Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (20)

20

На следващата сутрин той стана неосвежен в един обновен свят. Дъждът в три сутринта изми кръвта и смрадта на барут. Труповете ги нямаше, небето беше чисто и синьо. Заловиха се за обичайните си занимания, но бяха намалели с около четиристотин и петдесет мъже и жени. Половината от тях се намираха във фабриката за глицерин, другите — в болницата. Изпълниха и волята на онези, които пожелаха да се избавят от страданията. Имаше време, когато брадвата бе единственото средство за евтаназия, ала сега, благодарение на технологията в Пароландо, извършваха това с хапче калиев цианид.

Някои решиха да изтърпят. Скоро техните крайници или очи щяха да израстат наново. Тези, които не можеха да понесат болката, се качиха в Самоубийствения експрес, а останалите след тях тела попаднаха в съответната фабрика.

Секретарката на Сам беше убита. Той попита Гуенафра дали би искала да заеме мястото на Мили. Гуенафра му се стори много доволна. Новият пост й даваше високо положение и тя не криеше, че й харесва да бъде близо до него. Обаче Лотар фон Рихтхофен не изглеждаше доволен.

— Защо да не бъде моя секретарка независимо от вашата връзка? — попита Сам.

— Няма причина — отвърна Лотар, — освен факта, че бих имал по-добър шанс с нея, ако тя много не се навърта около тебе.

— Нека да спечели най-добрият.

— Такова е и моето схващане, но не ми харесва да й губиш времето или да я поощряваш в чувствата й. Знаеш, че докато Ливи е тук, надали ще споделиш дома си с друга жена.

— Ливи няма думата за собствените ми постъпки — каза Клемънс. — Ще се радвам, ако запомниш това.

Лотар се усмихна със свити устни.

— Разбира се, Сам.

Гуенафра се мъкнеше навсякъде с него, водеше си бележки, изпращаше и приемаше съобщения, уреждаше дневното му разписание и срещите. Макар и да бе твърде зает, намираше пролуки за разговори и закачки с нея и всеки път, когато я погледнеше, душата му се сгряваше. Гуенафра като че го обожаваше.

Минаха два дни. Денонощната работа на смени по амфибията даваше видими резултати. Подир още два дни щяха да завършат машината. Делегацията от Соул Сити се разхождаше навсякъде под наблюдението на двама от хората на крал Джон. Джо Милър, който след битката пак легна болен, сега каза, че отново бил добре. Сам вече имаше и Гуенафра, и титантропа до себе си, светът му се струваше много по-уютен, дори и да беше твърде далече от каквато и да е Утопия. По телеграфа на тъпаните дойде известие, че Одисеи е натоварил кремък и ще се върне след месец. Бе тръгнал като командир на флотилия от десет кораба, за да размени стоки с предводителката на Селинуйо. На Земята тя била графиня Хънтингтън, Селина Хейстингс, родена през 1707, умряла през 1791 година. Сега беше от Църквата на Втората възможност и даваше своя камък на Пароландо само защото там оставяха мисионерите на Гьоринг да говорят на воля. Срещу кремъците тя получи обещание за малък метален параход, с който възнамеряваше да пътува нагоре и надолу по Реката и да проповядва. Сам смяташе, че госпожата постъпва глупаво. Още при първото спиране на брега щяха да й прережат гърлото, за да й отнемат корабчето. Но това беше неин проблем.

Съветниците се срещнаха с делегацията от Соул Сити около кръглата маса в най-голямата зала на двореца на Джон. Клемънс желаеше да отложи срещата, защото настроението на Джон бе още по-гадно от обичайното. Една от жените му направила опит да го убие, поне той твърдеше така. Ударила го с нож в ребрата, преди да й счупи челюстта и да разбие главата й в ъгъла на своята маса. Час по-късно, без да дойде на себе си, жената умряла, тъй че трябваше да приемат уверенията на краля, че го е нападнала първа. Сам би искал да събере свидетелства от безпристрастни очевидци, но нямаше начин.

Джон страдаше от болки в раната, беше полупиян от погълнатия като обезболяващо бърбън и силно раздразнен от дързостта на мацката да се опълчи срещу него. Седеше отпуснат в широко дъбово кресло с висока облегалка, богато украсено с резба и тапицирано с червена кожа на рогата риба. Едната му ръка придържаше глинен съд, пълен догоре с уиски, от устните му висеше цигара и гледаше всички намръщено.

