Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (23)

23

По средата на нощта той се събуди с въпроса дали все пак има за какво да се тревожи. Ами ако Ван Боом не е толкова почтен, колкото показва? Ами ако хитроумният Файърбрас му е нашепнал да дойде при Сам с тази история? Какъв по-ловък начин да приспиш нечия подозрителност? Но тогава би станало по-добре, ако Ван Боом се бе престорил пред него, че привидно ще подмами Файърбрас.

— Започвам да мисля като Джон! — гласно изрече Клемънс.

Най-сетне реши, че е принуден да се довери на холандския потомък. Макар непреклонен и понякога малко чудат, както можеше да се очаква от инженер, той имаше нравствен гръбнак, не по-гъвкав от този на вкаменен динозавър.

Работата по приказния речен кораб продължаваше ден и нощ. Свързваха плочите на корпуса и заваряваха носещите греди. Довършваха батадензатора и гигантските електромотори, приключи операцията по пренасящата система от кранове и двигатели. Самите кранове представляваха огромни съоръжения на великански релси, захранвани с електричество от батадензатора прототип. За да видят баснословното начинание, с катамарани, големи галери, еднодръвки и канута от хиляди мили нагоре и надолу по Реката пристигаха любопитни.

Сам и крал Джон постигнаха съгласие, че ако такова множество се мотае наоколо, биха се появили пречки за делото, пък и за шпионите ставаше по-лесно.

— Отгоре на всичко ще се изкушават от възможността да крадат, а ние не искаме да носим отговорност за съблазняването на хората. Те и така си имат достатъчно грижи — каза Сам.

Джон не се усмихна. Той подписваше заповедта за прогонването на всички, които не бяха местни граждани, с изключение на посланиците и вестоносците, и забраняваше на други да идват. Но това не пречеше на много лодки да плават наоколо, нито на хората в тях да зяпат изумено. По същото време пръстените и каменните стени по брега бяха почти построени. Обаче имаше немалко пролуки, през които да надничат любопитните очи. Бяха ги оставили за пристигащите кораби, натоварени с дървесина, руда и кремък. Самата равнина се издигаше към хълмовете, така че туристите можеха да видят доста от фабриките и крановете, а внушителното съоръжение на корабостроителницата личеше от няколко мили.

След време потокът от туристи стана по-оскъден. Мнозина от тях попадаха при граалови робовладелци и плъзна мълва, че в тази част на Реката е опасно да се пътува.

Изминаха шест месеца. Дървесните запаси в района бяха изчерпани. Бамбукът напълно израстваше за период от три до шест седмици, ала на дърветата бяха необходими най-малко шест месеца, за да достигнат целия си ръст. Пък и всяка държава на петдесет мили в двете посоки оттук притежаваше гори само за собствени нужди.

Представителите на Пароландо сключваха договори и с по-далечни страни, разменяйки желязна руда и оръжия срещу дървесина. Все още имаха твърде големи количества от необработен сидерит, затова Сам не се страхуваше от изчерпването им. Но добивът им изискваше много хора и суровини, а централната част на Пароландо сякаш беше подложена на тежки бомбардировки. И колкото повече дървесина постъпваше, толкова повече работници, материали и машини се отклоняваха от кораба, за да се произвеждат стоки за размяна. Освен това увеличените доставки налагаха използването на допълнителен дървен материал за построяването на товарни съдове. И още хора трябваше да се обучават и изпращат във флотилиите, пренасящи трупи и руда. Стигна се дотам, че наемаха кораби от съседните държави и, както винаги, изплащаха наема в желязо, никел и оръжие.

Сам искаше да бъде в корабостроителницата от изгрев до залез или до по-късно, защото бе влюбен във всяка минута, с която напредваше създаването на внушителния уникат. Но имаше толкова административни задачи, само косвено засягащи или въобще несвързани с кораба, че едва успяваше да бъде в нея по два-три часа, и то в добър ден. Стараеше се да прехвърли на Джон по-голямата част от администрацията, обаче кралят приемаше само задължения, които му даваха повече власт над военните сили или възможност да притиска онези, дето му се противопоставяха.

Очакванията, че ще има опити за убийства на тясно свързаните със Сам хора, не се сбъднаха. Телохранителите и зорката охрана през нощта не бяха отменени, но Клемънс реши, че засега Джон се е притаил. Вероятно бе прозрял, че за неговите цели е най-добре да изчака, докато всичко бъде почти завършено.

