Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (22)

22

Сам видя как трийсетина жени излизат през отворената порта и разбра, че Джон е решил да поправи грешката си. Дори и да беше така, можеха да го обвинят за отвличане — по-тежко от убийството престъпление в този обърнат с главата надолу свят. Но ако дамите бяха останали невредими, много трудно щяха да обосноват обвинението.

Спря, понеже помисли, че сърцето му престава да бие. Сред тях се намираше Гуенафра!

Викайки името й, Лотар се втурна към нея, а тя се затича към него с разтворени ръце. После се прегърнаха.

След минута прегръдки, целувки и ридания девойката се отдръпна и отиде при Сам. Той се прокле, защото нямаше причина да вини никого. Ако беше показал, че я иска, когато тя ясно му бе дала да разбере, че може да я притежава, вероятно не би избрала фон Рихтхофен. Защо се беше вкопчил в представата, че Ливи някога ще се върне и че ако вземе друга жена, щеше да й стане толкова неприятно, че никога не би пожелала да има нещо общо с него?

Не мислеше логично. Но каквото и да заявяваха философите, логиката преди всичко служеше да оправдава емоциите.

Гуенафра го целуна, докато сълзите й капеха по голата му гръд. Сетне се освободи от ръцете му и се върна при Лотар. За Сам Клемънс остана проблемът какво да прави с Джон Безземни.

Мина през портата, а Джо Милър тромаво пристъпваше след него. Подир миг Лотар фон Рихтхофен ги догони. Псуваше и мърмореше на немски:

— Ще го убия!

Сам се спря.

— Махай се оттук! Аз също съм достатъчно вбесен, но мога да се владея! Сега си в леговището на лъва и ако се опиташ да направиш нещо, той може би ще заповяда да те убият, а после ще твърди, че е станало при самозащита. Да, този вариант много ще му хареса. Възможна е всякаква инсценировка.

— Ама ти си придружен само от Джо!

— Не бих използвал спрямо Джо думата „само“! Както и да е, ако не беше толкова зает да се гушкаш с Гуен, щеше да чуеш заповедта ми войските да нахлуят в двореца и да избият всички, които се намират вътре, в случай че не се появя след петнадесет минути.

Фон Рихтхофен се облещи.

— Определено си станал доста по-агресивен — рече той.

— Колкото повече неприятности ми се струпват и колкото повече се проточва построяването на речния кораб, толкова по-гаден ставам.

Нямаше смисъл да обяснява на Лотар, че ядът му към него и Гуенафра се е обърнал към Джон, срещу когото вече толкова му се е насъбрало, че ако оня се досеща, навярно се е свил и набръчкал. И ако в този свят имаше някаква справедливост, това трябваше да се случи.

Той влезе в най-голямото здание зад оградата от борови трупи и мина край Шарки. Бандитът с увисналите рамене направи движение да му препречи пътя, но Сам не забави крачките си. От грамадната космата фигура зад Клемънс се изтръгна глухо ръмжене. Шарки се озъби беззвучно и допусна грешката да не се дръпне достатъчно бързо встрани. Огромният хълбок, покрит с червеникава козина, изтласка назад мъжа, тежащ двеста и тридесет фунта, сякаш бе куха кукла.

— Ще те убия някой ден! — каза Шарки на английски.

Джо бавно обърна глава, като оръдейна кула на кораб, а внушителният му хобот напомняше дуло.

— Ти ли? Или някоя армия?

— Явно напредваш с остроумните си затапвания — промърмори Сам. — Няма спор, че влиянието ми се усеща.

— Не шъм толкова тъп, колкото ши мишлят повечето хора — отбеляза титантропът.

— Това просто не би било възможно.

Нажежената му ярост изстина до мътночервено. Даже и с Джо като телохранител съвсем не се намираше в безопасност. Залагаше на предположението, че Джон не би стигнал до крайности спрямо него, защото също желае построяването на кораба.

Кралят седеше до голямата кръгла дъбова маса заедно с една дузина от своите бандити, а гигантът Заксксромб стоеше зад него. Всички държаха глинени чаши, стаята смърдеше на тютюн и алкохол. Очите на Джон червенееха, но това бе обичайното му състояние. През прозорците проникваше слаба светлина, понеже оградата препречваше пътя на слънчевите лъчи. Няколко борини горяха и изпускаха пушек.

Сам спря, извади пура от малка кутия в торбичката на колана и я запали. Ядоса се, че ръцете му силно трепереха, и това засили гнева му към Джон.