В момента говореше Файърбрас.

— Някога Хакинг изповядвал пълната сегрегация на белите хора и останалите. Той пламенно вярвал, че белите никога не биха могли да приемат, и то да приемат с цялата си душа онези, които са различни — тоест черните, азиатците, полинезийците и индианците. За цветните единственият начин да живеят достойно, да се чувстват красиви, да са пълноценни и горди личности, бил да следват пътя на сегрегацията. Равни, но разделени. После неговият водач Малкълм X напуснал Черните мюсюлмани. Малкълм X разбрал, че греши. Не всички бели били дяволи, расистки демони, както и не всички негри имали сплеснати носове. Хакинг избягал от Щатите и се заселил в Алжир, където открил, че не цветът на кожата, а начинът на мислене водел към расизъм.

„Трудно е да се нарече оригинално или изненадващо откритие“ — помисли Сам, обаче реши да не прекъсва никого.

— Тогава бялата младеж на Съединените щати или поне голямата част от нея отхвърляла предразсъдъците на своите родители и подкрепяла черните в тяхната борба. Те излизали на улицата на демонстрации, участвали в бунтове, давали живота си за негрите. Наглед искрено им симпатизирали и не защото смятали това за задължение, ами защото черните били хора, а към хората можеш да изпитваш симпатия и дори да ги обичаш. Обаче в присъствието на бели американци Хакинг никога не могъл да си отпусне докрай душата, колкото и да се стараел да ги възприема като човешки същества. Той бил погубен, както били погубени повечето възрастни бели. Но се опитвал да харесва онези от тях, които били на негова страна, и уважавал младежите, когато казвали на родителите си и на своето бяло расистко общество да вървят по дяволите. После умрял като всеки друг независимо от цвета на кожата. И се озовал сред древни китайци, където не се чувствал особено щастлив, понеже те гледали на всички останали народи като на по-нисши от себе си.

Сам си спомни за китайците в Невада и Калифорния в началото на 60-те години на деветнадесети век — работливите, пестеливи, тихи, покорни и усмихнати дребнички кафяви мъже и жени. Изтърпяваха злини, които повечето хора не биха причинили и на едно муле. По тях плюеха, псуваха ги и ги измъчваха, пребиваха ги с камъни и ги изнасилваха, но те понасяха почти всяко унижение и престъпление, което човек може да понесе. Нямаха абсолютно никакви права, нямаха нито покровител, нито защита. И никога не мърмореха, не се бунтуваха, просто си траеха. Какви мисли криеха зад тези подобни на маски лица? И те ли се уповаваха в превъзходството на всеки китаец над белите дяволи? Ако е било така, защо нито веднъж не отвърнаха на удара с удар? Щяха да ги изтребят, ала поне за малко биха се почувствали като храбреци.

Обаче жълтоликите вярваха във времето и то беше съюзник на всекиго от тях. Ако времето не донесеше сполука на бащата, щеше да донесе на сина. Или на внука.

— Затова Хакинг потеглил с еднодръвка по течението на Реката и след много хиляди мили се заселил при някакви африкански черни от седемнадесети век — говореше Файърбрас. — Били предшественици на зулусите, преди те да мигрират към южната част на Африка. След известно време ги напуснал, тъй като обичаите им били твърде отблъскващи за него, а му се стрували и прекалено кръвожадни…

После живял в територия, където населението било смесено — хуни от ранното Средновековие и бели от неолита. Приели го достатъчно добре, но му липсвали неговите хора, американските черни. Така че тръгнал отново, бил хванат и заробен от моавити, сетне избягал, отново го пленили древни евреи и попаднал в граалово робство, пак избягал, докато намерил малка общност от чернокожи, които били роби преди Гражданската война, и до някое време бил доволен. Само че техните чичо-томовски нрави и суеверия накрая му скъсали нервите, той поел надолу по Реката и живял при няколко различни народа. Един ден едри руси бели, някакви северняци, нападнали хората, при които се заселил. Сражавал се и бил убит. Възкръснал тук, Хакинг стигнал до убеждението, че единствените щастливи държави по Реката могат да бъдат съставени от люде с еднакъв цвят на кожата, еднакви възгледи и от един и същи земен период. Нищо друго нямало да потръгне, тъй като хората трудно се променят. Някога на Земята той вярвал в прогреса, защото младите имали гъвкаво съзнание. Старците щели да измрат, след време децата на белите младежи щели да бъдат още по-свободни от расови предразсъдъци. Но тук това просто нямало как да стане, всеки човек бил с вече установен начин на мислене. И така, ако Хакинг не успеел да намери общност на бели, живели по-късно през двадесети век, той не би открил хора без расова омраза и предразсъдъци. Разбира се, белите от древността нямали нищо против черните, обаче порядките им били твърде особени за един цивилизован човек.

