Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (16)

Глава 16

Маджо не ми се обаждаше да ме притеснява, но бях сигурен, че изгаря от напрежение. Това бе нормално за всеки поръчител на убийство. По време на процеса на разработване на жертвата, поръчителят никога не се месеше и не търсеше информация. Прекъсваше контактите си с посредника си, за да не бъде установена връзка между тях в случай на полицейска разработка след евентуалното покушение. По принцип поръчителят никога не виждаше самите килъри. Това беше неговата застраховка при засечка. Ако бъдат заловени и проговорят, го отнасяше посредникът.

На мен ми беше пределно ясно, че в нашата ситуация бях улеснил прекалено много Маджо. Ако наистина убиех Пехливанов, то той просто трябваше да отстрани мен и така щеше да заличи напълно следите. Нямах никакво намерение да му пускам тази аванта. Бях рискувал достатъчно и смятах да се измъкна от цялата ситуация жив и здрав, при това с много пари. Осъзнавах, че това е напълно невъзможно, ако застрелям Пехливанов. Младен щеше да ме приканва на срещи, за да си взема останалите пари. Макар и да бях сигурен какъв щеше да е сценарият, предполагах, че щях да се поддам.

Точно в това беше и силата му. Винаги залагаше на човешките недостатъци и с това печелеше крайната игра.

След дълги размишления Пехливанов отново ме покани на среща. Този път в една автомивка на „Опълченска“, където открай време ходехме да си мием колите. Веднага усетих, че е напрегнат. Вероятно бе намислил план, който предварително знаеше, че няма да ми хареса. След като си разменихме малко любезности, той отпи от минералната си вода, покашля се притеснено и точно когато се готвеше да започне, някакво момиче разбута охраната и се хвърли на брата му.

— Жоро, къде се изгуби, миличък! — започна да го целува тя.

Той се смути, леко я отблъсна, като я побутна на съседния стол. Чак сега видях, че това беше Паулина. Едно от най-старите гаджета на Поли Пантев, на която всички викаха просто Поли. Не се бе променила много. Русата й коса беше вързана, както винаги, на опашка. Беше с неизменните си очила, които носеше почти на върха на носа си и постоянно ги наместваше. Бе силно късогледа. Поли изобщо не можеше да се нарече красавица, но определено излъчваше голям сексапил. Навремето покойният Пантев я бе открил в собствената си дискотека „Алкатрас“ в Студентски град. Тогава бе едва 13-годишна, а той женен мъж с невръстно дете.

— Аз съм Поли — обърна се той към крехкото момиченце, обуто в изтъркани дънки и с евтино пуловерче, което кой знае защо беше седнало в служебното сепаре.

— И аз съм Поли — подаде ръката си тя без грам притеснение.

— Ебаваш ли се? — разсърди се не на шега Пантев.

— Не, наистина се казвам така. Може би ти се ебабаш? — подразни го още повече тя. — Не съм чувал мъж да се казва Поли!

— Всъщност съм Пантьо — кой знае защо реши да й разясни той.

— Ами, аз пък съм Паулина…

— С това трябваше да започнеш! — поуспокои се Поли.

— А ти защо не започна с Пантьо?

— Защото съм Поли — губеше търпение и се опитваше да излезе от глупавия тийнейджърски разговор.

— На Паулина е нормално да се казва Поли, но на Пантьо?… Всъщност за пръв път чувам такова име — изнагля съвсем момиченцето.

Пантев можеше да е голям злодей, но усети искреността в думите на малката, която на всичко отгоре едва ли знаеше кой е. Поръча й фреш, който тя веднага пожела да замени с голяма водка с обяснението, че е от квартал „Хаджи Димитър“. Сега на Поли му се изясни всичко. Това бе работнически квартал, в който момичетата най-бързо съзряваха и им се носеше слава на най-големите курви в София.

— Значи си наш човек? — обобщи Пантев.

Така започна връзката им.

Поли за кратко време облече новата си приятелка и тя важно обикаляше дансинга, събираше влажните погледи на всички бригадири и гордо сядаше от лявата му страна. Дясната беше запазена за Пехливанов. Поли не беше от хората, които обръщат голямо внимание на жените. Бързо му омръзваха. А и беше съсредоточен върху кариерата, която по това време градеше със зъби и нокти. Но не обичаше обаче да губи инвестициите си. Като пари не бе вкарал в нея повече от триста лева, но смяташе, че й е предал ценни знания за живота, а и като се мотаеше около нас, според болния му мозък, бе проникнала и в организацията. Именно затова не смяташе да я преотстъпва на никого от конкурентните бригади.

