Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (15)

15

Речният кораб се движеше в съня му като блещукащ диамант с тегло двадесет милиона карата.

Такъв кораб никога не е имало и никога нямаше да има друг като него.

Щяха да го нарекат „Не се наема“. И за цяла вечност не биха успели да му го отнемат, с толкова мощна броня и въоръжение щеше да се отличава. Нито пък някой би могъл да го купи или вземе под наем.

Името му грееше с големи черни букви по белия корпус. „НЕ СЕ НАЕМА“.

Легендарният речен кораб щеше да разполага с четири палуби — котелната, главната, покритата и палубата за кацане на въздушната машина. Общата му дължина щеше да достига четиристотин и четиридесет фута и шест инча. Широчината при предпазните капаци на гребните колела щеше да възлиза на деветдесет и три фута, а средното му газене при пълен товар — дванадесет фута. Корпусът щеше да бъде изработен от магналий или пластмаса. Високите комини щяха да бълват дим от време на време, защото на борда щеше да има парен котел. Но той щеше да се използва само за изстрелването на големите пластмасови куршуми от парните картечници. Гигантските странични гребни колела на това чудо щяха да се задвижват от огромни електромотори.

„Не се наема“ щеше да бъде единственият метален кораб по Реката — единственият, който нямаше да разчита на весла или вятър и щеше да накара всекиго да се надигне, за да зяпне, без значение дали е роден два милиона години преди Христа или в двехилядната година.

И той, Самюъл Клемънс, щеше да бъде Капитанът с главно К, защото на този речен съд с екипаж от сто и двадесет души щеше да има само един Капитан.

Ако пожелаеше, крал Джон от Англия можеше да се нарича Адмирал, макар че зависеше ли от Сам Клемънс, щеше да си остане Старши помощник. А ако наистина зависеше от Сам, то крал Джон — Джон Безземни, Джон Подлеца, Джон Мръсника, Джон Развратника, Джон Кочината — дори нямаше да стъпи на кораба. Американецът, запалил голяма зелена пура, с бяла фуражка на главата, пременен в бяла препаска и с бяла кърпа вместо наметало на раменете си, щеше да се наведе през левия илюминатор на просторната рубка и да кресне: „Спрете го бе, дървеняци! Хванете това прогнило от безнравственост и предателство туловище, хвърлете го от подвижното мостче! Не ми пука дали ще падне във водата или на брега! Отървете ни от тази човешка отрепка!“

И принц Джон щеше да прелети над перилата на котелната палуба. Джон Тихата стъпка, врещящ, псуващ на своя средновековен английски, примесен с френски акцент, или на англо-нормандско-френски, или на есперанто. После щяха да вдигнат мостчето, да звъннат камбанките и да надуят свирките, а Сам, застанал зад лоцмана, да даде заповедта за началото на пътешествието.

Пътешествието! Нагоре по Реката, може би десет милиона, а може би и двадесет милиона мили, за четиридесет или сто години. На отдавна мъртвата Земя никой не е мечтал за такъв речен кораб, за такава Река, за такова приключение! Нагоре, все срещу талвега, към полюса, с единствения подобен кораб със Сам Клемънс La Sipestro — Капитана, към когото ще се обръщат и с La Estro — Шефа.

Толкова беше щастлив!

И тогава — когато се насочиха към средата на Реката, за да опитат течението, най-силно в центъра на могъщия поток; когато хилядите по брега махаха, крещяха радостно или плачеха след кораба или подир Самюъл Лангхорн Клемънс под псевдонима Марк Твен, тоест след Капитана и Шефа — той видя човек с дълга жълта коса и широки рамене, който си пробиваше път през тълпата.

 

Мъжът носеше парче плат като кърпа, увита около кръста и закрепена с магнитни закопчалки, а сандалите му бяха изработени от кожата на китоподобния речен дракон. Около набъбналия от мускули врат висеше наниз от ярко оцветени прешлени на рогата риба. В огромната си мощна длан стискаше дървената дръжка на внушителна бойна брадва, направена от стомана. Бледосините му очи се впиваха в Самюъл Клемънс, широкото му лице с орлов нос беше мрачно.

Тогава Сам изкомандва на лоцмана: „По-бързо! По-бързо! Пълен напред!“

Грамадните перки на гребните колела започнаха устремно да се потапят във водата. Потрепването се усещаше дори през изолираната със стъклопласт палуба. Внезапно русият мъж — Ерик Кървавата брадва, кралят на викингите от десети век — се озова в рубката и закрещя срещу Сам Клемънс на старонорвежки: „Предател! Говно от адско изчадие! Казах ти, че ще те чакам по бреговете на Реката! Ти ме предаде, за да вземеш желязото на падналата звезда и да построиш своя голям речен кораб!“

Сам избяга от рубката надолу по стъпалата — от палуба към палуба, — надолу в тъмните недра на трюма, но Кървавата брадва го следваше на две крачки.