— И към какво ни води всичко това, синьоро Файърбрас? — попита Сам.

— Искаме еднородна нация. Не можем да съберем само черни от края на двадесети век, но можем да създадем почти изцяло черна нация. Вижте какво, ние знаем, че в Пароландо живеят приблизително три хиляди негри. Бихме искали да разменим нашите дравидийци, араби и въобще всички нечерни за вашите черни. Хакинг направи същото предложение и на съседите ви, ала няма с какво да им окаже натиск.

Крал Джон се изправи в креслото и гръмко изрече:

— Следователно твърдите, че нямате нищо, което те биха харесали?

Файърбрас погледна Джон и отвърна:

— Горе-долу. Ей, все някой ден ще успеем да им повлияем.

— Когато се сдобиете с достатъчно стоманени оръжия, така ли? — обади се Сам.

Гостът сви рамене.

Джон стовари празната си чаша върху масата.

— Добре, но ние не искаме вашите араби, вашите дравидийци или каквито и да е утайки от Соул Сити! — кресна той. — Аз ще ви кажа какво да направим! Срещу всеки тон боксит или криолит, срещу всяка унция платина ще ви даваме по един от нашите черни граждани! Задръжте си сарацинските неверници, пратете ги накуп по Реката или ги удавете — не ни пука.

— Чакай малко — каза Сам. — Не можем да раздаваме нашите граждани. Ако пожелаят доброволно — чудесно. Но никого не подменяме така просто, това е демокрация.

Лицето на Файърбрас помрачня от избухването на Джон.

— Не съм предлагал да давате някого. Нали знаете, че не сме търговци на роби. Става дума за доброволна размяна на човек срещу човек. Арабите уахабити, които тук са представени от Ар-Рахман и Фазгули, се чувстват нежелани в Соул Сити и биха искали да отидат на място, където да изповядват вярата си в своя собствена общност, в нещо като Касба, така да се каже.

За Сам това звучеше подозрително. Защо да не сторят същото без проблеми в Соул Сити? Или защо просто да не си тръгнат? Една от прелестите на този свят се състоеше в липсата на обвързаност, собственост или източници на доход. Човек можеше да носи на гърба си всичко свое, а построяването на нов дом бе твърде лесно тук, където младият бамбук растеше със скорост два инча в денонощие.

Беше възможно Хакинг да иска хората му да влязат в Пароландо, за да шпионират или да се разбунтуват, когато нахлуе.

— Ще съобщим вашето предложение за размяната на всеки човек — обеща Клемънс. — Това е всичко, което можем да направим. А сега — има ли намерение синьоро Хакинг да продължи снабдяването ни с материали и дървесина?

— Стига вие да ни изпращате необработена руда и стоманени оръжия — рече пратеникът. — Обаче Хакинг обмисля повишаване на цената.

Юмрукът на Джон отново се стовари върху плота на масата.

— Няма да позволим да ни ограбват! — изкрещя той. — И сега плащаме твърде много! Не ни притискайте, синьоро Файърбрас, иначе току-виж сте се оказали без нищо! Съвсем нищо — дори без живота си!

— По-леко, Ваше величество — тихо промълви Сам и се обърна към Файърбрас: — Кралят не се чувства добре. Моля ви да го извините. Но все пак по същество е прав. Можете да ни притискате само дотам, докъдето сме стигнали.

 

Абдула X, един много едър и много черен мъж, скочи, насочи големия си показалец към Сам и заговори на английски:

— Най-добре е вие, беличките, да спрете да ни оплювате. Няма да търпим никакви глупости от тебе, господин Белоснежко! Никакви! Особено от човек, дето е написал книга като твоята за черньото Джим! Не понасяме расисти и си имаме работа с тях само защото засега нищо друго не можем да направим.

— Полека, друже — кимна му Файърбрас.

Той се усмихваше и Сам се зачуди дали речта на Абдула е втора част от добре подготвена програма. Вероятно Файърбрас по същия начин се питаше дали избухванията на Джон са били репетирани. Актьорите не са принудени да бъдат и политици, но политиците трябва да бъдат актьори.