— Е, добре, Ваше величество — започна той. — Беше достатъчно кофти, че плени тези чужденки за гнусните си забавления! Но да вземеш и Гуенафра? Та тя е гражданка на нашата държава! Ти наистина си навря шията в примката, не говоря само в преносен смисъл!

Джон изгълта уискито от чашата си и внимателно я остави на масата. После заговори тихо:

— Прибрах тези жени в името на собствената им безопасност. Тълпата беше твърде зле настроена, искаха да избият мисионерите. А Гуенафра бе отведена по грешка. След като се уверя кой е виновен за това, ще го накажа.

— Кралю, би трябвало да арестувам аргументите ти поради проявено скитничество, въпреки че те несъмнено нямат никакви доказани средства за препитание. Но съм принуден да ти отдам дължимото. Ти току-що тръшна самия дявол. Вече си баща на лъжите и велик майстор — минал, настоящ и бъдещ — на заблудата. Ако голото лице е критерий за най-великия лъжец, то всички други лъжци имат бакенбарди като Дядо Коледа.

Физиономията на монарха почервеня. Заксксромб се ухили присмехулно и повдигна боздугана към гърдите си. Джо изръмжа.

Джон изпусна дълбока въздишка и рече меко:

— Разстроил си се заради малко кръв. Ще ти мине. Не можеш да обориш нищо казано от мен, не е ли така? Между другото, свика ли вече заседание на Съвета? Нали не си забравил, че законът на тази земя те задължава да го сториш?

Най-ужасяващо бе, че Джон щеше да се измъкне. Всички, включително и поддръжниците му, щяха да знаят, че той лъже. Но нямаше какво да се прави, освен, ако искаха да разпалят гражданска война, а това означаваше нахлуването на околните вълци — Иеясу, Хакинг, предполагаемо неутралните Публий Крас, Чернски, Тай Фънг и диваците отвъд Реката.

Сам изпръхтя и излезе. След два часа очакванията му се сбъднаха. Съветниците гласуваха официално порицание на краля за прибързаните му постъпки и за това, че зле се е справил с положението. Наредено му бе при всякакви подобни ситуации за в бъдеще да се допитва до своя съконсул.

Нямаше съмнение, че Джон ще се смее до припадък, когато му съобщят решението, и че ще поиска още пиене, тютюн, марихуана и жени, за да го отпразнува.

Обаче не успя да постигне пълна победа. Всеки в Пароландо научи как Сам се е опълчил срещу него, нахлул в двореца му само с един поддръжник, освободил жените и открито го оскърбил. И Джон знаеше това, собственият му триумф се крепеше на глинени крака.

Американецът помоли Съвета да изгони от Пароландо всеки последовател на Втората възможност, ала неколцина мъже изтъкнаха, че е незаконно. Би трябвало да променят Хартата, а и не изглеждаше вероятно монархът да предприеме срещу тях още нещо след полученото предупреждение.

Съветниците знаеха не по-зле от Сам, че той се възползваше от моментните настроения, за да изпъди последователите на Втората възможност. Но в Съвета участваха хора с инат. Вероятно се гневяха от неспособността си да накажат Джон и в този случай поне видяха възможност да защитят принципите си.

Сам бе готов да се обзаложи, че оцелелите от касапницата ще пожелаят веднага да си тръгнат. Обаче те настояха да останат. Клането не постигна нищо друго, освен да ги убеди, че Пароландо имаше много голяма нужда от тях. Гьоринг започна да строи няколко просторни колиби. Сам прати нареждане това да се прекрати, но Гьоринг му отговори, че в такъв случай той и неговите съратници ще се изнесат, за да спят под грааловите камъни. Клемънс изпсува, издуха дим в лицето на пратеника на Църквата и каза, че за съжаление тук не съществува пневмония. После се засрами, ала не отстъпи. Не възнамеряваше да лиши пещите си от гориво, за да осигури покрив на люде, които дори не искаше да се навъртат наоколо.

Имаше достатъчно безпокойства, но същата вечер получи две известия, от които земята сякаш се разцепи под краката му. Според едното Одисеи изчезнал от кораба си по обратния път към Пароландо. Никой не знаеше какво му се е случило. Просто изчезнал. Второто го уведомяваше, че Уилям Гревъл, който шпионираше Джон, е намерен под една скална издатина в подножието на планината със смазан череп.

Кралят го беше разкрил някак си и го бе екзекутирал. И сигурно се смееше, защото Сам нито можеше да докаже, нито дори да признае, че Гревъл е работил за него.

