Димчо Дебелянов
Сънят на героя

Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,

димът вечерний ветрец разпиле,

очите морни сладък сън замрежи

и пак утихна бойното поле.

 

И той задряма в миг и засънува,

на свойта пушка наклонил глава,

и стори му се, майка си че чува,

че му нашепва сладостни слова:

 

— Не бой се, сине мой, от враговете,

макар и в боя ти да паднеш пръв —

за отмъщенье роден край зове те

пет века ръсен със невинна кръв.

 

Ако загинеш — загини достоен,

ако се върнеш, знай, че цял народ

ще слави вечно своя верен воин,

за него сложил своя млад живот!

 

Тя пак замлъкна. Той простря десница

да я прегърне — но за миг откри

очи — в небето грееше денница

и сипвахасе румени зари.

 

Тръбите пак тревога затръбиха…

И стана бодър, и в ужасний бой

падна на устни със усмивка тиха,

тъй както пада всеки смел герой.