Клемънс претича край колосалните ротори на електромоторите и попадна в стаята на химиците, където инженерите произвеждаха калиев нитрат от човешки изпражнения и го смесваха със сяра и въглен за получаване на барут. Докопа запалка и каучуков факел, натисна плъзгача и от кутията се подаде нажежена до бяло жичка.

„Спри или ще взривя целия кораб!“ — изръмжа той.

Ерик спря, ала продължаваше да размахва голямата брадва. След това произнесе ухилен: „Хайде де! Не ти стиска! Обичаш речния кораб повече от всичко друго, дори повече от твоята невярна, но скъпоценна Ливи! Не би го погубил с взрив! Затова ще те съсека на две с брадвата си и после ще взема кораба за себе си!“

„Не! Не! — викаше Сам. — Няма да посмееш! Не можеш! Не можеш! Това е моята мечта, моята любов, моята страст, моят живот, моят свят! Не можеш!“

Норвежецът пристъпи към него, а секирата свистеше над главата му.

„Не мога ли! Само стой и гледай!“

Клемънс зърна през рамо някаква сянка. Тя помръдна напред и се превърна във висока фигура, лишена от лице. Беше Хикс, Тайнственият непознат, изменникът на Етичните, който изпрати метеорита, за да се разбие в Речната долина, а Сам да има желязото и никела за построяването на своя уникален красавец на тази бедна откъм минерали планета. И за да доплава нагоре по Реката до северното полярно море, където Мъгливата кула или Великият граал, както и да бъде наречен, се крие зад студената завеса. И Сам, добрал се до нея с единадесетте мъже, подбрани от Хикс за неговия още неразкрит план, щяха да нападнат Кулата и да открият… какво? Каквото имаше в нея.

„Непознати! — повика го американецът. — Спаси ме! Спаси ме!“

Смехът повя като северен вятър, смразяващ вътрешностите му.

„Спасявай се самичък!“

„Не! Не! Обеща ми!“ — крещеше Клемънс. После очите му останаха отворени и последното му охкане замря. Дали беше сънувал, че охкаше?

 

Той седна в новото си легло. Матракът представляваше изтъкана от бамбукови влакна материя, напълнена с гигантските листа на желязно дърво. Одеялото му се състоеше от пет кърпи, събрани с магнитни закопчалки. Леглото се намираше до стената на голяма стая с размери двадесет на двадесет фута. Съдържаше бюро, кръгла маса и около дузина столове, всичките от бамбук или чам, дори имаше нощно гърне от печена глина. Забелязваха се също лъскава дървена кофа, до половината пълна с вода, висока и широка рамка с множество дупки за пъхане на хартиени свитъци, стойка с бамбукови и чамови копия, снабдени с кремъчни и стоманени остриета, тисови лъкове и стрели, бойна брадва от никелова стомана и четири дълги стоманени ножа. На една от стените стърчаха две дузини окачалки, отрупани с бели кърпи. От куките за шапки висеше морска офицерска фуражка, изработена от кожа и покрита с тънък бял плат.

На масата бе оставен неговият граал — сив метален цилиндър с метална дръжка.

Върху бюрото имаше стъклени шишета с черно мастило от сажди, няколко костени писалки и една от никелова стомана. Хартията до тях беше направена от бамбук, макар да личаха и няколко пергаментови листа, приготвени от стомашната тъкан на рогата риба.

Стъклените прозорци (той ги наричаше илюминатори) даваха панорамен изглед от всяка точка на стаята. Доколкото Сам Клемънс знаеше, тази къща бе единствената с подобни прозорци в цялата Речна долина. Несъмнено беше една-единствена поне на десет хиляди мили и в двете посоки от това място.

Светлината идваше само от небето. Още не наближаваше зазоряване и нощната картина изглеждаше малко по-ярка, отколкото при пълнолуние на Земята. Гигантските звезди, някои толкова едри, че приличаха на отчупени от луната парчета, препълваха небесата. Между тях и зад тях, дори и пред най-мощните, висяха широки платна и ивици. Бяха облаци космически газ, чиято величавост никога не преставаше да вълнува по-чувствителните сред човечеството по Реката.

Сам Клемънс облиза от устните си киселия вкус на напитката, която бе погълнал предната вечер, заедно с още по-киселия вкус на съня и несигурно се затътри по пода. Когато стигна до бюрото, очите му бяха напълно отворени. Той взе запалка и допря горящия й край до каменната лампа, пълна с рибено масло.

