Димчо Дебелянов
Слънчогледи

Ах, ето де ме ти изведе,

ти, който нявга властно обеща

на мойта гордост — вихрени победи

и жар всерадостна на любовта.

 

Скърбя в градини глъхнали и бледи,

обител на покрусена мечта.

Аз чувам тиха жал по утринта

на слънце невидели слънчогледи.

 

Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан —

не знам. Неведа черна заслони

 

бездънното небе на мойто Време

и то ми праща днес нощи и дни,

които само Тя ще ми отнеме.