Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD(2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. —Добавяне

28

Двадесет и шестата годишнина от Деня на възкресението беше и денят, в който корабът „Не се наема“ за първи път завъртя гребните си колела. Това стана около час след закуската. Прибраха кабелите и капака, свързани с грааловия камък, после ги пъхнаха през отвор в предната част на десния борд. Взеха всички граали на една миля северно оттук и ги откараха веднага с бронирания парен катер-амфибия „Не лепете реклами“. Приказният кораб, блестящо бял с червени, черни и зелени украшения, излезе от канала и пое по Реката иззад грамадния вълнолом. Той препречваше пътя на течението, за да предотврати завъртането на корпуса на юг и евентуалното му блъсване в пръстения ръб.

Сирените ревяха, железните камбани звъняха, пътниците, облегнати на перилата, весело викаха. Хората по бреговете крещяха, водата кипеше под колосалните гребни колела и „Не се наема“ навлезе с величествена грация в Реката.

Цялата дължина на този вълшебен уникат беше четиристотин и четиридесет фута и шест инча. Широчината при предпазните капаци на колелата достигаше деветдесет и три фута. Газенето с пълен товар бе средно към дванадесет фута. Гигантските електромотори, задвижващи колесните оси, даваха мощност от десет хиляди конски сили. От тях отиваше достатъчно и за другите електрически системи на кораба, каквито имаше в изобилие. На теория максималната скорост в неподвижна вода стигаше до четиридесет и пет мили в час. Срещу течението, което се колебаеше около петнадесет мили в час, оставаха тридесет, а по него щяха да бъдат шестдесет.

„Не се наема“ притежаваше четири палуби — така наречената котелна, главната, покритата и палубата за кацане. Рубката стърчеше отпред на покритата палуба, а пък дългият „тексас“, побрал каютите на капитана и главните офицери, се намираше зад нея. Самата рубка бе двуетажна. Изнесоха я пред двата тънки комина, издигащи се на тридесет фута. Файърбрас се опита да възрази срещу тях, защото димът от големите котли (само за загряване на вода и подаване на пара в картечните оръдия) би могъл да излиза отстрани. Но Сам изсумтя и каза:

— Че какво ме интересува въздушното съпротивление? Искам хубост! И ще я имаме! Кой е чувал за речен кораб без високи, изящни, внушителни комини! Братко, ти душа нямаш ли?

Разполагаха с шестдесет и пет каюти, всички по дванадесет на дванадесет фута, обзаведени със сгъваеми койки, маси и столове. Във всяка каюта осигуриха тоалетна и умивалник с гореща и студена вода, а за всеки шест — баня.

Проектантите бяха предвидили три разкошни салона — един в „тексаса“, един на покритата палуба и един на главната. Там имаше билярди, ъгълчета за мятане на стрелички, гимнастически уреди, маси за карти, прожекционен екран и сцена за театрални или музикални изпълнения. В салона на главната палуба сложиха подиум за оркестъра.

Горният етаж на рубката бе луксозно мебелиран с резбовани дъбови гарнитури, тапицирани с червена, бяла и черна кожа на речен дракон. Лоцманът седеше в голямо и удобно въртящо се кресло пред контролния пулт — на него бяха монтирани редица малки телевизионни екрани на корабната система, които даваха информация от центъра за управление. Специален микрофон му позволяваше да разговаря с всекиго на кораба. Ръководеше движението с два лоста на преносимо табло, по един за всяко гребно колело. За през нощта имаше пред себе си радарен екран; друг екран му показваше дълбочината, измервана от сонар. На пулта лъщеше и превключвател за автоматично управление, но по правило в рубката винаги трябваше да седи лоцман.

Сам носеше сандали от избелена рибешка кожа, бяла препаска, бяло наметало и бяла капитанска фуражка с пластмасова козирка. На колана, също от избелена кожа, висяха кобур с внушителен четиризаряден „Марк И“ 69-и калибър и калъф с десетинчов нож.

Крачеше напред-назад, от устата му стърчеше зелена пура, а когато не я държаха, ръцете му се изпъваха отстрани. Наблюдаваше лоцмана Робърт Стайлс, поел за първи път управлението. Той беше опитен моряк — хубав младеж, който, макар и да не бе лъжец, обичаше да раздува фактите. Появи се преди около две години и Сам се зарадва много. Беше един от редките случаи да заплаче по някакъв повод. Познаваше Роб Стайлс от времето, когато и двамата бяха лоцмани по Мисисипи.