Веднъж Джо Милър каза:

— Шам, не мишлиш ли, че грешиш жа Джон? Може би ще ше жадоволи да бъде втори по влашт на кораба?

— Джо, един саблезъб тигър ще се раздели ли със своите резци?

— Какво?

— Джон е прогнил до дъното на душата си. Старите крале на Англия не са се отличавали особено по отношение на нравствеността. Единствената разлика между тях и Джек Изкормвача е била, че са действали открито и с одобрението на Църквата и Държавата. Е, Джон бил толкоз порочен монарх, че се появила традицията никога да не наричат друг английски крал с това име. И дори Църквата, която винаги е проявявала голяма търпимост към злото по върховете, не могла да понесе Безземни. Папата зашлевил с отлъчване цялата нация и накарал Джон да допълзи до престола му и да се моли като набито с камшик кутре. Но предполагам, че даже когато е целувал краката на Негово светейшество, той е успял да смукне малко кръв от палеца. И папата сигурно си е проверил джобовете след прегръдката им. Опитвам се да ти обясня, че Джон не би могъл да се промени, дори и да иска. Винаги ще си остане невестулка в човешки облик, хиена, скункс.

Джо дръпна дим от пурата, която по дължина комай надминаваше носа му.

— Е, не жнам. Вше пак хората ше променят. Я виж какво направи Чърквата на Втората въжможношт. Виж Гьоринг. Виж шебе ши. Кажвал ши ми, че в твоето време жените ношели дрехи, които ги покривали от шията до глежените, и ште ше въжбуждали от гледката на хубав глежен, а пък бедро — олеле! Шега не ше шмущаваш много и като видиш…

— Зная! Зная! — прекъсна го Сам. — Старите схващания и онова, което психолозите наричат условни рефлекси — те наистина се променят. Ето защо казвам, че който още носи у себе си расовите и сексуалните предразсъдъци на Земята, просто не се възползва от шансовете в Речния свят. Човек може да се промени, но…

— Жначи може? — кимна Джо. — Ама ти винаги ши ми повтарял, че вшичко в живота, даже начинът, по който някой мишли и поштъпва, е предопределен от шлучилото ше дълго преди той да ше роди. Какво е това? Това е детермиништична филошофия, ето какво е. Виж шега, щом вярваш, че вшичко върви по определен път, че ние шме машини, така да ше каже, как можеш тогава да твърдиш, че хората ша шпошобни на промяна?

— Е, да — проточи Сам със свирепо изражение, породено от твърде рошавите му вежди, присвити надолу, и от синьозелените ярки очи над орловия му нос. — Да, дори ако моите теории са механично предопределени и ако си противоречат, нищо не може да се направи.

— Тогава, в името на небетата — възкликна Джо, вдигнал нагоре своите длани с размери на футболни топки, — какъв шмишъл има да ше говори жа това? Или даже нещо да ше върши? Жащо прошто не ше откажеш?

— Защото съм безсилен да надмогна себе си — отвърна Сам. — Защото когато първият атом в тази вселена се ударил във втория, моята съдба е била отредена, всяка моя мисъл и действие са били предначертани.

— Жначи не ши, ъ-ъ, отговорен жа поштъпките ши, така ли?

— Правилно — потвърди Сам.

Чувстваше се много неловко.

— Тогава и Джон е бежшилен да промени това, че е убиеч и предател, абшолютно гнушна швиня?

— Да, обаче аз не мога да не го презирам заради факта, че е свиня.

— И предполагам, че ако някой по-умен от мен дойде и ти докаже ш точна неошпорима логика, че грешиш в твоята филошофия, ти ще му отвърнеш, че той не може да не мишли така. Но и той греши — прошто е предопределен, и то механично, да въжприема по тожи начин.

— Прав съм и го зная — каза Сам и по-силно засмука пурата си. — Този хипотетичен човек не би успял да ме убеди, защото собствените му разсъждения не се основават на свободна воля, която, е същото като тигър вегетарианец — тоест не съществува.

— Но и твоите ражшъждения не проижтичат от швободна воля.

— Наистина. Всички сме в кюпа. Вярваме в онова, в което сме принудени да вярваме.