Той свика фон Рихтхофен и Сирано дьо Бержерак заедно с други, които смяташе за свои хора. Вярно, между двамата имаше неприязън заради Ливи, ала французинът го предпочиташе пред Джон, с когото вече бе разменил някои люти приказки.

— Може пък изчезването на Одисеи от кораба да е обикновено съвпадение — каза Сам. — Но това събитие, заедно със смъртта на Гревъл, ме кара да се запитам дали Джон не ми нанася удари чрез моите приятели. Може би замисля един по един да ви отстрани при обстоятелства, които не дават възможност да бъде обвинен. Той е хитрец и вероятно за известно време няма да атакува. Обаче се е отървал от Одисеи на място, където разследването почти сигурно нищо няма да разкрие. Също така не мога да обвиня Джон за Гревъл, без да издам с какво съм се занимавал. Затова бъдете нащрек в положения, които биха се превърнали в злополуки. И внимавайте, когато сте сами.

— Morbleu^[1]! — възкликна Дьо Бержерак. — Ако не беше смехотворният закон срещу дуелите, щях да предизвикам Джон и да го пробода. Вие, синьоро Клемънс, носите отговорност за този закон!

— Израснах в страна, където дуелите бяха всекидневие — отвърна Сам. — И от самата идея за тях ми се гади. Ако бяхте видели трагедиите… е, няма значение. Досещам се, че сте преживели достатъчно, но, изглежда, това не ви е повлияло. Както и да е, нима и за миг можете да помислите, че Джон би ви оставил жив, за да се срещнете с него на дуел? Не, щяхте да изчезнете или да пострадате „случайно“, можете да се обзаложите.

— А жащо да не штане жлополука ш краля? — попита Джо Милър.

— Хм, как би се промъкнал през живата стена от негови телохранители? — запита Сам. — Не, една злополука с Джон ще трябва да изглежда истинска.

Той ги освободи, с изключение на Дьо Бержерак и Джо, който никога не се отдалечаваше от него, освен ако се разболееше или Клемънс желаеше уединение.

— Непознатият каза, че подбрал дванадесет човека за последната решителна атака срещу Мъгливата кула — кимна Сам. — Джо, вие, Ричард Франсис Бъртън, Одисеи и аз — ставаме петима. Но никой от нас няма понятие кои са останалите седем. Сега древният грък изчезна и само Бог знае дали някога ще го видим отново. От думите на Непознатия се подразбираше, че всички други ще се присъединят на речния кораб някъде по пътя. Ех, ако Одисеи е възкръснал на юг надолу по Реката, толкова далече, че да не може да се върне преди завършването на кораба, значи късметът му е изневерил.

Сирано повдигна рамене и потри с пръст дългия си нос.

— Защо да се тревожим? Или вашата натура е такава? Доколкото ни е известно, Одисеи може и да е жив. Навярно го е навестил Тайнственият непознат — за когото между другото Одисеи твърди, че е жена, значи не е същият, когото срещахме аз и вие… Mon Dieu!… отплеснах се! Както казах, гъркът може внезапно да е повикан другаде от тази толкова загадъчна особа и след време ще узнаем какво се е случило! Нека нашият ангел от сенките… или пък дявол се погрижи за проблема. Ние трябва да се съсредоточим в усилията по построяването на чудесния кораб и да прободем всеки, който се изпречи на пътя ни.

— В това има шмишъл — каза Джо. — Ако на Шам му раштеше кошъм жа вшяка грижа, щеше да прилича на бодливо праше. И като ши помишлих жа…

— От устите на младенците., и на маймуните без опашки — отвърна Сам. — Или е обратното? Все едно, ако всичко върви добре, а засега не е така, след трийсетина дни ще започнем да свързваме магналиевите плочи на корпуса. Това ще е моят най-щастлив ден преди истинското потегляне. Ще бъда по-щастлив дори от мига, в който Ливи ми каза „да“…

Можеше да спре и по-рано, но искаше да събуди неприязънта на Сирано. Обаче французинът не реагира. И защо да го прави? Имаше Ливи, която му казваше „да“ през цялото време.