Стайлс бе нервен, както се случва всекиму при първия път. Някога това сполетя даже прочутия със стоманените си нерви капитан Айзея Селърс. В управлението на кораба нямаше нищо особено. След усвояването на движенията на двата лоста с него би се справил дори едноок учител от неделно училище, поразен от махмурлук; щеше да успее и шестгодишното му дете. Буташ напред за по-висока скорост, поставяш в средно положение за спиране на колелата, дърпаш към себе си при заден ход. Завиваш наляво, като леко отклоняваш назад левия лост и тласкаш напред десния. За десен завой — обратното.

Но за постигане на подходяща координация в движенията бе нужна и малко практика.

За щастие воденето на кораб по тази Река не изискваше да се напряга паметта. Нямаше острови и пясъчни наноси, едва ли щяха да срещнат много плаващи дънери. Щом се доближаха прекалено до плитки води, сонарът включваше алармен звънец. Ако през нощта пред тях се изпречеше лодка или друго препятствие, радарът или сонарът щеше да извести за това с мигане на червена светлина.

Сам наблюдаваше Стайлс от половин час, а бреговете оставаха назад. Хилядите хора по тях махаха и викаха радостно. Или ругаеха, защото лотарията ги бе изключила от екипажа. Ала американецът не можеше да чуе ругатните.

Сетне Сам пое управлението и след още половин час попита Джон дали иска и той да пробва. Джон беше облечен изцяло в черно, сякаш твърдо решен да върши обратното на Клемънс. Но взе лостовете и се справи доста добре за един бивш крал, който и пръста си не е мръднал да поработи, а винаги е оставял на своите подвластни да се занимават с управлението.

Продължиха срещу течението край кралството на мъртвия Иеясу, после Сам заповяда да завият за връщане. Роб Стайлс бе схванал тънкостите и завъртя кораба „на петаче“, както се изрази, за да покажел маневреността му. Докато лявото колело се въртеше назад, дясното загребваше с пълни обороти и корабът зави, сякаш вързан за пилон. След това тръгнаха по течението. В една посока с него и вятъра и с включен на максимум ход „Не се наема“ се втурна напред с шестдесет мили в час. Но не за дълго. Сам накара Стайлс да доближи брега, където сонарът показа един фут разстояние между левия борд и дъното. Даже през плясъка на колелата, плискането на водата, сирените и камбаните пак чуваха тълпите. Лицата профучаваха край тях като насън.

Клемънс разтвори предните илюминатори на рубката, та да почувстват вятъра и усилят впечатлението си за скоростта.

„Не се наема“ продължи да се носи с пълна мощност надолу до Селинуйо, после отново обърнаха. Сам почти си пожела да имаше друг кораб, с който да се състезава, ала и без това се чувстваше като попаднал в рая, на единствения метален, задвижван с електричество речен красавец. Е, човек не може да получи всичко, дори и след земния си живот.

По време на връщането спуснаха огромния люк на кърмата и катерът се плъзна през отвора му в Реката. Той се стрелкаше напред-назад с максимална скорост, задминавайки кораба-майка. Парните картечници прорязаха черти по водата, а тридесетте оръдия на „Не се наема“ отговориха в противоположна на катера посока.

Големият триместен моноплан-амфибия също беше изкаран през кърмовия люк, разгънаха и закрепиха крилата на местата им, след това той стартира. Пилотираше го Файърбрас, а пътничките му бяха неговата приятелка и Гуенафра.

След миг парна катапулта, разположена върху „тексаса“, изстреля малкия едноместен изтребител-разузнавач с открита кабина. Лотар фон Рихтхофен издигна самолета, горящият дървесен спирт двигател бръмчеше и скоро машината се скри от погледите им. Немецът се върна, пак я издигна и демонстрира първата въздушна акробатика, която Речният свят видя — поне Сам така мислеше.

Лотар приключи с пикиране, в края на което пусна четири ракети във водата, после откри огън със сдвоеното картечно оръдие. Беше 80-и калибър и стреляше с алуминиеви куршуми в алуминиеви гилзи. На кораба бяха складирани сто хиляди такива патрони. Когато ги свършеха, нямаше как да попълнят запасите.

Пилотът се приземи върху „тексаса“ и спирачните въжета уловиха монтираната на самолета задна кука. И все пак бясно въртящата се перка замръзна само на десет фута от комините. Лотар отново излетя и отново кацна. После Файърбрас се върна с амфибията, по-късно и той извърши полет с колесния моноплан.