— Шам, ти ше пришмиваш на хората, штрадащи от така нареченото непобедимо невежештво. Обаче ти шамият ши пълен догоре ш него.

— Господ да ни пази от човекоподобни, които се смятат за философи.

— Видя ли! Веднага прибягваш до обиди, щом нямаш какво друго да кажеш! Прижнай ши, Шам! В логиката и на един крак не можеш да ше опреш!

— Ти просто не проумяваш какво имам предвид, защото си такъв, какъвто си.

— Ех, Шам, би трябвало повече да говориш шъш Ширано дьо Бержерак. Той е шъщият голям чиник като тебе, но не штига чак дотам в детерминижма.

— Аз пък бих си помислил, че вие двамата не сте способни да разговаряте. Не се ли мразите, щом толкова си приличате? Как бихте могли да застанете нос срещу нос и да не се пръснете от смях? Също като двама мравояди…

— Обиди! Обиди! Ох, какъв ли шмишъл има?

— Точно така — каза Сам.

Джо не му пожела лека нощ, а и Сам не го повика обратно. Изпитваше раздразнение. Титантропът изглеждаше толкова тъп с ниското си чело, костените кръгове около очите, комичния нос като мотика, телосложението на горила и козината. Обаче зад сините очички и фъфленето се криеше неоспорим интелект.

Най-силно го смущаваше забележката на Джо, че детерминистичните му възгледи са само опит да намери извинение за чувството на вина. Хм, вина за какво? За всичко лошо, случило се на любимите му хора.

Ала туй бе философски лабиринт, завършващ с тресавище. Дали вярваше в механистичния детерминизъм, защото искаше да се освободи от чувството за вина, или се усещаше виновен, макар че не би трябвало, защото механистично устроената вселена предопределяше той да изпитва подобно чувство?

Джо беше прав. Нямаше смисъл да разсъждава по въпроса. Но ако човешкото мислене е насочено в коловоза си от сблъсъка на първите два атома, как би могъл да отклони своя ум от това, щом бе Самюъл Лангхорн Клемънс, всъщност Марк Твен?

Тази нощ остана буден до по-късно, обаче не се занимаваше със задълженията си. Изпи поне двеста грама етилов алкохол, смесен с плодов сок.

Два месеца по-рано Файърбрас спомена, че просто не разбирал неумението на Пароландо да произвежда такъв алкохол. Сам се обърка. Не знаеше, че биха могли да получават спирт. Смяташе, че единствените им запаси от питиета ще трябва да се ограничат с количествата, давани от граалите.

Не, каза му Файърбрас. Някой от неговите инженери не му ли е обяснил? Ако подходящите суровини, като киселина, светилен газ или ацетилен, както и съответен катализатор, са налице, тогава дървесната целулоза може да бъде преработена в добра напитка. Това било всеизвестно. Но доскоро Пароландо, според предположенията му, оставало единственото място, разполагащо с веществата за подобно тънко производство.

Сам повика Ван Боом, който му се сопна, че си имал достатъчно грижи, за да започне да снабдява със спирт хора, които и без това прекаляват с пиенето.

Клемънс заповяда да отделят за целта работници и материали. Доколкото знаеха, за първи път в историята на Реката започваше направата на алкохол в промишлени количества, годен за пиене. Така в Пароландо имаха не само по-щастливи граждани, с изключение на онези от Втората възможност, ами и нова промишленост. Алкохолът се изнасяше срещу дървесина и боксит.

Сам бе паднал в леглото и на другия ден по изключение отказа да стане преди разсъмване. Но на следващия се вдигна както обикновено.

Съконсулите изпратиха послание на Иеясу, че нахлуването му в останалите територии на улмаките до Земята на Чернски ще се сметне за враждебен акт.

Оня отговори, че нямал намерение да воюва с тези страни и го доказа, като навлезе в държавата на север от неговата — Земята на Шешуб. Той беше асириец от седми век преди новата ера, някогашен генерал при Саргон Втори и както повечето бивши властници, бе станал управник и в Речния свят. Даде добър отпор, но нашествениците бяха по-многобройни.

Иеясу беше само една от грижите им. Имаше предостатъчно други да занимават Сам ден и нощ. Хакинг най-накрая изпрати послание, че Пароландо трябвало да спре с увъртането. Искаше амфибията, обещана му толкова отдавна. Сам упорито се оправдаваше с технически затруднения, ала Файърбрас му каза, че вече не могъл да приеме оправданията. Така че с неохота му дадоха „Огнен дракон III“.