Сам изпъшка.

— Синьоро X, вие чели ли сте „Хъкълбери Фин“? Абдула се изкиска презрително.

— Не чета боклуци.

— Значи не знаете за какво говорите, нали?

Лицето на онзи се смръщи. Файърбрас се ухили.

— Ей, човече, не съм длъжен да чета тия расистки гнусотии! — развика се Абдула. — Хакинг всичко ми разказа и каквото чух, ми стига напълно!

— Прегледайте я, тогава се върнете да я обсъдим — отвърна Сам.

— Ти да не си се побъркал? — рече Абдула. — Знаеш, че в тоя свят няма книги.

— Значи загубихте, така ли е? — попита Клемънс.

Леко трепереше. Не беше свикнал черен човек да му говори по такъв начин.

— Както и да е — продължи той, — това не е литературна дискусия по време на следобедния чай. Нека се придържаме към нашата тема.

Но негърът не желаеше да спре с виковете си за написаните от Сам книги. Нервите на Джон не издържаха, скочи от креслото си и изкрещя:

— Silentu, negraco^[1]!

Джон взе думата за черен в есперанто и включи в нея пренебрежителната частица „ас“. Твърде ясно изрази онова, което искаше.

Настъпи миг на стъписано мълчание. Зяпналата уста на Абдула X се затвори и на лицето му се изписа тържествуващо, почти щастливо изражение. Файърбрас си прехапа устните. Джон се зъбеше, притиснал юмруци към масата. Сам дърпаше силно дима от пурата. Знаеше, че презрението на краля към цялото човечество го бе подтикнало да съчини думата. Той нямаше расови предразсъдъци, през земния си живот едва ли бе видял и половин дузина черни. Но несъмнено знаеше как да обиди човек и това знание беше втората му природа.

— Аз напускам! — заяви Абдула X. — И навярно ще си тръгна за вкъщи… а ако го направя, мистър Чарли, можеш да си заложиш белия задник, че ще платиш адски много, за да получаваш още алуминий и платина.

Американецът стана.

— Изчакайте минута. Ако желаете извинение, поднасям ви го от името на Пароландо.

Абдула погледна Файърбрас, който отмести погледа си, и произнесе:

— Искам незабавно извинение от него!

Сочеше крал Джон.

Сам се наведе напред и му каза полугласно:

— Ваше величество, заложили сме твърде много, за да си играеш на горделив монарх! И може би им игра точно под козовете с малкия пристъп на лошо настроение. Те кроят нещо, можеш да разчиташ на това. Извини се.

Джон се изправи.

— Не се извинявам на никого, особено на простосмъртен, който отгоре на всичко е и неверническо псе!

Сам изпръхтя и насочи пурата си към него.

— Не можеш ли да си го набиеш в дебелата глава на Плантадженет, че вече не съществуват неща като кралска кръв или божествено право и че всички сме простосмъртни? Или пък всички сме крале?

 

Джон не отговори, стана и излезе навън. Абдула изви очи към Файърбрас, който му кимна, и също напусна помещението.

— Е, синьоро, сега какво следва? — попита Сам. — Всички ли ще потеглите обратно?

Файърбрас поклати глава.

— Не, аз не се доверявам на прибързаните решения. Но що се отнася до делегацията на Соул Сити, участието й в конференцията временно е прекратено. Поне докато Джон Безземни не се извини. Давам ви време до утре по обяд, за да решите какво ще правите.

Файърбрас се обърна с намерението да си върви, когато Сам отвърна:

— Ще говоря с Джон, въпреки че е твърдоглав като мисурийско муле.

— Ще ми бъде много неприятно да видя провала на нашите преговори само защото един човек не може да не бълва оскърбления. И ще ми бъде още по-неприятно, ако търговията помежду ни секне, понеже тогава няма да има и речен кораб.

— Не ме разбирайте неправилно, синьоро. Не отправям заплахи. Но нищо няма да ме спре. Ще получавам алуминий, дори ако за това трябва да изритам лично Джон от страната. Или другата възможност — да отида до Соул Сити и сам да си го взема.

— Влизам в положението ви — каза Файърбрас. — Обаче вие не схващате, че Хакинг не се стреми към власт. Той само иска да създаде добре защитена държава, в която гражданите да се радват на живота. И те ще се радват на живота, защото всички ще имат еднакви нрави и подобни стремежи. С други думи — всички ще бъдат черни.