Сам надзърна надолу през предния илюминатор на левия борд и забеляза морските пехотинци, които се упражняваха на широката котелна палуба. Под обедното слънце, нагряващо въздуха приблизително до осемдесет градуса по Фаренхайт, те маршируваха напред и назад, изпълнявайки сложни престроявания под командването на Сирано. Сребристите им, увенчани с плюмажи[1] шлемове от дуралуминий напомняха за древните римляни. Носеха ризници на сиви и червени ивици, които покриваха бедрата им до половината, а на краката си имаха кожени ботуши. Бяха въоръжени с рапири, дълги ножове и пистолети „Марк II“. Но това бяха всъщност стрелците. Основната група морски пехотинци само наблюдаваха представлението. Техните оръжия бяха лъкове и ракети.

Когато зърна в тълпата медената коса на Гуенафра, американецът се почувства щастлив. После видя до нея тъмната глава на Ливи и вече бе нещастен.

След още шест месеца изпълнен с ревност живот с фон Рихтхофен Гуенафра уважи предложението на Сам и се премести при него. Ала той все така не можеше да погледне Ливи, без да усети болка от загубата.

Ако не бяха тя и присъствието на Джон, щеше да е толкова щастлив, колкото въобще бе възможно. Обаче бившата му съпруга щеше да остане с тях през пътешествието — вероятно поне през следващите четиридесет години. А Джон… е, Джон го караше да се тревожи и се прокрадваше в неговите кошмари.

Кралят с такава охота му позволи да стане капитан и толкова непоколебимо прие поста на първи помощник, че Сам знаеше — не замисля нищо добро. Но кога щеше да избухне Метежът, както той мислено го наричаше? Бе неизбежно Джон да не се опита да завземе цялата власт на речния кораб и всеки умен човек, разбирайки това, би се отървал от него по един или друг начин.

Само че Клемънс страдаше от твърде силни угризения за убийството на Кървавата брадва. Не можеше да извърши още едно убийство, въпреки че Джон няма да умре завинаги. Трупът си оставаше труп, а двойната игра си бе двойна игра.

Важното е кога монархът ще нанесе своя удар. В началото или много по-късно по време на пътешествието, когато успее да приспи подозренията на Сам?

Всъщност ситуацията ставаше непоносима, но беше учудващо колко непоносими неща може да изтърпи човек.

Жълтокос мъж, почти великан, влезе в рубката. Казваше се Огъстъс Струбуел, адютант на Джон, подбран от него при престоя му в Селинуйо след нахлуването на Иеясу. Родил се през 1971-ва в Сан Диего, Калифорния, бил обявяван за най-добър играч на сезона по американски футбол, капитан от морската пехота на САЩ, награждаван за храброст при военните действия в Близкия изток и Южна Америка, направил кариера като филмова и телевизионна звезда. Изглеждаше достатъчно приятен човек, само че, подобно на Джон, обичаше да се хвали със завоеванията си сред жените. Писателят не му вярваше. У всеки, който работеше за Джон Безземни, трябваше да има нещо гнило.

Клемънс сви рамене. Засега можеше да се наслаждава на момента. Защо да позволи на каквото и да било да му отнема радостта в най-великия ден от неговия живот?

Наведе се през илюминатора и пак огледа маршируващата група пехотинци и тълпата. Слънцето искреше по вълните, подухваше разхлаждащ бриз. Ако станеше твърде горещо, би могъл да затвори илюминаторите и да включи климатичната инсталация. От високия прът на носа се развяваше флагът на „Не се наема“ — ален феникс върху светлосиньо поле. Фениксът беше символ за възродения живот на човечеството.

Сам помаха на струпаните по брега хора и натисна бутон, чрез който предизвика рева на сирени. Зазвъняха камбани.

Дръпна дима от чудесната пура, изпъчи се и започна да се разхожда насам-натам. Огъстъс Струбуел подаде на Джон чаша, пълна догоре с бърбън, после предложи друга на капитана. Всички в рубката — Стайлс, шестимата останали лоцмани, Джо Милър, фон Рихтхофен, Файърбрас, Публий Крас, Моцарт, Джон Безземни, Струбуел и още трима от адютантите на краля — имаха чаши в ръцете си.

— Вдигам тост, господа — каза Джон на есперанто. — За дългото щастливо пътуване и дано всеки от нас получи онова, което заслужава.

