Георги Стоев
Маргина, Бойко и другите (1)

Глава 1

Март 2001 година

 

Вече повече от час следях играта на Маджо. Пейките на трибуната, където се бях настанил, не бяха от най-удобните. Част от охраната бе отцепила игрището в хотел „Хранков“, а другите се бяха превърнали в неми зрители на топчето за скуош, което прелиташе с бясна скорост под ударите на ракетите.

Партньорът на Маджо, Цонков, бе служител към охраната му, макар и да не изпълняваше типичните функции на такъв. Като бивш приятел на Младен от борбата, Цонков имаше по-особен статут — наблюдаваше бодигардовете и редовно докладваше на Маджо за евентуални интриги и недоволства. Разбира се, той самият не бе доволен от длъжността си.

През годините, докато бяха на тепиха, Маджо му беше новобранец и Цонков не го броеше за човек. Когато се пенсионира като квартален инспектор в полицейското управление в квартал „Надежда“, неволята го събра отново с Маджо. Самият той нямаше нужда от нищо. Дъщеря му вече бе поотраснала и единствената алтернатива да я подсигури бе да слугува на бившия си „ратай“.

* * *

Цонков бе горд човек. Навремето, след като се отказа от борбата, продължи да се състезава като ветеран. На световното първенство за ветерани в България му се падна да се бори на финал не с кого да е, а с полуделия американски милиардер Джон Дюпон, който инвестираше не само в световната, но и в българската федерация.

Дюпон си нямаше и хабер от борба, но това бе новата му страст, която бе продиктувана от нездравото му желание да се отърква в силните тела на борците.

В типично български стил управата на федерацията накара Цонков преди финала да „легне“ на Дюпон. Опасяваха се, че ако го намачка, Дюпон може да врътне кранчето на субсидиите. Тогава Цонков истински побесня:

— Как ще му лягам на тоя педал, бе? — разкрещя се той. — Мен пари не ми трябват. Аз да не съм Вальо, на когото Дюпон плаща да го ебе (б.а. - Валентин Йорданов — олимпийски и многократен световен шампион по борба)!

Тогава никой не повярва на Цонков, но години по-късно се оказа, че Дюпон бе отявлен педераст и бе застрелял от ревност американски борец от неговия клуб. Всички световни медии показаха как полицията го извеждаше от имението му, облечен в български анцуг с националния трикольор.

В крайна сметка Цонков отстъпи под натиска на МВР, за да не изгуби службата, и подари световната титла за ветерани на Джон Дюпон. Смяташе, че това е първият му и последен компромис в живота. Но съдбата му изигра лоша шега. На стари години се превърна в момче за всичко.

Играта завърши с победа за Маджо. Плувнал в пот, той грабна хавлията и ми махна с ръка да го последвам. В стаята на масажиста, която той често използваше като съблекалня, имаше масажно легло и ние седнахме на него.

— Няма да ти подавам ръка… мокър съм все още — усмихна се подкупващо той. Включи стария касетофон — за всеки случай, да не се чува какво си говорим. Моите са пред вратата — погледна ме и с мек изтънял глас попита: — Как се развиват нещата?

— Струва ми се, че не са много наред — бях решил да му говоря така, че да е винаги под напрежение. Знаех, че е изпаднал под влиянието ми и че ми вярва за всичко.

— Какво се е случило — тембърът му завибрира в мецосопрано и усетих прозиращ страх.

— Женята и Пехливанов са сменили тактиката.

— Е, казвай каква е, де, защо ме мъчиш?

— Решили са да рушат имиджа на СИК.

— И как ще стане тоя номер — усмихна се Маджо. — Те имат ли си представа какво точно е СИК?

— Не знам дали си имат, но смятат да палят всяка по-скъпа кола на СИК през вечер.

— Мдааа, това наистина е неприятно — усмихна се изкуствено Маджо.

— Мисля, че ти си виновен — продължих да издевателствам над него.

— Досещам се какво искаш да ми кажеш. Вече ми стана напълно ясно от какво е продиктуван планът им. Преди няколко дни Пехливанов изпрати жената на Поли в офиса на СИК. Дойде да ни моли да осребрим акциите му.

— А ти защо не й ги осребри?

— На мен лично ми е мъчно за това момиче. Тя няма никаква вина. С удоволствие бих го направил. Но ти сам знаеш, че парите няма да отидат за нея, а Пехливанов ще ги прибере отново — погледна ме бавно Маджо, — още повече че аз можех да помисля да направя нещо… Но Пехливанов ме раздразни, че още на другия ден отиде лично при Черепа и се опита да му ги пробута на него. Оттам… ще ти кажа каква беля стана. Тези пари по закон са си нейни. Ние се принудихме да вдигнем уставния капитал, за да заличим акциите й, но понеже нямахме пари кеш, Черепа плати три милиона марки. И сега му висим милион и половина. Ти нали знаеш, че навремето, когато взеха застрахователния лиценз на СИК, Черепа ни принуди да се влеем в никому неизвестната му компания БулИнс. И сега ние седем човека… — ухили се грозно Маджо, — пардон… шест, държим петдесет процента, а той сам — останалите петдесет.