Писателят посети Чернски, за да го увери, че Пароландо ще брани Чернскуйо. На връщане вятърът го лъхна на половин миля от фабриките и Сам едва не повърна. От толкова време живееше в атмосфера с киселинни пари и дим, че бе привикнал, но всяка почивка прочистваше белите му дробове. Все едно влизаше в завод за сяра и лепило. И макар че бризът по Реката духаше с петнадесет мили в час, не отнасяше дима достатъчно бързо. „Не е чудно — каза си той, — че разположената на юг Публия се оплаква.“

Корабът обаче продължаваше да расте. Застанал до предния илюминатор на своята къща, Клемънс можеше всяка сутрин да погледне и да се възнагради за тежкия труд и умората, както и за грозотата и вонята наоколо. След още шест месеца щяха да завършат трите палуби, за да монтират грамадните гребни колела. После щяха да нанесат пластмасово покритие върху онази част от корпуса, която влизаше в допир с водата. Пластмасата не само щеше да предотврати електролизата на магналия, но и да намали съпротивлението на вълните, прибавяйки десет мили в час към скоростта на кораба.

По това време Сам получи добри новини. В Селинуйо, държавата на юг от Соул Сити, бяха открили волфрам и иридий. Съобщението донесе самият откривател, не се довери на друг човек. Ех, той имаше и лоши вести. Селина Хейстингс отказваше да позволи на Пароландо да копае в земите й. Всъщност, ако знаела, че някой от Пароландо ровичка край нейната планина, щяла да го изхвърли от страната. Не искала да се държи недружелюбно, тя обичала Сам Клемънс, защото бил човешко същество. Обаче не одобрявала речния кораб и не би разрешила от собствената й територия да излезе каквото и да е, годно да помогне в построяването на този уникат.

Сам избухна — според израза на Джо бил „пръшнал шини лайна на мили наоколо“. Имаха голяма нужда от волфрама за заякчаването на инструментите си, но още повече за радио и може би за вътрешна телевизионна система в кораба. Иридия биха употребили в по-здрави сплави за най-различни цели, в научни прибори, хирургически инструменти и за върховете на писалки.

Тайнственият непознат каза на американеца, че е разположил находищата на минерали тук, ала другите Етични не знаели за това. При боксита, криолита и платината трябвало да се намират волфрам и иридий. Изглежда бе допуснал грешка и последните два метала се оказаха на няколко мили южно от другите три.

Сам не уведоми веднага Джон, защото имаше нужда от време да обмисли положението. Разбира се, Джон щеше да поиска ултиматум: или редките руди ще бъдат продавани на Пароландо, или ще обявят война.

Докато крачеше из рубката и запълваше стаята със зелен дим, чу бумтенето на тъпани. Предаваха с код, който не познаваше, но след минута го определи като използвания от Соул Сити. Съвсем скоро Файърбрас се появи под стълбата на къщата.

— Синьоро Хакинг знае всичко за находките на волфрам и иридий в Селинуйо. Казва, че би било чудесно, ако успеете да се договорите със Селина. Обаче не нахлувайте в земите й. Това ще се приеме като обявяване на война срещу Соул Сити.

Сам надникна край Файърбрас към десния илюминатор.

— Ето го и забързания Джон — рече. — Той също е чул новината. Шпионската му мрежа е добра почти колкото вашата, бих казал, изостава само с няколко минути. Не зная къде са пролуките в моята система, но са толкова широки, че ако бях кораб, щях да потъна, което пак може да стане.

Джон влезе. Беше с възпалени очи и зачервено лице, задъхан и пухтящ. След появата на етиловия спирт той затлъстя още повече и изглеждаше полупиян през цялото време и напълно пиян през половината.

Сам се ядосваше, ала му стана и забавно. Джон би предпочел да го извика в двореца си, както подобава на достойнството му като бивш крал на Англия. Но знаеше, че Клемънс би се забавил много, ако въобще дойдеше, а пък не можеше да предположи какви шмекерии биха забъркали дотогава писателят и Файърбрас.

— Какво става? — попита с яростен поглед.

— Ти ми кажи — отвърна Сам. — Май си информиран повече от мен за тъмната страна на събитията.

