Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (24)

24

Минаха пет часа, докато сложат нови въжета на крана, после ги закрепиха на електромотора и го вдигнаха. Отнесоха труповете, измиха корпуса и отново го спуснаха. Внимателната проверка показа, че повредите по обшивката му нямаше да попречат на работата.

Сам беше толкова потиснат, че изпитваше желание да се завре в леглото и да не стане цяла седмица. Но не можеше да си го позволи. Голямото дело трябваше да продължи и докато имаше свестни хора, които щяха да се погрижат за това, той не искаше да им показва колко е потресен.

Клемънс разполагаше с много инженери, обаче Ван Боом и Велитска бяха единствените, живели в двадесети век. Макар че бе предал и устно, и по системата от тъпани, че търси още такива, никой не дойде.

На третия ден покани Файърбрас в рубката за разговор насаме. След като го почерпи с пура и уиски, той го попита дали би желал да стане негов главен инженер.

Пурата за малко да падне от устата на Файърбрас.

— Покажи ми курса, съкафезник! Дали ти разчитам данните? Искаш ме за чудотворец номер едно?

— Може би ще е по-добре да говорим на есперанто — помоли Сам.

— О’кей — съгласи се Файърбрас. — Да кацнем тогава. За какво по-точно става дума?

— Бих желал да получите разрешение да работите за мен, да предположим временно.

— Да предположим?

— Ако поискате, постът е ваш завинаги. В деня, когато корабът потегли на дългото си пътешествие, вие можете да бъдете негов главен инженер.

Файърбрас млъкна задълго. Сам стана и закрачи из стаята, като от време на време надничаше през илюминатора. Кранът бе спуснал десния електромотор, сега сваляше в корпуса части от батадензатора. Щом бъдеше сглобен напълно, щеше да се извисява на тридесет и шест фута. След монтажа Щяха да изпробват как действат системите. Предстоеше да положат двоен кабел, дебел шест инча, а свободния му край, свързан с голяма плитка полусфера, щяха да поставят върху най-близкия граалов камък. Когато камъкът освободеше огромните количества енергия, тя щеше да постъпи в батадензатора, който да я натрупа и да я отдава с контролирана мощност за захранването на електромоторите.

Сам загърби илюминатора.

— Не ви моля да предадете своята страна — рече той. — Първо, сега трябва само да вземете от Хакинг картбланш да работите с мен по довършването на кораба. По-късно можете да решите дали ще тръгнете с нас. Кое предпочитате? Да останете в Соул Сити, където едва ли ще имате какво да правите, освен да се забавлявате? Или да потеглите с екипажа към най-великото приключение?

Файърбрас произнесе бавно:

— Вижте какво, ако приема вашето предложение, казвам ако, не бих искал да съм главен инженер. Предпочитам да стана шеф на вашите въздушни сили.

— Но това не е толкова важен пост!

— Има много повече работа и отговорности! Чуйте, харесва ми идеята да летя отново и…

— Можете да летите. Можете! Обаче ще трябва да се подчинявате на фон Рихтхофен. Разбирате ли, обещах му, че той ще командва тези сили, а в края на краищата те ще се състоят само от два самолета. Какво ви интересува дали сте шеф, щом получите възможността да летите?

— Въпрос на гордост. Имам хиляди летателни часове в повече от Рихтхофен, в къде по-сложни, по-големи и скоростни апарати. И бях астронавт. Стигал съм до Луната, до Марс, до Ганимед, обиколил съм Юпитер.

— Това нищо не означава — каза Сам. — Ще управлявате твърде примитивни самолети. Страшно приличат на машините от Първата световна война, с които е летял Лотар.

— Защо едно негро все трябва да остава на второ място?

— Не е честно! — възкликна Сам. — Бихте могли да станете главен инженер! Ще ръководите тридесет и пет човека! Чуйте ме, ако не бях обещал на немеца, щяхте вие да сте начело, повярвайте ми!

Файърбрас се изправи.

— Ето какво ще ви кажа. Ще ви помогна да построите кораба и ще уредя обучението на вашето инженерно управление. Ала през това време също ще летя, а когато дойде моментът, пак ще поговорим кой да оглави въздушните сили.

— Няма да наруша дадената на Лотар дума.