— О’кей — изстена Сам и замълча, но преди Файърбрас да прекрачи прага, той го повика: — Един момент. Вие чели ли сте „Хъкълбери Фин“?

Гостът се обърна към него.

— Естествено. Като хлапе мислех, че е велика книга. Когато я прочетох отново, бях в колежа и тогава можах да видя недостатъците й. Независимо от тях като възрастен й се наслаждавах още повече.

— Смущаваше ли ви, че съм нарекъл Джим черньо?

— Трябва да си припомните, че съм роден през 1974-а във ферма близо до Сиракуза, щата Ню Йорк. По това време нещата се бяха променили много. В началото фермата принадлежала на моя прапрапрадядо, който заминал от Джорджия на север към Канада по „подземната железница“ и купил фермата след Гражданската война. Не, не се обидих, че сте използвали тази дума. Когато вие сте писали книгата, негрите открито са били наричани „черньовци“ и никой не се замислял за това. Вярно, че думата е обидна. Но вие сте изобразили хората; както са разговаряли, а нравствената основа на вашия роман е вътрешната борба на Хъкълбери Фин между неговия граждански дълг и чувството му към Джим като човешко същество. Накрая побеждава човешкото му чувство… Бях трогнат. Цялата книга отправя обвинение към робството, към полуфеодалното общество по Мисисипи, към предразсъдъците… към всичко тъпо през онази епоха. Кажете, от какво да съм оскърбен?

— Но защо…

— Абдула, чието истинско име било Джордж Робърт Лий, е роден през 1925-а, а Хакинг — през 1938-а. Тогава за мнозина негрите са били „черньовци“, макар и не за всички. Те изпитали на собствения си гръб, че насилието — или заплахата с насилие, която белите използвали, за да ги потискат — било единственият път да се домогнат до правата си на граждани на Съединените щати. Вие сте умрели през 1910-а, прав ли съм? Е, сигурно незнайно колко хора са ви разказвали какво е станало след това?

Сам кимна.

— Не е за вярване. Не говоря за насилието при бунтовете. Много такива неща се случиха и през моя живот, ала нищо, доколкото разбирам, не може да се сравни с вълненията след Закона за воинската повинност в Ню Йорк по време на Гражданската война. Искам да кажа, че най-трудно си представям безнравствеността през втората половина на двадесети век.

 

Файърбрас се засмя.

— И все пак живеете в общество, значително по-свободно и безнравствено от гледната точка на деветнадесети век, сравнено с което и да е друго, през двадесети. Приспособили сте се.

— Предполагам — отвърна Сам. — Но двете седмици пълна голота веднага след възкресението завинаги промениха човечеството. Поне спрямо голотата. А неоспоримият факт на самото възкресение разби множество утвърдени идеи и схващания. Макар че непоклатимо твърдоглавите отново са сред нас, свидетелство, за което са вашите мюсюлмани уахабити.

— Кажете ми едно нещо, синьоро Клемънс. Били сте между ранните либерали и в много отношения сте изпреварили времето си. Вие сте се изказвали срещу робството и сте ратували за равни права. И когато написахте Магна Харта на Пароландо, настояхте в нея да бъде включено политическото равенство на всички раси и полове. Забелязвам, че почти в съседство с вас живеят черен мъж и бяла жена. Бъдете честен — не ви ли разстройва да ги гледате?

Сам пое дим, издуха го и отвърна:

— Ако трябва да бъда откровен — да, разстройваше ме. Ами как да ви обясня, истината почти ме уби! Говорът на съзнанието и говорът на рефлексите бяха две различни неща. Омразно ми беше. Но останах верен на себе си, нищо не казах, запознах се с тази двойка и се научих да я харесвам. А сега, след година, това ме смущава съвсем малко и полека-лека съвсем ще изчезне.

— Разликата между вас, представителя на белите либерали, и младежта от времето на Хакинг, както и от моето е, че ние не се дразнехме. Ние го приемахме.

— Не заслужавам ли похвала, защото се издигнах сам, хванат за душевните си тиранти? — попита Клемънс.

— Върхът си — Файърбрас премина на някакъв вид английски. — Два градуса отклонение е по-добро от деветдесет. Забоди си го на ревера.

