси отговорност.“

Тогава си мислех, че това са поредните глупости на Крейзи или че е повярвал на фантасмагориите на шефа си. Но като видях наистина, че Бойко стана главен секретар, се убедих, че информациите на Стуканьов са достоверни. А това, че Маргина и Димата са побеснели, изобщо не ме учудваше. Знаех, че преди години Бойко ги бе подразнил и двамата лично го бяха пребили. Всичко това беше станало, защото той не отчитал пари от охранителната си фирма „Ипон“. Тогава отново го бе спасил Маджо, като ударил с юмрук по масата и наредил за в бъдеще да не го закачат.

Нямах представа защо тогава Маджо го бе защитил, но сега определено пъзелът ми се нареждаше. Този ход на Маджо бе доста добър. Бе заложил на печелившия кон. И с него смяташе да спечели всички надбягвания. Самият аз не знаех много за Бойко. Често идваше на наши събирания заедно с Пашата. Държеше се надменно. Каквото, между другото, беше поведението на всички хора на Румен.

Не бях наясно защо хората му винаги страняха от организацията, макар че бяха част от нея. Може би заради това, че като бивша барета градеше организацията си по полицейски стереотип. А засечехме ли се с Бойко, се чувствах като малко дете, извикано при кварталния. Маниерите му бяха полицейски и това ме изумяваше, все пак знаех, че е пожарникар.

Често ми идваше да му шибна един, но щеше да стане голям проблем и Пашата и Поли да се скарат. Иначе и Поли не броеше Бойко за човек. Беше се излъгал да отиде на един рожден ден на половинката му Цветелина. Още на вратата управителят на заведението им предложил специално помещение за охраната по идея на Бойко. Естествено, охранителите се зарадвали, че ще ядат и пият на воля, далеч от погледите на шефовете си. Към края на вечерта сервитьорите ги бяха сюрпризирали много неприятно. Минали покрай всеки, записали кой какво е ял и пил и им изготвили индивидуални сметки.

— Ние сме гости на рождения ден на Цветелина — възроптали някои от тях, като повикали управителя.

— Няма такова нещо! Бойко каза, че гостите са в другата зала.

Едно от момчетата на Поли нямало никакви пари и се принудило да поиска от шефа си, като му обяснил случая. Той веднага демонстративно напуснал рождения ден. Оттогава на Бойко му беше излязъл прякора Бойко Ларжа. И всички охранители го презираха.

Поли, който никога не прощаваше, измисли начин как да го унижим. По това време Бойко държеше едно двуетажно кафе в една пресечка на „Граф Игнатиев“. Казваше се „Long John“. Всяка вечер цялата бригада се събирахме там. В продължение на седмица правехме големи сметки, след което не плащахме. Все казвахме: „Утре ще оправим нещата.“

Накрая се появи един от съдружниците на Бойко, който отговаряше за кафенето — Пламен Тачев от Червен бряг. И той като приятеля си беше бивш пожарникар и каратист. Трябваше му около половин час, за да се осмели да ни заговори. Когато все пак го направи, едва успя да смънка няколко думи. Беше пребледнял от страх. Направихме се, че не го забелязваме. По-късно разбрахме, че Бойко бе изложил проблема си пред Пашата, а той от своя страна се бе опитал да се разбере с Поли.

— Не се притеснявай, Румене! За в бъдеще няма да правят така! — изхилил се Поли. — Колкото до сметката, нека и Бойко веднъж да почерпи - приключил разговора той.

Макар и да смятах Бойко за обикновена шушумига, имаше един случай, който ме бе убедил, че съвсем не е толкова безобиден. Преди години неговата фирма бе поела инкасото на Банка за земеделски кредит. Един от служителите му успя да открадне 500 хиляди марки и изчезна безследно. Естествено, като шеф на фирмата, вината трябваше да поеме Борисов. По това време такива пари той не бе виждал и на снимка.

Направо се разболя от нерви. Вечният му покровител Румен Пашата бе възстановил парите на банката, но се очертаваше да му робува за цял живот. Съдбата обаче се оказа благосклонна към Бойко. След време намериха крадеца мъртъв. Никой не вярваше на версията, че се е самоубил. А пък и Бойко не се опитваше да я поддържа. Оттам му бе излязло и името на твърд и отмъстителен мъж. Тази версия бе за по-непросветените. Хората от по-близкото обкръжение знаеха, че Бай Миле е самоубил охранителя. Именно оттам започна голямата им дружба с Бойко, която продължи до последния му ден.

Докато в съзнанието ми преминаваше миналото на Бойко, Маджо, който бе облечен в светъл костюм, бяла риза с извадена яка над сакото и островърхи бели обувки, прекоси съблекалнята, влезе в банята и се изпика шумно над канала.

Бай Миле се възползва от отсъствието му и ме извади от размислите ми.

— Ти смяташ ли, че тоя, Женята, е опасен, а? Така де, в смисъл дали може да стигне до мене? — не изчака отговора ми Бай Миле.

— Мисля, че ще успее — не му дадох шанс аз.

— И к’во ще ми направи? Как ще действа?

— Стига глупости, Милчо! — провикна се от банята Маджо. Не искаше да остана с впечатление, че Бай Миле се страхува. Все пак той беше неговото острие, емблема и символ на организацията. — Те няма да направят нищо.

— Мислиш ли? — с недоверие попита Бай Миле.

— Сигурен съм! — натърти с язвителен тон Маджо. — Пехливанов няма да посмее да му даде поръчка — погледна ме настоятелно, сякаш искаше да ми подскаже, че не трябва да плаша повече Бай Миле. — Знае, че ако направи неуспешен опит, няма да може да намери и дупчица, в която да се скрие. Нали така, Жоро? — погледна ме напрегнато той.

Кимнах леко в знак на съгласие, но Младен веднага разбра, че няма да му играя по свирката, за да поддържам самочувствието на Бай Миле.

— Хайде, тръгвай, че аз имам още срещи! — набързо ме отпрати той.

Отвори вратата пред мен и излезе. Използвах това, че за няколко секунди бе с гръб към мен, и намигнах на Бай Миле:

— Пази се!

Той поклати глава тъжно, но с благодарен поглед.

— Хайде, по-бързичко да приключиш сделката ни! — стисна ми ръката Маджо в коридора.

Наистина се забързах, но по съвсем друг повод. Трябваше да намеря Женята. Смятах вече да приключа с Бай Миле.