— Лично аз не харесвам идеята — рече той, — защото съм миролюбив човек. Бих желал на воля да се отдам на хубавите неща в живота. Бих искал да сложим край на войните и ако ще става някакво кръвопролитие, нека да бъде между благородни господа, умеещи да боравят със сабите си. Но ние не можем да построим този кораб, без да ни се пречкат, понеже ония, на които липсва желязо, жадуват да го имат и няма да се спрат, докато не го получат. Затова мисля, че Джон Безземни е прав поне в едно. Може би трябва да започнем решителна война с всички сили, щом съберем достатъчно оръжия за целта, и да разчистим Реката на тридесет мили в двете посоки от всякакви противници. Тогава ще си осигурим неограничен достъп до дървесината, боксита и платината…

— Но ако го направите, ако избиете всички жители, само след ден вашите земи пак ще бъдат пълни с хора — каза Сам. — Запознати сте с механизма на възкресяването. Нали знаете колко бързо тази територия отново бе населена, след като метеоритът унищожи сума народ?

Сирано протегна дългия си, мръсен пръст и Сам се зачуди дали Ливи беше изгубила битката да го поддържа чист.

— Аха! — възкликна той. — Е, тези хора няма да са организирани, а ние ще се намираме там и ще ги организираме, за да ги направим граждани на разширеното Пароландо. Ще ги включим и в лотарията за корабния екипаж. В последна сметка по-удачно ще се окаже засега да спрем построяването на кораба и да постъпим, както предложих.

„И аз ще те пратя да водиш войските — помисли Сам. — И отново ще се повтори историята с Давид, Батшеба и Урия. Само че вероятно Давид е нямал съвест и никога не е губил и минутка сън заради стореното от него.“

— Не ми се вярва — изрече Клемънс. — Първо, нашите граждани ще се бият като демони, за да се защитят, защото са свързани с кораба. Но няма да им допадне завоевателна война, особено след като се сетят, че включването на нови хора в лотарията твърде значително ще намали шансовете им. Освен това не е редно да се постъпва така.

Дьо Бержерак стана и ръката му се отпусна върху дръжката на рапирата.

— Може и да сте прав. Обаче денят, когато постигнахте споразумение с Джон Безземни и убихте Ерик Кървавата брадва, е бил денят, в който сте започнали подготовката за своя кораб с кръв, предателство и жестокост. Не ви упреквам, приятелю мой. Направили сте неизбежното, щом сте желали този кораб. Но не можете да тръгнете така и после да се плашите от подобни или още по-лоши постъпки. Не и ако си искате подаръка. Лека нощ, приятелю.

Французинът се поклони и излезе. Сам смукна дима от пурата и каза:

— Мразя този човек! Той говори истината!

Джо се надигна, а подът заскърца под неговите осемстотин фунта.

— Аж ши лягам. Боли ме главата. Вшичко това е като трън в гъжа. Или го правиш, или не. Толкож е прошто.

— Ако и моят можък беше в гъжа, щях шъщото да кажа! — сопна се Сам. — Джо, обичам те! Ти си чудесен! Светът е толкова свободен от усложнения! От проблемите ти се приспива, затова отиваш да си нанкаш! Но аз…

— Лека нощ, Шам! — Милър влезе в „тексаса“.

Сам се увери, че вратата е залостена и че стражите, които постави около къщата, са нащрек. После също си легна.

Сънуваше Ерик Кървавата брадва, който го преследваше по палубите и в трюма на речния кораб, и се събуди с писък. Джо разтърсваше рамото му. Дъждът трополеше по покрива, някъде из планинските склонове отекваше гръмотевица.

След като направи кафе, Милър постоя при него. Пусна лъжица сухи кристали в студена вода и те кипнаха сместа за три секунди. Докато посръбваха от кафето и Сам пушеше цигара, разговаряха за дните, когато пътуваха надолу по Реката заедно с Ерик Кървавата брадва и викингите в търсене на желязо.

— Поне ше шлучваше да ше жабавляваме понякога — каза Джо. — Но вече не. Твърде много работа имаме и твърде много хора ни точат ножа. А пък твоята жена да вжеме и да ше появи ш тоя Ширано ш големия нош.

Клемънс се закиска.

— Благодаря ти, Джо, разсмях се за първи път от дни насам. Големия нос! О, богове!

— Шам, от време на време шъм прекалено ижтьнчен даже и жа тебе.

