Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (3)

Глава 3

Срещата с Пехливанов беше в ресторант „Елдорадо“ в Горубляне. Бе се настанил в едно сепаре на втория етаж. Пистолетът му лежеше демонстративно на масата пред него. Определено бе в добро настроение. Не се бяхме виждали само от десетина дни, но за това кратко време, освен охраната и джиповете на Поли, бе наследил и обноските му. По всички заведения, където се подвизаваха хора от групировките, бяха почнали залагания колко време му остава да живее.

Но това явно изобщо не го притесняваше. Още докато беше жив Поли, всички казваха: „Жорката живее добре, но излезе ли от опеката на Поли, ще го ощавят за около седмица!“ Смятаха, че няма сърце и душа да се бори сам. А и нямаше как да мислят по друг начин. Досега той не бе проявил кой знае какви качества. Возеше се в последни модели мерцедеси и разхождаше двама дебелаци охранители само за украса.

Още на предишната ни среща с него и Женята в същия този ресторант разбрах, че е чакал звездния си миг. И сега, когато той настъпи, не смяташе да го споделя с никого. Стана и ме прегърна тържествено. Леко го отблъснах, направих му знак с пръст да мълчи, след което извадих от джоба записващото устройство на Маджо и му го показах да го разгледа от двете страни.

Пехливанов беше интелигентен и определено схващаше много бързо. Не посмя дори да го пипне, а просто разпери ръце в недоумение. Очакваше аз да му кажа какво да прави. Мълчаливо му дадох знак да ме изчака, слязох на долния етаж и връчих устройството на Тупана, който седеше при неговите охранители. Предварителната ни уговорка бе да се махне някъде надалеч. Подозирах, че устройството може и да засича местоположението. Пехливанов нервно се разхождаше около сепарето, изчаквайки какво друго съм му подготвил.

— Какво става? — погледна ме с недоумение.

— Бай Миле се свърза с мен. — Пехливанов почервеня. Винаги реагираше така, когато се ядоса или се притесни от нещо. Без да му обръщам внимание, продължих. — Знаеш ли, че част от неговите охранители са ми от махалата? Като се прибирах вчера, изненадващо ме пресрещнаха и Бай Миле слезе от колата да говори с мен. Каза ми, че е наясно, че сме близки, и иска да му осигуря достъп до теб.

— Какво иска пък от мен тази свиня? — избухна Пехливанов.

— Изобщо не иска да те вижда! Иска достъп, за да те застрелят.

— Заплаши ли те?

— Не, обеща ми пари.

Както винаги, Пехливанов постъпи тактично и не ме попита колко. След неколкоминутно мълчание заговори тихо и спокойно.

— Едно не ми се връзва. Как така ти има доверие?

Естествено, въпросът му никак не ме изненада. Макар и да не познаваше нашите схеми, бързо се учеше в движение.

— Не ми се доверява. Както виждаш, това, което ти показах, е записващо устройство. Иска да те чуе какво говориш.

— И все пак, нали знае, че сме приятели… Защо мисли, че така лесно ще ме предадеш?

— Явно след като са убили Поли, са си повярвали и смятат, че всички трябва да им робуват.

— Много си прав! — успокои се той. След което рязко избухна и започна да удря по масата. — Абе тия двамата с Младен за какви се мислят? За някакви дърти мафиоти ли? Това, че сме със седем-осем години по-млади от тях… трябва веднага да им клекнем ли? Изобщо не ми пука, че искат да ме отстранят. Нека само да опитат! — афектира се той още повече. — Но почват да ме дразнят, тормозят и приятелите ми. Те си мислят, че на този свят всичко се купува с пари или със заплахи! Не са си направили труда да разберат, че ние сме израснали заедно. Бяхме приятели и по времето, когато носехме по двайсет стотинки в джобовете си.

Докато изслушвах тирадата му, се замислих, че всъщност наистина заслужаваше мястото на Поли. Дребният можеше само да заплашва, а този беше голям популист. Държеше се като обигран политик.

— Чакай малко — прекъснах го с прикрита досада. Всичко това го бях слушал през годините. Обичаше да надъхва хората, като им припомня за доброто старо време, а всъщност мислеше само за себе си. Беше алчен и стиснат, а егоизмът му прехвърляше всякакви граници. — Това, че сме приятели и няма да те предам, е ясно! Кажи ми какво ще правим оттук нататък?

— Не знам, приятелю! — поукроти се той.

— Бай Миле ми подхвърли, че и Маджо иска да се срещне с мен.

Тази моя реплика го приземи напълно. За миг видях пред мен онзи мъж, който не можеше да вземе сам решение и се подчиняваше изцяло на Поли. Премигна два-три пъти на парцали, почеса се зад врата, след което стана от масата, прибра си пистолета и чак като стигна до стълбите, се обърна замислен и отрони тъжно:

Не знам, Жорка… Явно нещата загрубяват… Това не е в моя ресор. Ще ви направя утре по същото време среща с Женята. Може пък и да измислите нещо. Засега ще е по-добре да не се виждаме, аз проблем нямам, но ако разберат, че по всяко време имаш достъп до мен, ще те изтормозят.

От него лъхаше на лицемерие. Явно е, че не му пукаше за мен, по-скоро се притесняваше да не би наистина да се поддам на парите или на заплахи и да го предам. Затова веднага се дистанцира.

Разказах му цялата тази измислена история, защото исках да го предпазя. Трябваше ми жив. Най-новата ми стратегия беше, освен него, засега да предпазя и Маджо.

Осъзнавах, че в създалата се ситуация бях ценен и за Маджо, и за Жоро. А това ме превръщаше автоматично във враг на техните кучета Бай Миле и Женята. Затова исках първо те да се избият помежду си. А след това щях да тласна и Пехливанов към самоунищожение.

Естествено, нямах и грам съмнение, че който и от двамата босове да остане жив, щеше да иска да ме погребе заедно с мръсните си тайни.