— Да, но дотогава могат да се случат много неща.

Сам и почувства облекчение, и се разтревожи. По съобщителната система на тъпаните Хакинг даде разрешението си. Това подсказваше, че иска Файърбрас да е запознат с устройството на кораба, защото някой ден ще работи за Соул Сити като главен инженер. А дори Файърбрас засега да не обмисляше подобна възможност, може би кроеше как да отстрани фон Рихтхофен, преди чудният кораб да бъде спуснат на вода. Дипломатът не приличаше на хладнокръвен убиец, но външността няма никакво значение, както открива всеки с малко ум в главата, щом поживее няколко години сред други представители на човешката раса.

Хакинг извести, че е съгласен да достави допълнителни количества минерали срещу ПМВ-1. Файърбрас прелетя с машината тридесет и една мили до северната граница на Соул Сити, където я пое друг летец, бивш черен генерал от Военновъздушните сили на САЩ. След няколко дни инженерът се върна с платноход.

Батадензаторът и електромоторите работеха безупречно. Гребните колела бавно се завъртяха във въздуха, после увеличиха оборотите си и лопатите им засвистяха от скоростта.

Когато дойдеше моментът, щяха да прокопаят канал от брега до големия кораб и той самостоятелно да стигне до Реката.

Лотар фон Рихтхофен и Гуенафра въобще не се погаждаха. Пилотът открай време бе сваляч и просто не можеше да не флиртува. Най-често не спираше само до флирта. Гуенафра имаше съвсем определени идеи за верността, с които Лотар се съгласяваше по принцип. Но в практиката се препъваше.

Хакинг съобщи, че след два дни лично ще посети Пароландо. Искаше да проведат поредица преговори за търговията, да се увери в благополучието на черните граждани тук и да види вълшебния речен кораб.

Сам отвърна с послание, че ще бъде щастлив да приеме синьоро. Не беше, ала лицемерието си оставаше същината на дипломацията. Подготовката за настаняването на високия гост и голямата му свита, както и за преговорите, така го погълна, че нямаше много възможности да наблюдава работата по кораба.

Трябваше специално да подготвят и пристаните за щедрите товарих руда от Соул Сити. Хакинг изпращаше три пъти повече от нормалното, за да покаже искреното си намерение за мир и разбирателство. Сам предпочиташе доставките да са по-равномерно разпределени, но беше желателно да получат възможно най-много за колкото се може по-кратко време. Шпионите докладваха, че Иеясу събирал няколко големи флоти и множество въоръжени мъже от двете страни на Реката. И отново настоял пред Селинуйо да пресече проникването на своите мисионери в неговите територии.

Около час преди обяд корабът на Илуд Хакинг спря на пристана. Беше широк, двумачтов, с надлъжни платна без рей, дълъг стотина фута. Охраната, до един състояща се от високи мускулести негри със стоманени брадви в ръце (но и с пистолети „Марк I“ в големи кобури), слезе тържествено по мостчето. Препаските им бяха чисто черни, а лъскавите шлемове, ризници и ботуши — направени от черна рибешка кожа. Строиха се в редици по шестима от двете страни на мостчето, после и самият Хакинг се спусна по него.

Беше едър, добре сложен мъж с тъмнокафяво лице, малко извити очи, широк сплеснат нос, дебели бърни и изпъкваща брадичка. Прическата му бе „естествена“. Сам още не можеше да свикне с този взрив от ситнокъдрави косми по главите на черните. В това имаше нещо неуловимо неприлично. Косата на един негър трябваше да бъде съвсем късо подстригана. Все още се чувстваше така и след обяснението на Файърбрас, че черните американци през втората половина на двадесети век виждали в „естествените“ прически знак на борбата за свобода. За тях късата коса символизирала кастрацията на негърската раса от белите.

Хакинг носеше като наметка черна кърпа, черна препаска и сандали. Единственото му оръжие бе рапира в ножница, окачена на широк кожен колан.

Сам даде сигнал и стоманен топ гръмна двадесет и един пъти. Беше разположен на хълм към края на равнината. По този начин искаха не просто да изразят почитта си към Хакинг, но и да го впечатлят. Само Пароландо притежаваше артилерия, макар и тя да се състоеше от едно-единствено 75-милиметрово оръдие.