Отвори един от илюминаторите и се загледа към Реката. Преди година би съзрял само плоско поле, широко около миля и половина и застлано с ниска жилава яркозелена трева. Сега го покриваха грозни камари струпана пръст, дълбоки ями и множество постройки от бамбук, в които имаше тухлени пещи. Това бяха неговите стоманолеярни, работилницата му за стъкло, неговите циментови фабрики, рафинерии, ковачници, оръжейни, лаборатории и неговите цехове за азотна и сярна киселина. На около половин миля се виждаше стена от борови трупи, обкръжила първия метален кораб, който той щеше да построи.

Вляво пламтяха факли. Дори нощем хората изравяха буците сидерит и извличаха на повърхността никелово-железните парчета.

Зад него някога се намираше гората от по хиляда фута високи железни дървета, няколко разновидности на бор, бял и черен дъб, тисове и бамбукови гъсталаци. Те бяха се извисявали по хълмовете в планинското подножие. Повечето хълмове си бяха на мястото, но дърветата, с изключение на железните, бяха изчезнали заедно с бамбука. Само тази порода успя да устои срещу стоманените брадви на хората на Клемънс. Високата трева бе окосена, нейните влакна бяха химически обработени за направата на въжета и хартия, ала корените й бяха толкова здрави и оплетени, че не си струваше усилията да ги изкопаят. Твърде много труд и материали се похабиха за копането през килима на ниския треволяк в равнината, за да се стигне до метала. Не се измерваха в пари, защото тук те не съществуваха, а в пот, изтрит камък и затъпена стомана.

Преди околността бе красива — с множество дървета, ярка зеленина и различни цветя по лианите, увили могъщите дънери, — сега приличаше на бойно поле. Построяването на красив кораб изискваше създаването на грозота.

Сам потрепери от влажния и студен вятър, който в късните нощни часове винаги духаше надолу по Реката, и потръпна от мисълта за опустошението. Каквото и друго да мислеше за този свят, той обичаше красотата и подредеността на природата, харесваше подобната й на парк долина. Сега я направи грозна поради мечтата си. И се налагаше да разшири загрозяването, защото неговите фабрики и лаборатории се нуждаеха от още дърва за гориво, хартия и въглен. Използва всичко, което собствената му държава Пароландо бе притежавала, почти употреби и стоките, които северните съседи от Чернскуйо и южните от Публия бяха склонили да му продадат. Ако искаше допълнително, би се видял принуден да воюва с най-близките си комшии или да се споразумее за търговия с по-далечните държави или с онези на отсрещния бряг. Можеше и да ги завладее, за да им отнеме дървесината. Не искаше да прави това, по принцип войната го отвращаваше и на практика едва я понасяше.

Но ако желаеше да построи приказния кораб, трябваше да осигури дървено гориво за своите фабрики. Трябваше също да има боксит, криолит^[1] и платина, за да се сдобие с алуминиеви генератори и мотори.

А най-близкият източник и на трите беше Соул Сити, на двадесет и шест мили надолу по Реката, при народа под господството на Илуд Хакинг, който ненавиждаше белите.

Досега Клемънс бе успявал да разменя железни оръжия срещу боксит, криолит, цинобър и платина. Ала самата му държава силно се нуждаеше от тези оръжия. Стоварвайки още едно бреме на гърбовете им, Хакинг настояваше Пароландо да копае и превозва рудата със свои хора.

Сам въздъхна дълбоко. По дяволите, защо Тайнственият непознат не насочи метеорита така, че да падне точно до бокситовите залежи? Тогава той и викингите на Кървавата брадва можеха да пристигнат в тази територия веднага след падането му и да заявят правата си над местността, която сега беше Соул Сити. И когато Хакинг дойдеше, биха го принудили или да се присъедини към Клемънс, или да си върви.

Все пак дори с достъпните на Непознатия сили не би било лесно да отклони сто хиляди тона желязноникелов сидерит и да го накара да тупне на двадесет и шест мили от боксита и другите находища. Всъщност Непознатият бе сметнал, че е улучил точно в десетката на мишената. Преди да изчезне с някаква незнайна мисия, бе казал на Сам, че минералите са нагоре по Реката и се намират на не повече от седем мили. Обаче грешеше. Това разгневяваше Сам и същевременно го радваше. Ядосваше се, защото не всички суровини му бяха под ръка, но се радваше, че и Етичните могат да грешат.

Този факт не помагаше особено на хората, постоянно затворени между непристъпните планини с височина двадесет хиляди фута в долина със средна широчина от десет мили. И те щяха да останат затворени хиляди години, а може би и завинаги, освен ако Самюъл Лангхорн Клемънс не успееше да построи своя речен кораб.