Джо Милър стоеше до Сам и темето му почти докосваше тавана. Той държеше бокал, побиращ половин литър бърбън. Помириса кехлибарената течност с чудовищния си хобот, после я опита с върха на езика.

Клемънс тъкмо щеше да излее на един дъх в гърлото си четирите унции питие, когато видя гримасата върху маймунското лице на титантропа.

— Джо, какво става?

— В тажи течношт има нещо!

Сам подуши напитката и не усети друго освен аромата на най-превъзходното кентъкийско уиски.

Ала щом кралят, Огъстъс Струбуел и останалите посегнаха към оръжията си, той плисна чашата си в очите на Джон.

— Това е отрова! — кресна Сам и се хвърли на пода. Джо изрева като внезапно изскочил от клетката лъв и запрати своя бокал в мутрата на Струбуел.

Другите адютанти гръмнаха по веднъж, после втори път. Пистолетите „Марк II“ бяха четиризарядни и запалваха барута с електрическа искра в алуминиевите гилзи. Бяха по-големи и по-тежки дори от „Марк I“, но с тях се стреляше много по-бързо, а пластмасовите куршуми се изтласкваха от кордит[2].

Рубката се превърна в буря от отекващи, оглушителни гърмежи, вой на рикоширащи шарени парчета, викове и писъци на хора и ревовете на Джо.

Сам се претърколи, пресегна се и включи лоцмана-автомат. Роб Стайлс лежеше на пода с почти откъсната ръка. Пред него умираше един от адютантите на крал Джон. Жълтокосият Огъстъс Струбуел прелетя над Сам, удари се в стъклото и рухна върху писателя. Джон изчезна, хуквайки надолу по стълбата.

Клемънс изпълзя и се озърна. Четирима от лоцманите му бяха мъртви. Всички адютанти — също, с изключение на Струбуел, който беше в безсъзнание. Титантропът бе изпотрошил вратовете или челюстите им. Моцарт клечеше разтреперан в ъгъла. Файърбрас кървеше от множеството ударили го пластмасови отломки, а Лотар — от рана в ръката. Един адютант го поряза с нож, преди Джо да му извие лицето към гърба.

Сам се надигна несигурно и погледна през илюминатора. Наблюдаващата морските пехотинци тълпа се бе пръснала, като остави дузина трупове след себе си. Изглежда, че част от враговете стреляха откъм каютите на главната палуба.

Сирано стоеше до своята бързо топяща се група и крещеше заповеди. После хората на Джон налетяха със стрелба и французинът падна. Ала пак скочи, рапирата му блесна сребристо и веднага почервеня. Противниците се разколебаха и побягнаха, Сирано се втурна в преследване. Сам му викна:

— Глупак такъв! Върни се! — но никой не го чу, разбира се.

Напъваше се да отърси шока от съзнанието си. Джон бе пуснал нещо в чашите им — отрова или приспивателно — и само прачовешки чувствителният нос на Джо Милър ги спаси да не изпият уискито и да се свлекат, за да предоставят на Безземни възможността да превземе рубката без излишни неприятности.

Той надникна през десния илюминатор. Едва на половин миля пред тях се намираше грамадният вълнолом, зад който корабът трябваше да хвърли котва за през нощта. И утре официално щяха да потеглят на дългото пътешествие. „Щяхме да потеглим“ — помисли си Клемънс.

Изключи автоматичния лоцман и хвана лостовете за управление.

— Джо — каза той, — ще насоча кораба право към брега. Може и да заседнем. Извади високоговорителя. Ще съобщя на хората отсреща какво става и ще получим помощ.

Дръпна назад десния лост и бутна напред левия.

— Какво не е наред? — изкрещя.

„Не се наема“ продължаваше устремно по Реката, на разстояние стотина ярда от крайбрежието.

Ръцете му трескаво шареха по контролното табло, но приказният уникат не се отклоняваше.

Гласът на Джон се чу от разговорната система.

— Няма смисъл, Самюъл, Шефе, Капитане, свиньо. Аз командвам кораба. Моят човек, който ще бъде главен инженер, монтира дублираща система за управление… не е важно къде. Изключих твоята и корабът ще продължи натам, накъдето искам аз. Така че не разполагаш с никакво преимущество. Сега моите хора ще нападнат рубката и ще ви заловят. Но предпочитам да има възможно най-малко щети. Затова, ако просто напуснете без шум, ще ви оставя невредими. Разбира се, стига да можете да преплувате сто ярда.