Представиха се взаимно. Илуд Хакинг не показа желание да се ръкуват, нито пък Сам и Джон. Бяха предупредени от Файърбрас, че синьоро избягва да стиска ръката на човек, ако не го приема като изпитан приятел.

Докато нареждаха граалите на неговите хора върху най-близкия камък, малко побъбриха. След изпразването на електрическия заряд, когато слънцето достигна зенита си, взеха пълните граали и държавните глави, придружени от своите телохранители и почетни стражи, отидоха в двореца на Джон. Той бе настоял първата среща да се състои там, за да внуши на Хакинг предводителството си. Този път Сам не пожела да спори, а синьоро вероятно бе научил от Файърбрас за отношенията между Клемънс и Безземни.

— По-късно американецът получи мрачното удовлетворение да наблюдава смущението на Джон, нахокан в собствения си дом. Хакинг взе думата и дръпна дълга отровна реч за злините, които белият човек причинил на черния. За съжаление обвиненията му бяха справедливи. Всичко казано от него беше вярно и Сам неохотно го призна. По дяволите, та той бе видял робството, знаеше какво е то и присъстваше на последиците от Гражданската война. С това бе роден и израсъл. Дълго преди Хакинг да се пръкне. Дявол го взел, нали написа „Хъкълбери Фин“, „Дървеняка Уилсън“ и „Един янки в двора на крал Артур“?

От опита му да обясни туй въобще нямаше полза. Онзи просто го пренебрегна.

Високият глас не млъкваше, примесваше сквернословия и преувеличения към фактите, разказваше потресаващи истории за страдания и побоища, убийства, глад и унижения.

Сам се чувстваше гузен и засрамен, но същевременно го обхвана гняв. Защо нападаше и него! Защо тези поголовни обвинения?

— Всички сте виновни! — викаше Илуд Хакинг. — Всеки бял човек е виновен!

— Преди смъртта си не съм виждал дори дузина черни — парира Джон. — Какво общо имам с вашата история за неправди?

— Да бяхте се родили пет столетия по-късно, щяхте да бъдете най-големият белоснежко от всички! — отсече Хакинг. — Всичко знам за вас, Ваше величество!

Сам внезапно се надигна и кресна:

— Затова ли дойдохте тук, да ни кажете какво е било на Земята? Помним го! Но това е минало! Земята е мъртва! Важно е какво става сега!

— Да — кимна гостът. — И сега става същото като на добрата ни стара планета! Нещата не са помръднали и на един скапан косъм! Оглеждам се тук и кого съзирам начело на тази страна? Двама белоснежковци! Къде са ви черните? Вашите негри са около десет процента от населението и в Съвета си трябваше да сложите поне един черен! Виждам ли го? Поне един?

— Имаме Коубър.

— Да! Временен член, и то само защото настоях да ми пратите чернокож посланик!

— Арабите съставляват една шеста от Соул Сити — напомни Сам, — обаче във вашия Съвет няма кьорав арабин.

— Бели са, затова! И аз ги разкарвам! Не ме разбирайте накриво! Мнозина от тях са добри хора, без предразсъдъци! Срещал съм такива, когато се укривах в Северна Африка. Но тези тук са религиозни фанатици и непрекъснато ми създават неприятности! Затова да се махат! Ние, черните, искаме една чисто черна страна, в която всички да бъдем братя по душа! Където ще живеем в мир и разбирателство! Ние ще имаме наш свят, а вие, белоснежковците, си имайте вашия! Сегрегация с голямо „С“, Чарли! Тук сегрегацията с голямото „С“ ще проработи, защото не зависим от белия кръвопиец за нашата работа, храна и дрехи, защита и справедливост, за нищо! Ние си го направихме, бледолико човече! Сега ни остава само да ви кажем да вървите на майната си, да стоите настрана от нас и това също го направихме!

Ситнокъдравата тъмна глава на Файърбрас беше наведена, гледаше надолу, бронзовите длани закриваха лицето му. Сам усети, че мъжът с усилие сдържа смеха си. Но не успя да се досети дали той се смееше на Хакинг или на смълчаните хора. Може би на всички.

