Филип Хосе Фармър
Как един писател открива герои

Предлаганите по-долу размисли на ФИЛИП ХОСЕ ФАРМЪР са всъщност откъси от дискусия между него и Брайън Олдис, проведена на 23 март 1990 г. във Форт Лаудердейл, Флорида, по време на XI конференция на Международната асоциация на писателите фантасти. Темата е използването на герои като Тарзан и Франкенщайн в съвременната литература. Застанал пред насъбралите се гости, Филип Хосе се удря с юмруци по гърдите и открива вечерта с вика на Тарзан. От публиката се чува тих женски глас: „Аз, Джейн“… След коментар на Олдис, че, от една страна, авторските права върху такива герои отдавна са изтекли, а от друга, книгите му са израз на уважение към майсторите на тези класически образи, Фармър разказва за собствения си творчески път. — Б. пр.

В моя случай авторските права върху оригинала не са изтекли — те все още са в сила за някои творби на Едгар Бъроуз. Аз обаче никога не съм писал произведение, в което героят наистина да се казва Тарзан. Създал съм няколко колажа и пародии и един роман, където се появяват не само Тарзан, но също и Шерлок Холмс, доктор Уотсън и други. Факт е, че съм нарекъл Тарзан „лорд Грейсток“. Това име или заглавие не бе защитено. А в действителност някога е съществувал благороднически род Грейсток. Когато проучвах родословното си дърво, открих съвсем случайно, че съм негов потомък. Така че ШШ кой би имал по-законно основание от мен да пише 283 за Грейсток?

Иначе се чувствам също като Брайън, който е създал книгата си^[1] в знак на уважение към Мери Шели. Когато ми хрумна да издам роман под псевдонима Килгор Траут^[2], бях много впечатлен от Вонегът. Мислех си, че това ще е красив израз на моята почит. Обаче мина цяла година, докато Кърт се съгласи с предложението ми. Тоест, той изобщо не ми отговори, а аз му се обадих. Поспорихме известно време, след което Вонегът рече: „Но, мистър Фармър, някои могат да го приемат като подигравка.“ „Тъкмо това е идеята ми!“ — отвърнах. Обясних му, че се идентифицирам с Килгор Траут. Че също съм живял години в бедност, че са ме лашкали насам-натам, че не са признавали големия ми талант — последното, разбира се, казах на шега. Наистина се идентифицирам, твърдях аз, с този тъжен, пропаднал писател на научна фантастика. На което Вонегът се сопна: „Аз също.“

В крайна сметка успях да го убедя. „Добре — съгласи се той. — Подпишете «Венера върху половин раковина» като Килгор Траут, но не искам никъде в книгата да се споменава името ми.“ Приех това, тъй като изобщо нямах предвид подобно нещо. Избълвах романа за шест седмици, толкова голямо удоволствие ми достави. Писах го така, както си представях написаното от Килгор Траут, спестявайки си само правописните и граматичните грешки. Ето как започна всичко — като признание на Вонегът. А после дойде лошото. За Килгор Траут започнаха да пристигат писма от хора, които го смятаха за истински писател — цели планини от писма. В някои от тях се казваше, че книгата е най-добрата, която е била създавана някога. В други се твърдеше, че е най-лошата от всички. Докато авторът не искаше да има повече нищо общо с тази история. Първоначално възнамерявах след „Венера върху половин раковина“ да издам още един роман под същия псевдоним. Е, все пак си бях направил шегата и всичко беше наред.

Как започнах да пиша научна фантастика е дълга история. За нея, естествено, трябва да се върна в детството си. В основното училище децата ме наричаха Тарзан, понеже бях страшно запален по него. Играех си на Тарзан, бях прочел всичките книги за своя любимец. Една от причините да се влюбя в Тарзан като в литературен герой (а навярно и в друг аспект) бе, че той олицетворяваше за мен свободата. Не трябваше да ходи на училище, не трябваше да носи дрехи, когато не желае, и никой не бе в състояние да го вкара в магазин за обувки. Вероятно всичко започна именно с моята антипатия към обувните магазини. Всеки път, щом татко искаше да ми купи нови дрехи или обувки, напълно се побърквах от ужас.

По онова време обичах също романите за Оз и често ги препрочитах. От книгите на Конан Дойл харесвам най-вече тия за Шерлок Холмс. Макар да живеех в малък град, имахме много добра библиотека. От литературна гледна точка като дете нищо не ми е липсвало. През 1933 г. се появиха първите списания за Док Севидж и доста ми повлияха. Героят беше като Тарзан, но с космополитичен и научен образ. Всички тези впечатления се трупаха в мен и още едва осемгодишен вече мечтаех да бъда писател.

Докато наистина стана такъв обаче минаха десетилетия. И произведенията, които тогава написах, не изглеждаха, разбира се, като прочетените на осемгодишна възраст. Запознах се със секса… не чрез книгите, не. Междувременно бях разбрал, че светът е твърде мрачно място, изпълнено с корупция, с лицемерни политици, войни, смърт, болести, бедност и т.н. Но под тая мръсна действителност все още се криеше златният блясък на детството ми, който усещах при четенето на онези книжки. Дори сега тръпки ме побиват, когато си спомня всичко. Чувството ми от онова време никога не ме е напускало. Може дори да се каже, че пиша своите книги, защото детето в мен не е умряло.