Реши да я прехвърли на Пехливанов. Там разиграваха следната сценка: Пехливанов я убеждаваше, че я обича, а Поли само я използва.

Всъщност Паулина въобще не се нуждаеше от тези разяснения. Още оттогава беше нимфоманка, изобщо не подбираше с кого ще си легне. Нямаше значение с какъв социален статус е. Това, което Поли и Пехливанов не подозираха, а всички останали знаехме, бе, че още преди първата им среща в „Алкатрас“ бе минала през всички знайни и незнайни хаджидимитровски крадци и бригадири. След като се отдаде и на Пехливанов, единственото й учудване бе, откъде е разбрал Поли.

— Не мога да разбера как всеки път успява да разбере за нас? — дивеше се Паулина. — Не знам дали трябва да го правим пак? Заплаши ме, че следващия път ще ме пребие.

— Не се притеснявай, нали знаеш, че те обичам? И ще те пазя! — забавляваше се той.

— Но Поли ми се води сериозното гадже! — упорстваше Паулина.

— Но пак ти казвам, не те обича… като мен — опитваше се да я баламосва той и едва сдържаше смеха си.

На едно от гостуванията ни на оргиите, организирани от Жоро Илиев в хотел „Пири“ в Банско, Поли взе със себе си и Паулина. Жоро Илиев имаше навика всеки ден да докарва един бус с проститутки. Обикновено в началото на вечерта всеки си избираше по някоя, но призори вече не се знаеше кой с коя е. Паулина търпеливо изгледа почти цялата оргия. Накрая не издържа и попита Пехливанов:

— Що за хора са вашите приятели? Как така с лека ръка си разменят жените? Няма ли капчица ревност у тях?

— Те са над тези неща, миличка — веднага улови заблудата й. — В наши дни човек трябва да има по-свободни разбирания.

На Паулина това й трябваше. Още същата нощ мина през Жоро Илиев, Маймунека и Ники Близнака. Когато на другата вечер пристигна новата смяна проститутки от София, Паулина се опита да се направи на ядосана:

— Мръсник, защо ме излъга? — нахвърли се тя върху Пехливанов с фалшива, добре изиграна ярост. — Изчуках се с всички приятели на Поли! Сега с какво съм по-различна от тези проститутки?

— С това, че Поли нищо не разбра — за пореден път я успокои Пехливанов.

В това време Поли приемаше поздравления от Жоро Илиев в другия край на голямата маса за „свежата придобивка“, която така любезно им бе подсигурил.

След Банско кариерата на Паулина излетя стремглаво нагоре. За кратко време Поли я назначи като стриптийзьорка в новия бар на сикаджиите „Тримата мускетари“. Отново категорично й забрани да му изневерява. Заблуждаваше я, че ще играе доверено лице в бара, за да разкрива игрите на другите си колежки. По познатата схема тя мина през Маргина и Димата, а накрая и през двамата заедно.

Често от бара пращаха момичета на частни партита като атракция. На едно подобно парти Паулина се бе завъртяла около наследника на покойния Андрей Луканов и съдружник на тогавашния премиер Иван Костов, вездесъщия Краси Стойчев. По това време той бе собственик на фирма „Трон“, която създаде мобилния оператор ОТКОМ (сега „МТел“).

Стойчев се бе влюбил безнадеждно в нея. Паулина прояви лоялност към бара и разказа на Поли за новия си обожател.

— Някакъв дъртак, Стойчев, иска да ме чука!

— Ти луда ли си да му откажеш, малоумнице! — разкрещя се той.

Имаше идея да я използва като подводница, за да го изнудва при случай.

— Не ми се сърди, миличък — превзето заяви Паулина, — но трябва да ти призная, че в момента имам ново гадже! Нали няма да страдаш и ще си останем приятели? — продължи наивката.

— Няма — едва се сдържа да не прихне, — но трябва да се пуснеш на дъртака…

— Обещала съм на новия ми, че няма да му изневерявам…

— И кой е щастливецът? — най-накрая излюбопитства Поли.

— Един мой съученик. Сега е много оборотно крадче в „Хаджи Димитър“ — това съвсем го срази.

— Слушай, тъпа путко, — изпусна нервите си той. — Ако се пуснеш на онзи дъртак, най-много след месец ще ти купи кола.

— Че моят може да ми открадне още тази нощ! — ухили се победоносно Паулина.

Като последно оръжие Поли използва верността й към организацията, към която тя пламенно си въобразяваше, че принадлежи.

— Направи го заради фирмата!