Джон не спираше да се налива с бърбън, обаче червенината му не се дължеше само на пиенето. Май бе готов да избухне всеки момент. Трудно е да преглътнеш оскърбления за неправдите, причинени на черните, когато си невинен, но пък кралят беше участвал в толкова гнусни престъпления, че можеше малко да пострада, дори и за чужди. И както каза Хакинг, Джон щеше да бъде виновен, ако бе имал възможността.

Хм, какво ли очакваше да постигне гостът? Несъмнено, ако се стремеше към по-близки отношения с Пароландо, подходът му беше твърде особен.

Вероятно смяташе, че трябва да сложи който и да е бял на мястото му. Искаше да стане съвсем ясно, че той — Илуд Хакинг — не е по-долу от всеки бледолик.

Синьоро бе изтормозен от същата система, която бе съсипала почти всички американци — черни, бели, червени или жълти, в една или друга форма, в една или друга степен.

Нима това щеше да продължава вечно? Завинаги със сгърчени от омраза души, колкото и незнайни хилядолетия да изживеят край Реката?

В този миг, но само в този миг Сам се запита дали не бяха прави вярващите във Втората възможност.

Ако те знаеха начина за освобождение от оковите на омразата, значи тъкмо тях си струваше да слуша човек. Не Хакинг, не Джон Безземни или Сам Клемънс, не който и да е, страдащ от недостиг на покой и любов, трябваше да има думата. Нека последователите на Втората възможност…

Да, ама нали не им вярваше, напомни си той. Бяха същите като останалите проповедници на Земята. Не се съмняваше, че някои всъщност са добронамерени. Но без истината да стои зад тях, колкото и да твърдяха обратното.

Хакинг изведнъж прекъсна словото си. Сам каза:

— Е, не бяхме предвидили речи след банкета, драги синьоро, но ви благодаря за проявеното желание. Всички сме ви признателни, доколкото не ни искате такса за това. В момента хазната ни е доста опразнена.

— Непременно трябва да го превърнете в майтап, а? Добре де, какво ще речете за една обиколка? С удоволствие бих разгледал този ваш голям кораб.

Остатъкът от деня мина доста приятно. Докато развеждаше Хакинг из фабриките, работилниците и накрая по кораба, Сам забрави за гнева и неприязънта си. Даже наполовина завършен, металният съд беше великолепен. Най-красивата гледка в живота му. Дори, каза си, дори… Да, по-прекрасна и от лицето на Ливи, когато за първи път му пошепна, че го обича.

Гостът не изпадна в екстаз, макар да личеше, че е силно впечатлен. Обаче не можа да се въздържи от забележки за опустошението и вонята.

Малко преди времето за вечеря повикаха Клемънс настрана. Някакъв мъж, който слязъл на брега от скромна лодка, настоявал да се срещне с владетеля на тази земя. И тъй като го приел негов човек, тъкмо Сам получи съобщението. Веднага взе един от двата движещи се със спирт джипа, работата, по които приключи едва преди седмица. Стройният, симпатичен русокос младеж до караулното стана и му се представи на есперанто с името Волфганг Амадеус Моцарт.

Разпита го и отбеляза, че който и да бе пришълецът, говореше мекия австрийски вариант на литературния немски език. Речникът му съдържаше думи, които Сам не разбираше. Дали защото бяха от австрийското наречие, или от осемнадесети век, не знаеше.

Младият мъж живеел на двайсетина хиляди мили нагоре по Реката. Причината, за да се впусне в това пътуване, бил слухът, че на кораба щяло да има оркестър, който да свири за забавление на пътниците. Той страдал вече двадесет и три години в този свят, където не достигаха материали и където използваха само тъпани, свирки, дървени флейти и блок-флейти, както и груби подобия на лири, направени от костите и червата на рогати риби. Най-сетне чул за изкопаването на сидерита и за големия речен кораб, за неговия оркестър с пиано, цигулки, рогове и всички останали прекрасни инструменти, които познавал на Земята, а и за други, изобретени след смъртта му през 1791 година. И ето, дошъл. Щеше ли да намери място сред музикантите в тоя екипаж?