— Не ти искам духовитостите! — тросна се Джон. Без да го поканят, той си наля четвърт чаша концентрат. — Знам какво е съобщението и без да разбирам кода!

— Досещах се — рече Сам. — Но в случай че си пропуснал нещо, да те осведомя…

И му предаде думите на Файърбрас.

— Вие, черните, сте непоносимо нагли — изръмжа монархът. — Нареждате на Пароландо, на една суверенна държава, как да се държи в жизненоважни за нея дела. Е, аз ви казвам, че не можете! Ще получим тези метали по един или по друг начин! Селинуйо няма нужда от тях, но ние имаме! На Селинуйо няма да й навреди, ако ги даде. Ще предложим честна размяна!

— Срещу какво? — попита Файърбрас. — Синьорина Хейстингс не иска нито оръжия, нито алкохол. С какво ще търгувате?

— С мир, с избягването на война!

Файърбрас сви рамене и се ухили, с което още повече разгневи Джон.

— Разбира се, можете да направите предложенията си. Ала казаното от Илуд Хакинг остава в сила.

— Хакинг не прелива от любов към Селинуйо — отбеляза Сам. — Той изрита всички последователи на Втората възможност, бели или черни.

— Защото насаждат абсолютен пацифизъм. Освен това проповядват любов към хората независимо от цвета им и наглед спазват принципите си, но моят шеф твърди, че те са опасност за държавата. Черните трябва да се защитават, иначе отново ще бъдат поробени.

— Черните? — повтори Сам.

— Ние, черните! — натърти усмихнат гостът.

Не за първи път Файърбрас оставяше у него впечатлението, че не се задълбочава по въпроса за цвета на кожата. Отъждествяването му с негрите като раса беше слабо. Животът му не останал недосегаем за расови предразсъдъци, обаче не бил засегнат особено много. А от време на време казваше по нещо, за да се разбере, че иска да получи каюта на кораба.

Разбира се, всичко можеше да се окаже преструвка.

— Ние ще преговаряме със синьорина Хейстингс — кимна Сам. — Ще бъде чудесно да имаме радио и телевизия на кораба, а и за производството на машини ще намерим приложение на волфрама. Но ще се оправим и без тях.

Намигна на Джон, за да подхване играта. Обаче Безземни се държеше твърдоглаво, както винаги.

— Какво ще правим със Селинуйо, си е наш проблем и не засяга други хора!

— Ще предам думите ви — каза Файърбрас. — Но Хакинг е силна личност и не понася глупости от никого, особено пък от бели капиталистически империалисти.

Сам се задави, а Джон зяпна.

— Точно за такива ви смята! — потвърди Файърбрас. — И според неговото определение за тези понятия, вие сте именно такива, каквито ви нарича.

— Само защото толкова силно желая тоя кораб! — изкрещя Клемънс. — Знаете ли за какво е той, какво е върховното му предназначение?…

Потисна гнева си, ама изхълца от усилието. Замая се за миг. Почти беше на път да се изпусне за Тайнствения непознат.

— И какво е то? — подкани го дипломатът.

— Нищо — отвърна Сам. — Няма нищо. Просто мечтая да стигна до изворите на Реката, ето всичко. Може би тайната на цялата тази работа е там? Кой знае? Но аз определено не обичам критики от някой, който само иска да си седи на скапания черен гъз и да събира около себе си братя по душа. Ако това е желанието му — да го изпълнява на воля, докато аз все пак се придържам към идеала на расовата интеграция. А пък съм бял от Мисури, роден през 1835-а! Та какво ще кажете за дрънканиците, че определящи били възпитанието и средата? Важното е, че ако не използвам метала от сидерита за построяване на кораб, предназначен единствено за пътешествия, някой друг ще го използва. И този някой би могъл да го употреби, за да завладява и потиска, а не за туристически цели. Вижте какво, съгласявахме се с исканията на Хакинг, плащахме кожодерските му цени за рудите, след като — можехме просто да отидем там и да му ги отнемем. Джон се извини за епитетите, с които назова вас и Хакинг и ако мислите, че е лесно за един Плантадженет да го стори, не сте си учили уроците по история. Твърде зле е, че вашият шеф приема така нещата. Не зная дали мога да го виня за това. Разбира се, той мрази белите. Само че Речният свят не е Земята! Условията тук са коренно различни!

