Димчо Дебелянов
Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз — бездомен и самин —

а дъждът ръми, ръми, ръми…

 

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

 

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомена възкръсва — чист и драг —

и скръбта расте, расте, расте…

 

Тя дойде — дете — с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

 

Миналото — ах, остана то

тъмен край от скърби заледен

и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик: защо, защо?

 

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз — бездомен и самин,

а дъждът ръми, ръми, ръми…