Той стана от масата и се върна в стаята си, но Сам не успя да поспи много. Винаги с удоволствие бе оставал в леглото дори след здрав сън през цялата нощ. Сега не му се събираха и по пет часа, макар понякога да подрямваше следобед. Като че ли вечно се намираше някой, който търсеше отговор на въпрос или нещо за изясняване. Главните му инженери бяха далече от общо съгласие и това силно го безпокоеше. Бе си представял, че в инженерството всичко е ясно предварително. Обаче Лобенгула ван Боом, Велитска и О’Брайън сякаш живееха в светове почти без допирни точки. Накрая, за да си спести вбесяващите го и често прахосани в препирни часове, той даде на Ван Боом правото на окончателно решение. Не биваше да го занимават с нищо, освен ако не се нуждаеха от неговите нареждания.

Но изумително много неща, които според него представляваха чисто инженерни въпроси, изискваха собствената му намеса.

Иеясу покори не само територията на бушмените и хотентотите отвъд Реката, ами завзе и девет мили от земите на улмаките. После изпрати флота надолу по талвега към дългата три мили ивица, където живееха индианци от племената сак и фокс от седемнадесети век. Завоюването на тази територия доведе до избиването на половината жители. След това Иеясу започна да се пазари с Пароландо за по-висока цена на дървесината. Отгоре на всичко поиска амфибия като „Огнен дракон I“.

По онова време вторият „Огнен дракон“ беше почти готов.

Вече над петстотин черни от Пароландо бяха разменени за същия брой дравидийци. Сам упорито отказваше да приеме арабите уахабити, по-точно настояваше първо да дойдат индийците. Илуд Хакинг явно не харесваше това, но в споразумението не бе указано коя от групите се ползва с предимство.

След като научи от шпионите си за исканията на Иеясу, Хакинг изпрати послание. Той също желаеше да притежава „Огнен дракон“ и имаше намерение в замяна да даде големи количества минерали.

Публий Крас и Тай Фънг се съюзиха и нахлуха в земите, разположени срещу техните, отвъд Реката. Те бяха населени с хора от каменната епоха, от всякакви места и времена и териториите им се простираха на четиринадесет мили по левия бряг. Численото превъзходство и стоманените оръжия позволиха на нашествениците да избият половината население и да поробят другата половина. Сетне вдигнаха цената за своите дървета, но пак я оставиха по-ниска от тази на Иеясу.

Шпиони съобщиха, че Чернски, владетелят на четиринадесет мили северно от Пароландо, е посетил Соул Сити. Всички можеха само да предполагат какво е ставало там, защото Хакинг бе изградил система за сигурност, която наглед имаше стопроцентова действеност. Сам вкара в страната му осем черни шпиони, знаеше, че и Джон е изпратил поне дузина. В мъглите на дълбоката нощ главите на всички бяха хвърлени от лодки върху стената по брега на Пароландо.

Веднъж късно вечерта Ван Боом дойде при американеца и каза, че Файърбрас предпазливо се опитал да го подкупи.

— Предложи ми поста главен инженер на кораба.

— Той ти го предложи?

Пурата на Сам едва не падна от устата му.

— Да. Не се изрази точно така, обаче схванах идеята му. Речният кораб ще бъде превзет от жителите на Соул Сити и аз ще бъда главен инженер.

— А ти какво отвърна на неговото чудесно предложение? В края на краищата и в двата случая не можеш да загубиш.

— Препоръчах му да не ми чертае псевдосхеми, ами да говори направо. Той не пожела, само се ухили и аз му казах, че не съм ти се заклел във вярност, но съм приел твоето предложение, а това е все същото. Няма да те предам и ако Соул Сити нахлуе в Пароландо, ще го браня до смърт.

— Просто прекрасно, великолепно! — възкликна Сам. — Заповядай чаша бърбън! И пура! Гордея се с тебе и се гордея със себе си, че вдъхвам такава вярност. Ех, би ми се искало… би ми се искало…

Ван Боом го стрелна с поглед над ръба на чашата.

— Да?

— Би ми се искало да го подмамиш. Ако ти ни снабдяваш с информация, бихме могли много да научим.

Инженерът остави питието и стана. Хубавото му кафяво лице се разкриви.

— Не съм мръсен шпионин!

— Върни се! — повика го Клемънс, но оня не му обърна внимание.

Сам зарови глава в ръцете си за минута, после взе чашата на Ван Боом. Нека никой да не казва, че Самюъл Лангхорн Клемънс е похабил добро уиски. Или дори лошо. Въпреки че граалът винаги даваше само от най-качественото.

Липсата на реализъм у този мъж го дразнеше. И едновременно го сгряваше с противоположното чувство на удоволствие. Беше хубаво да знае, че съществуват неподкупни хора.

Поне за Лобенгула ван Боом нямаше защо да се тревожи.