Сам беснееше, псуваше, блъскаше с юмруци по таблото. Ала вече отминаваха пристана, тълпите там махаха, викаха и недоумяваха защо корабът не спира.

Лотар гледаше през кърмовия илюминатор.

— Опитват се да ни издебнат! — каза той и стреля по мъжа, появил се иззад далечния край на „тексаса“ върху покритата палуба.

— Няма да удържим дълго! — въздъхна Файърбрас.

— Не ни стигат патроните!

Сам погледна през предните илюминатори. Неколцина пасажери изтичаха на котелната палуба и се обърнаха да дадат отпор.

Сред тях беше и бившата му съпруга.

Последва нова атака. Един мъж посегна да прободе Дьо Бержерак, зает да намушва съседния. Ливи се помъчи да избие острието настрана с пистолета си, който сигурно не беше зареден, но сабята се заби в корема й. Тя падна назад, а фаталната сабя още стърчеше от тялото. Убиецът й умря секунда по-късно — рапирата на Сирано го прониза в гърлото.

Клемънс извика:

— Ливи! Ливи! — и изскочи през вратата на рубката, трополейки надолу по стълбата.

Куршумите пищяха край ушите му, пръскаха се по стените и стъпалата. Усети жилване, чу викове зад себе си, обаче не се обърна. Смътно съзнаваше, че Джо Милър и останалите тичаха подир него. Може би в опит да го спасят или защото знаеха, че е дошъл моментът да се измъкнат, след като превъзхождащият враг ги хвана в рубката сякаш в капан.

Навсякъде лежаха трупове и ранени. Хората на Джон не бяха много на брой. Той разчиташе на изненадата и не се провали. Първите залпове бяха избили десетки, а в паниката още десетки загинаха от стрелбата. Голяма част от оцелелите бяха скочили във водата, щом видяха, че няма спасение, няма къде да се скрият и не разполагат с оръжие.

Сега корабът завиваше към брега, гребните колела се въртяха с пълна скорост, перките им плющяха и палубата трепереше. Джон приближаваше „Не се наема“ към мястото на брега, където го очакваха множество тежко въоръжени мъже и жени.

Това трябваше да са недоволните, разгневени, че лотарията не им даде възможност да се включат в екипажа. Ако се окажеха на борда, те щяха да пометат малцината живи привърженици на Сам.

Писателят бе претичал през покритата палуба, след като мина по стълбата. В лявата си ръка държеше пистолет с останали два патрона, а в дясната — рапира. Не знаеше как са се озовали у него, нито помнеше да ги е измъквал от кобура и ножницата.

Над ръба на палубата се надигна лице. Клемънс гръмна и лицето се дръпна обратно надолу. След миг стъпи там и преди да погледне към стълбата, вече стреляше. Този път пластмасовият куршум не пропусна. От гръдта на мъжа изригна червено, той падна по стъпалата, като повлече още двама със себе си. Но другите на долната палуба вдигнаха своите пистолети и Сам отскочи назад. Залпът не го улучи, ала някои от куршумите се пръснаха и парчетата го жилнаха по краката.

Зад него Джо Милър викаше:

— Шам! Шам! Не ни оштава нищо, ошвен да шкачаме! Те ни обкръжиха!

Долу Сирано продължаваше да размахва рапирата си, удържаше по трима наведнъж и отстъпваше към перилата. В миг острието му прониза нечие гърло, противникът рухна, а французинът се извъртя и плонжира в Реката. Когато се появи на повърхността, заплува бързо, за да избегне дясното гребно колело, пенещо водата около него.

Куршумени откоси удряха стените на каютите до Клемънс и Лотар кресна:

— Скачай, Сам! Скачай!

Обаче още не можеха да скочат. Не биха прелетели дори над главната палуба долу, камо ли пък над котелната.

Джо Милър се затича, вдигнал грамадната си брадва към мъжете, стрелящи иззад каютите на покритата палуба. Куршумите летяха накриво към гиганта, оставяйки тънки димни следи, но той бе твърде далеч и не се тревожеше, че ще се прицелят точно. Разчиташе също на своята вдъхваща ужас външност и пъргавина, за да всее паника у враговете, които добре го познаваха.