Още на първата среща с Краси Стойчев Паулина не бе пропуснала да заяви, че има нужда от малка количка, с която да се придвижва.

— Каква марка си избрала? Защото аз смятах да ти купя едно БМВ.

— О-о-о, беемветата са много големи.

— Чакай малко, моето момиче, — притеснил се Стойчев, — има и по-малки беемвенца. Ще ти купя една тройка. Само ми кажи какъв цвят да бъде.

За зла участ новият й приятел й звъннал и й потърсил сметка, защо е напуснала квартала. Паулина на мига помолила Краси да я закара до „Хаджи Димитър“. По това време той се возеше в бял „Ягуар“. Шофьорът му беше бивша барета. Гологлав и доста зъл здравеняк. Като паркирали пред кафенето на крадците, всички се разбягали, помислили ги за поредния наказателен отряд от мутри.

— Видя ли какво направи? — тропнала с крак Паулина. — Подплаши приятеля ми! — с което окончателно отказала влюбеният Дон Жуан да се бори за любовта на 15-годишната тийнейджърка.

Заради провала с Краси Стойчев Поли я игнорира. Едва след година, след развода си с жена си, странно защо я потърси. Беше развил фобия, че на всяка цена трябваше да има второ дете, и то момче. Беше решил, че именно Паулина ще му го роди.

Акциите на девойчето отново скочиха. Месеци наред тя се изживяваше като бъдещата майка на детето му. Но поради вродената си глупост проигра и втория си шанс. Хвана се с един от бригадирите му. Наглостта й стигна дотам заедно с него да отиде в офиса му да иска благословия. Поли им я даде. В типичния за него стил лиши момчето от всякакви приходи. Паулина живя с него почти година в страхотна мизерия и се опитваше да му бъде вярна. Въпреки всичко Поли до края поддържаше с нея някакъв особен тип странни, духовно извратени отношения, неприсъщи дори на жесток престъпник като него.

— Аз съм си тук — излезе от конфузната ситуация Пехливанов. — А ти къде се изгуби? Какъв е този пич с теб, който е забил нос в стъклото на кафенето?

Погледнах натам и видях рошав, мургав младеж, ограден от охраната на Пехливанов.

— Не го ли познаваш? Това е Стилиян Петров, футболист… новото ми гадже. Предлага ми да се женим.

— Май съм чел нещо за него — смънка Пехливанов, който не се интересуваше от футбол, и махна с ръка на охраната да го оставят.

— Ами… сигурно си чел, че направи голям трансфер в „Селтик“ — Шотландия. В момента живея там, при него.

— Значи е взел доста пара — изненадващо се заинтригува Пехливанов.

— Ами… нищо не е взел, той е голям глупак, но тепърва ще взема голяма заплата. Иначе мениджърът му Лъчо Танев му прибра всичко — каза Паулина, която явно беше запозната с всички подробности.

— Нормално — засмя се Пехливанов. — Лъчо бачка за Черепа, а онзи мрази да пуска аванта на малки гъзове — футболисти.

— Чудя се, Жоро — глезено се протегна Паулина. — Мъчно ми е за „Хаджи Димитър“. Някак си не мога да свикна в тази Шотландия, а и съм свикнала да бъда със сериозни мъже. А този, малкият, е голям лигльо.

— Абе, ти да не си ненормална! Още колко години искаш да прекараш на пистата? Дръж го тоя глупак… там ти е бъдещето — скара й се Жоро.

— Може би си прав. И без това ме слуша за всичко. А и вече поех контрол над финансите. Той знае, че съм била много години около вас, и смята, че мога да го предпазвам най-добре от навлеците, които искат да се докопат до парите му.

— Къде се запознахте?

— В БИАД. Докато танцувах на една маса. Знаеш ли колко странно, Жоро. Най-добрите ми приятелки първи ми завидяха и започнаха да ми правят сечено. Опитаха се да ни направят интрига. Но този път постъпих разумно. Разказах му цялото си минало и той го прие.

— Я го покани момчето да се запознаем! - прекъсна я той. Винаги търсеше изгода във всичко и вече си представяше как оперира със свежите пари на Стилиян. Най-малкото можеше да препере през него част от кокаиновите пари на Поли.

С явно неудобство момчето дойде при нас. След като се запознахме, Паулина го отпрати. Смяташе, че разговорът, който водим, не е за неговите уши.

Пехливанов умееше да разговаря с жените чисто по женски. И сега, когато започнаха двамата да си вървят за милите си спомени, аз реших, че ми е време да се измъкна. Бях доволен, че отново забавяхме „размяната“ на гранатомета.