Сам беше ценител, макар и не страстен любител на някои произведения от класическата музика. Но се развълнува от срещата лице в лице с великия Моцарт. Тоест ако човекът действително бе Моцарт. По Реката имаше толкова самозванци, които се представяха за кого ли не — от истинския, единствен Исус Христос до П. Т. Барнъм, така че той вече не вярваше безусловно на ничии думи. Дори беше срещал трима мъже, които искаха да минат за Марк Твен.

— По една случайност някогашният архиепископ на Залцбург е гражданин на Пароландо — каза Сам. — Макар че вие сте се разделили с лошо, ако все пак добре си спомням, той ще се радва да ви види.

Моцарт нито пребледня, нито се изчерви.

— Най-после някой, когото съм познавал през живота си! Бихте ли повярвали…

Клемънс на драго сърце би приел, че Моцарт не е срещал никого от земните си познати. Досега се сблъска само с трима от своите, а кръгът на неговите връзки бе твърде широк поради дългия му живот и пътешествията по цял свят. Фактът, че прекрасната Ливи беше сред тези трима, надхвърляше всякакви граници на вероятността и той подозираше, че това е уредено от Тайнствения непознат. Но дори разпаленото желание на госта да се види с архиепископа не доказваше, че наистина е Моцарт. Първо, срещаните от Клемънс измамници често заявяваха, че онези, които би трябвало да са техни стари приятели, или грешат, или сами са измамници. Бяха по-безочливи от цяла Франция, взета заедно. И второ, епископът на Залцбург не живееше тук. Той дори нямаше представа къде се намира. Просто му хрумна да провери реакцията на пришълеца.

Сам се съгласи, че Моцарт може да кандидатства за гражданство на Пароландо, но най-напред поправи представите му за музикалните чудесии — те още не бяха създадени. Нито пък щяха да бъдат направени от дърво или бронз. Ставаше дума за електронни устройства, точно възпроизвеждащи звученето на различни инструменти. И ако синьоро Моцарт действително бе човекът, за когото се представя, имаше добър шанс да стане диригент на оркестъра. И щеше да разполага с всичкото време на света да композира нови произведения.

Той не му обеща твърдо, че ще получи диригентския пост. Беше си научил урока за обещанията.

В двореца на Джон устроиха голямо тържество в чест на Хакинг, който сякаш изчерпа своята дневна жлъч при първата среща. Сам поговори с него около час и установи, че Илуд е много интелигентен, начетен и самообразовал се мъж, с вкус към полета на въображението и към поезията.

Това правеше неговия случай още по-тъжен — такъв талант да бъде погубен тъй трагично.

Към полунощ Сам придружи Хакинг и свитата му до солидната сграда, отделена за гости на държавата. Разполагаше с тридесет стаи и два етажа, бе построена от камъни и бамбук. Намираше се на половината път между дома му и двореца на Джон. После насочи джипа към своята къща, отдалечена на триста ярда. Джо беше доста кисел, защото настояваше да кара въпреки твърде дългите си крака. Изтътриха се по стълбата и залостиха вратата. Джо отиде в задната половина и се стовари върху леглото си с трясък, който разтърси къщата и пилоните. Писателят надникна през илюминаторите тъкмо навреме, за да види как Сирано и Ливи хлътват прегърнати през входа на своята колиба. Отляво и по-нагоре тъмнееше жилището на фон Рихтхофен, където заедно с Гуенафра той вече се бе настанил в постелята.

Без конкретно адресиране Сам промърмори „Лека нощ!“ и също се строполи в леглото си. Беше изминал дълъг, труден и мъчителен ден, завършил с грамаден банкет, на който всеки от присъстващите изпи смайващи количества силни коктейли или спирт, размесен с вода, употреби немалко дъвка за мечти и изпуши доста тютюн и марихуана.

Събуди се от сън, в който преживяваше калифорнийското земетресение на Четвърти юли.

Скочи и затича към треперещата врата на рубката. Още преди да се добере до илюминаторите, вече знаеше, че причината за взривовете и земните трусове са нашественици. Така и не стигна до тях, защото свистяща ракета с огнена червена опашка улучи един от пилоните. Трясъкът го оглуши, през счупените стъкла нахлу дим на талази, а той се наклони напред. След това къщата рухна и предната й част се разби в терена. Историята се повтаряше.