 

Сам отиде до небоядисаното чамово шкафче, отвори вратичката и извади шише от мътно стъкло. Съдържаше двайсетина унции бърбън, дарен от хора, които не пиеха. Изгълта около три унции, трепна, изпръхтя, удари се по гръдния кош и върна бутилката на мястото й. Ха! Нима има нещо по-добро за начало на деня, особено когато се събудиш след кошмар, който би трябвало да е забранен от Великия цензор на Сънищата. Тоест ако оня изпитваше поне мъничко любов и уважение към един от предпочитаните си създатели на съновидения — Сам Клемънс. Може би в края на краищата Цензорът не го обичаше. Струваше му се, че вече малцина го обичат истински. За да върви построяването на кораба, му се налагаше да прави нежелани и за самия него неща.

А тук бе и Ливи, негова съпруга на Земята в продължение на тридесет и четири години.

Той изруга, поглади своите несъществуващи мустаци, отново посегна към шкафчето и извади бутилката. Още една глътка. От очите му изскочиха сълзи, но не знаеше дали са предизвикани от бърбъна, или от мисълта за Ливи. Вероятно в този свят на сложни сили и извършители със загадъчни действия сълзите му потекоха и по двете причини. Заедно с други неща, в които подсъзнанието в момента не му позволяваше да надникне. То щеше да изчака, докато тромавото съзнание се наведе да върже връзките на умствените си обувки, а после да го срита по задника.

Мина по бамбуковите рогозки и се загледа през стъклото на илюминатора. Там долу, на около двеста ярда, под клоните на желязно дърво се намираше кръгла колиба с коничен покрив и две стаи. В спалнята й бяха Оливия Лангдън Клемънс, неговата жена — неговата бивша жена, и дългият като върлина, с грамаден като клюн нос и слаба брадичка Савиниен Сирано Втори дьо Бержерак — фехтувач, волнодумец и писател.

— Ливи, как можа? — промълви Сам. — Как можа да разбиеш сърцето ми, сърцето на своята младост?

Откакто тя пристигна със Сирано дьо Бержерак, измина година. Той бе потресен, по-силно от когато и да било през своите седемдесет и пет години на Земята и двадесет и една в този Речен свят. Що-годе се възстанови. Или щеше да се възстанови, ако не бе преживял още един шок, макар и по-слаб. Но нищо не можеше да надмине силата на първия. В крайна сметка как да очаква двадесет и една години Ливи да живее без мъж? Особено щом отново се беше появила млада, красива и страстна, без никаква подкрепена от разума надежда някога да го види. Той самият бе живял с половин дузина жени и не можеше да иска от нея въздържание или вярност. Ала все пак бе очаквал, че веднага щом го срещне, ще зареже приятеля си, както маймуна захвърля нагорещена монета.

Но не стана така, тя обичаше Дьо Бержерак.

След нощта, през която Ливи излезе от речната мъгла, той я виждаше почти всеки ден. Разговаряха достатъчно любезно и от време на време успяваха да напуснат черупката на сдържаността — смееха се и разменяха шеги, също както на Земята. Понякога за миг пламтящите очи на всеки казваха на другия, че старата любов още трепти във въздуха между тях. Тогава той усещаше, че ще се пръсне от препълнилия го копнеж. „Като кошер с мед“ — така си казваше по-късно със смях, но му се плачеше, защото пристъпваше към нея неспособен да се сдържи, а Ливи отстъпваше към Сирано, ако се случеше да е наблизо, или се оглеждаше за него, ако не беше.

Всяка нощ тя бе с онзи французин — недодялания мръсник с големия нос, хлътналата брадичка и огромната адамова ябълка, ама весел, със силен интелект, остроумен и жизнен, талантлив и страховит. „Мъжественият жабок“ — мърмореше си Сам. Представяше си го как подскача със страстно квакане хъм бялото, отсенено в черно, заоблено тяло на Ливи; подскача и квака…

Клемънс се разтрепери, а от това нямаше полза. Даже когато тайно водеше тук жени — ех, какво ли толкова криеше, — той пак не можеше напълно да я забрави. Дори когато използваше дъвката за мечти, отново не бе в състояние да я забрави. Обратно, тя още по-силно навлизаше в разбушувалото се от наркотика съзнание, носена от ветровете на желанието. Чудесният кораб „Ливи“, с издути бели платна, с изящно очертан бял корпус…

И чуваше нейния смях, онзи прекрасен смях. Това той понасяше най-тежко.

Сам се дръпна и погледна през предните илюминатори. Стоеше до дъбовия цокъл и щурвала с големи спици на речния кораб, който сам изработи. Тази стая беше „рубката“, а двете зад нея образуваха „тексаса“ — палубната надстройка с офицерската каюткомпания. Цялото здание бе построено на най-близкия до равнината склон. Издигаше се върху тридесетфутови кокили, в него се влизаше по стълба откъм десния борд или през люк направо от хълма, откъм задното помещение на „тексаса“. Върху рубката беше поставена голяма камбана, единствената метална камбана в този свят, доколкото му бе известно. Щом водният часовник в ъгъла покажеше шест часа, той щеше да удари нейното чукало. И тъмната долина бавно щеше да се оживи.