Димчо Дебелянов
Пловдив

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

 

Тук първи път чух възглас: — престани:

да вярваш и да дириш — забранен е

на любовта плодът — и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

 

И днес аз бродя в тоя скръбен град —

едничък дом на мойта скръб бездомна —

аз бродя за утехата нерад —

 

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.