Бях добре запознат с този случай и реших да унижа докрай Маджо.

— Знам, че и преди Черепа е вдигал сам уставния капитал и тогава си ходил да се молиш на Пепи Амигоса за пари.

— Че защо да не му се моля? — обратно на логиката Младен изобщо не се трогна от думите ми. — Ти не знам дали знаеш, но с Петърчо някога живеехме къща до къща в родната Силистра, аз съм го лансирал тук в София. А през всичките години му пазех и гърба. Тогава бяхме закъсали с банката. От кого другиго да поискам, ако не от него? Но този мръсник, освен че ме накара да подпиша всякакви документи, ме вкара в трезора си да преброя всичките 350 000 долара, които ми даде назаем, и ме снима с камера.

— А ти защо не го преби?

— Жорко, Жорко… — въздъхна Маджо. — Много си малък още. И аз, и Петърчо, така да се каже, служим на едни и същи хора. Навремето, когато започна бизнеса си, нямах идея за това. Затова го повиках в офиса си и го попитах най-любезно: „Градски, чух, че изкарваш много пари. Няма ли нещо и за нас?“ Петърчо след малко донесе 10 000 долара. Сам се досещаш, че това ме овиди жестоко и не се сдържах: „Гаден лайнар! Ти подиграваш ли се с мен? Изчезвай и по най-бързия начин ми донеси 100 000!“ Само след час беше при мен с парите. Но после същите тези хора, които не е здравословно да ти обяснявам кои са, ме накараха да им занеса 200 000. Така че много се лъжеш, ако смяташ, че съм номер едно… Към днешна дата, като изключим съдружниците, които, ти знаеш, деля с още 1 7 червени бандити — намигна ми съучастнически Маджо. — Сега разбра ли?

— Добре те разбирам, но това не е свързано с предстоящите ти проблеми.

— Ти няма ли да направиш нещо? Надявам се, не си забравил нашата сделка относно Пехливанов… — просъска той, навеждайки се към мен.

— Не съм. Но за момента нищо не мога да направя. Вие много го подплашихте. Това, което ти не ми сподели, е, че си ходил да натискаш Доктора и Амигоса да ти дадат парите на Пехливанов от финансовата къща.

— Така е — крива усмивка заля лицето на Маджо, — И те какво направиха? — провлачи той.

— Ами още същата вечер са се срещнали с него, Пепи бил много уплашен и настоявал и тримата да ти заделят някакъв процент от парите на Поли, но Пехливанов го е уверил, че може да разчита на него. Оттук нататък той щял да му бъде гръб.

— А Доктора какво е казал?

— Доколкото знам, си е мълчал.

— Дааа — почеса се по брадата Маджо. — Може би трябва да направя някакъв пробив при Иван.

— Каквото и да правиш, вече нищо не можеш да пипнеш. Пехливанов си изтегли парите от финансовата къща.

Маджо изпадна в истеричен смях:

— Е, Жорко… виждаш ли, че не съм за изхвърляне? Това ми бе идеята, като отидох да искам парите му. Сега няма да му плащат лихви. А той няма никакъв друг бизнес — съвсем се размаза от кеф Маджо. — Искаш ли да се хванем на бас, че с натиска, който сега ще му окажем, ако не го отстраним, или дори и ти не свършиш работата, той пак е загубен. Тези пари ще му стигнат най-много до септември другата година и тогава знаеш ли какво ще трябва да направи? Да си сложи фалшива брада и мустаци и да се вози по рейсовете и тролеите… — после скочи от масажното легло и ме тупна по рамото: — Хайде, тръгвай! Да не ти губя времето. И разбери, моля те, спешно, кои коли мислят да ни запалят!

Замислих се. Както и да опитвах да манипулирам Маджо, той все още имаше своите силни страни. В каквато и критична ситуация да изпаднеше, винаги намираше правилните решения. Явно борбата с него щеше да е по-дълга и по-трудна, отколкото с Поли. След като ми беше поръчал Пехливанов на стадион „Славия“, преодолях първоначалното си отчаяние от безизходната ситуация и реших да направя всичко възможно, за да го детронирам. Нуждаех се от схема, подобна на тази, която ползвах при Поли. Трябваше да го накарам да се самоизяде.