 

Той напусна и писателят остана сам в залата. Дълго седя така, после се надигна от стола и излезе навън. И първият, когото видя, беше Херман Гьоринг. С все още увита с кърпа глава, но кожата му не изглеждаше толкова бледа, а очите не бяха като на старец.

— Как е главата ти? — попита Сам.

— Още ме боли. Обаче ходя, макар на всяка крачка в нея да се забиват нагорещени шипове.

— Не ми харесва да гледам как човек страда. Затова ти предлагам да избегнеш нови беди, ако не и преки мъчения, като напуснеш Пароландо.

— Заплашваш ли ме?

— Не и с действия от моя страна. Но има мнозина, които могат толкова да се раздразнят, че да те изхвърлят оттук с набучване на кол. Или ще те отнесат до Реката, за да те удавят. С твоите проповеди мътиш умовете на всички. Тази държава бе основана с една главна цел — построяването на речния кораб. Виж какво, тук човек може да приказва каквото си поиска и пак да не прегази морала. Обаче има и хора, които понякога пренебрегват закона, и аз не бих пожелал да ги накажа, защото ти си ги предизвикал. Предлагам ти да изпълниш своя християнски дълг, като се махнеш от околността. По този начин няма да изкушаваш добри мъже и жени да прибягват към насилие.

— Не съм християнин — изръмжа Гьоринг.

— Възхищавам се на човека, който може да го твърди. Не ми се вярва някога да съм срещал проповедник, изказал същото с толкова думи.

— Синьоро Клемънс, като младеж в Германия четох твои книги, първо на немски, после и на английски. Но повърхностното лекомислие и меката ирония няма да ни отведат доникъде. Не съм християнин, макар че опитвам да се придържам към по-висшите християнски добродетели. Аз съм мисионер от Църквата на Втората възможност. Всички земни религии бяха опозорени, въпреки нежеланието на някои да признаят това. Нашата Църква е първата религия, възникнала в новия свят, и единствената, имаща шанс да оцелее. Тя…

— Спести ми лекцията — прекъсна го Сам. — Чувал съм достатъчно и от твоите предшественици, и от тебе. Казвам ти най-дружески и с желание да те предпазя от беди, а също и, за да бъда честен. Ако искаш да ми се разкараш от главата, трябва веднага да тръгнеш. Незабавно. Иначе ще бъдеш убит.

— Тогава със зората на утрешния ден ще се изправя на някое друго място и там ще проповядвам Истината, където и да съм. Виждаш ли, както на Земята, тъй и тук кръвта на мъченика е семето на Църквата. Човек, който убива един от нас, само прави така, че възможността за вечното спасение ще бъде чута от още хора. Смъртта разпръсна нашата вяра нагоре и надолу по Реката къде по-бързо от който и да било обичаен начин за придвижване.

— Моите поздравления — каза вбесеният Сам, но на английски, както често му се случваше при гняв. — Е, я си признай — не те ли притесняват неспирните убийства на вашите мисионери? Не се ли страхувате да ви свършат телата?

— Какво искаш да кажеш?

— Порция догми за някого?

Сам не предизвика друга реакция у събеседника си, освен озадачен поглед. Заговори на есперанто.

— Една от основните ви догми, ако си спомням правилно, е, че човекът не е възкресен, за да се наслаждава вечно на тукашния живот. Дадено му е само ограничено време, макар и да изглежда твърде дълго на някои, особено ако случайно не се наслаждават. Вие приемате нещо аналогично на душата, което наричате психоморф, прав ли съм? Или понякога ка^[2]. Принудени сте, иначе не можете да твърдите, че човешката самоличност е непрекъсната. Без съмнение оня, който умре, си остава мъртъв, дори ако неговото тяло бъде възпроизведено точно и оживено отново. Това второ тяло е само копие. Този „Лазар“ има съзнанието и спомените на умрелия човек, затова мисли, че той именно е човекът, който е умрял. Само че не е. Той просто е жив дубликат. Смъртта е прекратила съществуването на прототипа. Свършено е с него. Но вие решавате проблема, като предполагате душа — или психоморф, или ка — наречи го както пожелаеш. Това е същност, родена заедно с тялото, която го съпровожда, регистрира и записва всичко, извършвано от него, и наистина трябва да представлява едно безтелесно въплъщение, ако ми простиш подобно противоречие. Така че, когато плътта умре, ка още съществува. В някакво четвърто измерение или в някаква поляризация, незрима за очи от протоплазма и недостъпна за механични устройства. Вярно ли е?