Другите тичаха след него и стигнаха до капака на едното гребно колело. Беше отдалечен на десет фута от борда. Ако застанеха до перилата и се плъзнеха, можеха да се хванат за големите железни издатини — там бяха закрепени въжетата, с които кранът спускаше капаците при монтажа.

Подхождаха един след друг, куршумите пищяха наоколо. Вкопчваха се в издатините, телата им силно се блъскаха в твърдия метал. Но пропълзяха отгоре, станаха и се хвърлиха. Водата се намираше на тридесет фута под тях. При такава височина и при други обстоятелства Сам би се поколебал. Ала този път скочи решително, падна изправен, стиснал носа си, и ходилата му се забиха във вълните.

Подаде глава навреме, за да види как Джо полита не от капака, ами от главната палуба. Беше се сражавал надолу по стълбата и докато прекосяваше палубата, бе разпръсквал пигмеите пред себе си. Но въпреки всичко по козината му личаха кървави петна. Той се гмурна, а над него гърмяха пистолети и стрели се впиваха във водната повърхност в опасна близост.

Сам също се гмурна, защото няколко от парните картечни оръдия бързо накланяха дула и 80-калибровите им снаряди го търсеха.

Корабът обърна курса си след около две минути. Джон сигурно бе открил, че неговият главен враг е избягал. През това време Клемънс вече беше излязъл на брега и хукнал, но му се струваше, че краката му се огъват под него. Престанаха да ги обстрелват. Вероятно Джон бе променил решението си да го убие. Би искал той да страда, а Сам щеше да страда най-силно, ако все още можеше да наблюдава своето поражение.

Гласът на Джон избумтя от високоговорител:

— Сбогом, глупако Самюъл! Благодаря ти, че построи за мен речния кораб. Аз ще му сменя името с друго, което повече му приляга! Сега тръгвам, за да вкуся от плодовете на твоите усилия! А ти си мисли за мен колкото си щеш! Сбогом!

Усиленият му смях пръскаше ушите на писателя.

Той излезе от колибата, където се криеше, и се покатери върху стената до самата вода. Корабът бе спрял и спуснал въжено мостче, за да се качат изменниците. Под него се чу глас и Сам сведе поглед. Беше Джо, червеникавата му козина бе почерняла от влага, кръвта от раните му започваше да избива отново.

— Лотар, Файърбраш, Ширано и Джонштън ушпяха — каза той. — Ти как ши, Шам?

Американецът седна върху плътно набитата пръст.

— Ако от самоубийството щеше да има някаква полза, бих го сторил. Ала този свят е ад, Джо, истински ад. Дори не можеш да извършиш едно прилично самоубийство. На другия ден се събуждаш и ето те отново с проблемите ти, вкопчени в тебе като лепило или пъхнати… е, няма значение къде.

— Шам, шега какво ще правим?

Той дълго не отговаряше. Не можеше да има Ливи, но и Сирано вече я нямаше. Би понесъл мисълта за загубата й, ако не я виждаше.

Срамът от ликуването му за нещастието на французина щеше да дойде по-късно. Не сега. Бе твърде зашеметен. Да се раздели с кораба си беше още по-страшен удар от убийството на Ливи.

След всички години на упорит труд, тъга и предателства, кроежи и болки…

Ох, прекалено тежко бе, за да го понесе.

Джо се натъжи, щом го видя да плаче, но търпеливо изчака, докато сълзите на писателя пресъхнаха. Тогава произнесе:

— Шам, жапочваме ли да штроим нов кораб?

Сам Клемънс се изправи. Електрическите механизми на неговия приказен речен уникат издърпваха мостчето нагоре. Сирените пищяха тържествуващо, дрънчаха камбани. Джон сигурно още се заливаше от смях и вероятно го наблюдаваше с далекоглед.

Самюъл вдигна юмрук с надеждата, че кралят го вижда.

— Все някога ще се добера до тебе, предателю! — гласът му премина във вой. — Ще построя друг кораб и ще те догоня! Не ми пука какви препятствия ще срещна или кой ще ми се изпречи на пътя! Ще те смажа и с новия си кораб ще пръсна откраднатия, за да го махна от Реката! И никой, абсолютно никой — Непознатият, Дяволът или Бог, — колкото и да е силен, няма да ме спре! Някой ден, Джон! Някой хубав ден!

Бележки

[1] Украшения от пера при някои военни униформи. — Б. ред.

[2] Тоест бездимен барут (англ.), — Б. пр.

Край
Читателите на „Приказният кораб“ са прочели и: