Димчо Дебелянов
Нощ към Солун

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.

 

Заглъхна Удово, където много

стоманни сили през деня кънтеха,

снегът на север почерня безмълвно

и сънищата звезден път поеха.

 

И в схлупената, обгорена хижа —

чер знак на лихата стихия бранна —

ний двама с него пак укрихме свойта

умора, в служба на дълга набрана.

 

Но край огнището у нас отново

припламна жаждата неутолима —

да си възвърнем с виното и мрака

това, що властно ни денят отнима.

 

И загрубелите ръце не спряха

да пълнят чашите — налей! наздраве! —

додето яснолик възторг в сърца ни

последен тъмен вопъл не сподави.

 

Поде се сплетен разговор, когато

отекват скъпи тайни гласовете

и в всеки девствен въздъх на душата

сълза от светла скръб проляна свети.

 

Той спомни нявгашна любов в Женева,

аз — своя бурен и отвъргнат полет,

а после писахме… „мисли за мене“

…„не спомняй нашата далечна пролет!“

 

Когато той задряма, аз възлязох

на хълма над стаените землянки

и дълго слушах Вардар да нашепва

на милосърдните среднощни сянки

 

за тъмнините на нощта вековна,

за бликналия ден в тоз край неволен

и за настръхналата бъдна среща

на двата вражи вихъра пред Солун…

 

с. Д., февруари 1916 г.