— Достатъчно близо си — кимна Гьоринг. — Грубо изразено, но задоволително.

— Дотук — каза Сам и издуха голям облак зелен дим. — Вие, а не аз, приехте душата на християнството, исляма и какво ли не още, да не изброяваме до втръсване. Но вие твърдите, че душата не отива в ад или рай, ами пърха наоколо в нещо като чистилище на четвъртото измерение. И това би продължило вечно без намесата на други същества. Става дума за извънземни, които са се появили много преди човечеството. Тези свръхсъщества дошли на Земята, още преди да съществува Хомо сапиенс, и всъщност са посетили всяка планета във вселената, където някой ден би могъл да се роди разумен живот.

— Не се изразяваш точно като нас — каза Гьоринг. — Ние смятаме, че във всяка галактика има един — а вероятно са и повече — древен вид, обитаващ определени планети. Тези същества може да са се развили в нашата галактика или да са възникнали в някоя по-ранна, сега вече мъртва, вселена. Във всеки случай те са мъдри и отдавна са знаели, че на Земята ще се появи разумен живот, затова поставили устройства, които започнали да записват от момента на появата му. И тия устройства не могат да бъдат открити от местния интелект. В някакъв момент, определен от Древните, както ние ги наричаме, записите се изпращат на специално определено място. Там мъртвите получават плът в преобразувателите на енергия в материя, отново стават цели и млади и тогава се правят нови записи от тези тела, които после се унищожават, а мъртвите възкръсват в нов свят, като този, чрез енергийно-материалното превръщане. Психоморфите, или ка, имат влечение към своите протоплазмени двойници. В мига, когато бъде създаден дубликат на тяло, те се свързват с него и започват да записват. Така че, дори тялото да бъде убивано и възпроизвеждано стотина пъти, ка пак запазва идентичността си, съзнанието и паметта на всички личности. Затова не е вярно, че само се правят копие след копие. Това е въпрос на съхранение на първичния индивид със записване на всичко, случило се някога в най-близката среда на всички протоплазмени варианта на ка.

— Охо! — възкликна Сам, размахвайки пурата си, после с мушкащо движение приближи горящия й край към бузата на Гьоринг. — Вие твърдите, че човек не може да бъде убиван безброй пъти. Вие казвате, че след двеста-триста пъти смъртта има окончателно въздействие. Многобройните гибелни случаи отслабват връзката между тялото и ка и в един момент възпроизвеждането му не принуждава ка да се слее с него. Тя започва да блуждае, обитавайки мрачните коридори на четвъртото измерение или каквото там има. На практика се превръща в призрак, в загубена душа. С нея е свършено.

— Това е същината на нашата вяра — рече Гьоринг. — Или би трябвало да употребя думата „знание“, защото ние знаем, че това е истина.

Сам вдигна рошавите си вежди.

— Нима? Сигурни ли сте?

— Да. Нашият основател чул Истината година след възкресението, след Деня, когато цялото човечество бе върнато от смъртта. Както се молел за просветление на ръба на пропаст високо в планината, през нощта при него дошъл някакъв мъж и му казал и показал някои неща, които никой земен смъртен не би могъл да му каже или покаже. Този мъж бил пратеник на Древните и той разкрил Истината, после препоръчал на нашия основател да тръгне и да проповядва учението на Втората възможност. Всъщност понятието Втора възможност е погрешно. По-точно това е нашата Първа възможност, защото докато бяхме на Земята, никога не сме имали шанс за спасение и вечен живот. Но земното битие беше необходима подготовка за този Речен свят. Създателят сътворил вселената, а след това Древните съхраниха Хомо са пиене… всъщност всички разумни същества във вселената. Те ни съхраниха! Обаче спасението е в ръцете на самото човечество! След като е получил тоя подарък, от всеки човек вече зависи собственото му оцеляване!

— Предполагам, чрез Църквата на Втората възможност и единствено чрез нея — каза Сам.

Не искаше да се подиграе, ала не можа да се въздържи.

— В това вярваме — потвърди Гьоринг.

 

— И какви препоръки е имал този Тайнствен непознат? — попита Сам.

Мислеше за своя Тайнствен непознат и почувства паника. Възможно ли беше двамата да са един и същи човек? А можеше ли и двамата да са от все същите твари, които се наричаха Етични? Оня мъж, насочил насам желязно-никеловия метеорит и подпомогнал Джо Милър да види Кулата в далечното мъгливо северно полярно море, беше изменник сред Етичните. Ако трябваше да му се вярва.

— Препоръки? — повтори Гьоринг. — Документи от Бог ли? — разсмя се той. — Основателят бил уверен, че е невъзможно посетилият го да е обикновен човек, защото знаел за него неща, които би могло да знае само висше същество. И му показал работи, на които просто бил принуден да повярва. Обяснил му как сме били върнати към живот и защо. Не му съобщил всичко. Някои неща ще ни бъдат разкрити по-късно, някои трябва сами да открием.

— Как се казва този основател? — попита Сам. — Или не знаеш? Това от вашите тайни ли е?

— Никой няма представа. Не е необходимо да знаем. Какво представлява едно име? Той се наричал само Виро, което на есперанто означава човек. От латинското vir. Ние го кръстихме La Fondito — Основателя, или La Viro — Човека.

— Срещал ли си се някога с него?

— Не, но срещнах двама, които добре го познават. Единият присъствал на първата проповед на Виро седем дни след като Непознатият му говорил.

— Значи Виро съвсем определено е мъж? А не жена?

— О, да!

Клемънс въздъхна дълбоко.

— Това сваля голям товар от ума ми. Ако се окажеше, че основателят е Мери Бейкър Еди, щях да рухна на земята и да умра.

— Какво?

— Няма значение — ухили се Сам. — Някога написах книга за нея. Не бих искал да се срещнем, тя жив ще ме скалпира. Но някои от мистичните щуротии, които разказа, много ми напомниха за Мери.

— С изключение на ка всичко в нашето обяснение се основава на материалното. И ка е материална, обаче под прав ъгъл спрямо местната действителност, така да се каже. Ние вярваме, че науката, именно науката на Древните ни дари телесното възкресение. Разбира се, няма нищо свръхестествено, освен пламенната вяра в Създателя. Другото е чиста наука.

— Като в религията на Мери Бейкър Еди? — попита писателят.

— Нищо не знам за нея.

— И как да постигнем своето спасение?.

— Като се превърнем в любов. И, разбира се, това предполага да не извършваме насилие, дори за самозащита. Вярваме, че можем да се превърнем в любов единствено като достигнем определено трансцендентно състояние, а то е осъществимо чрез самопознанието. Досега по-голямата част от човечеството така и не се научи да използва дъвката за мечти. Човек злоупотребява с опиата, също както злоупотребява с всичко останало.

— И ти мислиш, че си се превърнал в любов, каквото и да означава този израз?

— Още не. Ала вървя по пътя.

— С помощта на дъвката за мечти ли?

— Не само с нея. Тя просто помага. Но ти също трябва да действаш, длъжен си да проповядваш и да страдаш за вярата си.

— Значи, затова се противопоставяш на моя речен кораб? Мислиш, че като го строим, си прахосваме времето?

— Това е цел, която никому няма да донесе добро. Дотук стана причина за опустошение на земята, за алчност, мъка кръвопролитие, за тревоги и предателства. И омраза, омраза, омраза! Защо? За да имаш нещо, което няма никой друг, гигантски кораб от метал, задвижван от електричество, връхната точка на технологията, каквато съществува на тази планета — кораб на глупци. За да пътешестваш към изворите на Реката. И като стигнеш там, после какво? Би трябвало да пътуваш към изворите на душата!

— Има някои неща, които не са ти известни — каза Сам.

Но едно видение вгорчи лукавството му. Дявол, прикрит в мрака, шепнещ в ухото му. Обаче някой се е прикривал в мрака и е шепнал и в ухото на основателя на Църквата. Беше ли Непознатият от Църквата същият този дявол? Съществото, което дойде при Самюъл Клемънс, каза, че другите са дяволите, а той иска да спаси човечеството.

Разбира се, всеки на неговото място би казал нещо подобно.

— Нима моите слова дори най-леко не докосват сърцето ти? — промълви Гьоринг.

Сам се тупна по гърдите:

— Да, усещам малко киселини.

Гьоринг сви в юмрук пръстите си и стисна устни.

— Внимавай да не си изгубиш любовта — подхвърли американецът и се отдалечи.

Но не беше особено склонен да тържествува, защото стомахът леко го присвиваше. Непобедимото невежество винаги го разстройваше, макар да знаеше, че би трябвало само да му се присмива.