— Но хората носят у себе си своите възгледи — каза Файърбрас. — Омразата и любовта, симпатиите и неприязънта, предразсъдъците, реакциите си — всичко.

— Те могат да се променят!

Файърбрас се ухили.

— Не и според вашата философия. По-скоро не и ако не се намеси механистична сила. Така че нищо не предопределя Хакинг да промени вижданията си. И защо да го прави? Тук е преживял същата експлоатация и презрение, както е било на Земята.

— Не искам да споря за това — въздъхна Сам. — Ще ви кажа според мен какво трябва да предприемем!

Спря да погледне през илюминатора. Белезникавосивият корпус и конструкцията над него лъщяха на слънцето. Каква красота! И беше изцяло негова, в известен смисъл! Струваше си всичко, което влагаха в нея!

— Ето какво ще ви кажа — по-бавно изрече той. — Защо Хакинг не дойде тук? Да ни посети за малко? Може да поразгледа, сам да прецени какво правим. Да види затрудненията ни. Навярно ще разбере нашите проблеми, ще проумее, че не сме синеоки дяволи, стремящи се да го заробят. Всъщност колкото повече ни помага, толкова по-скоро ще се отърве от нас.

— Ще му предам посланието ви. Може би ще прояви желание.

— Ще го посрещнем подобаващо — обеща Клемънс. — Двадесет и един топовни салюта, голямо тържество, храна, напитки, дарове. Ще се увери, че в края на краищата не сме съвсем лоши типове.

Джон се изплю.

— Пфу! — но нищо повече не каза.

Знаеше, че Сам предложи най-доброто.

След три дни Файърбрас се върна със съобщение. Хакинг щял да дойде, след като Пароландо и Селинуйо се споразумеят какво да правят с металите.

Сам се почувства като стар ръждясал котел в параход по Мисисипи. Още няколко фунта налягане на квадратен инч и щеше да гръмне чак до небето.

— Понякога мисля, че ти си прав! — развика се пред Джон. — Може би просто се налагаше да завоюваме тези страни и да приключим с това!

— Разбира се — невъзмутимо реагира Джон. — Вече е очевидно, че бившата графиня Хейстингс, която би трябвало да е потомка на моя стар враг граф Хейстингс, няма да поддаде. Тя е религиозна фанатичка или както ти казваш — смахната. А Соул Сити ще се сражава, ако нахлуем в Селинуйо. Хакинг не може да отстъпи от дадената дума. И сега, след като му подарихме „Огнен дракон III“, той е по-силен. Но няма да те упреквам. Много размишлявах за тази бъркотия.

Сам престана да се разхожда и се взря в краля. Значи Джон е размишлявал. Сенки са се раздвижили сред сенките. Ками щяха да излязат от ножниците. Въздухът щеше да посивее и се вледени от прокрадване и кроежи. Кръв щеше да се пролее. А спящите най-добре да се разсънят.

— Не казвам, че съм поддържал контакти с Иеясу, нашия могъщ северен съсед — продължи Джон.

Седеше отпуснато в своето високо кресло, облицовано с червена кожа, и гледаше искрящото питие в чашата си.

— Но имам информация или пък средствата да се сдобия с нея. Сигурен съм, че японецът, който наистина се чувства много силен, ще пожелае да завладее още територии. Сега иска да ни направи услуга. Разбира се, на определена цена. Да речем — амфибия и летяща машина? Знаеш ли, направо е пощурял от мерак сам да полети с такава. Или не знаеш? Ако той нападне Селинуйо, Хакинг няма да хвърли вината върху нас. Е, щом Соул Сити и Иеясуйо се сбият, като Соул Сити бъде унищожен, а пък Иеясуйо — омаломощен, нима няма при всяко положение да е от полза за Пароландо? Освен туй научих, че Чернски е сключил таен съюз с Илуд Хакинг и Тай Фънг за взаимна защита, ако някой от тях бъде нападнат от японския велможа. Несъмнено произтичащото от това кръвопролитие ще доведе до тяхното отслабване, а ние ще бъдем по-силни. Тогава бихме могли да ги завладеем или поне да правим каквото си искаме, без да ни се бъркат. При всички случаи ще си осигурим безпрепятствен достъп до боксита и волфрама.

Черепът под тази гъста червеникава коса навярно съдържаше цяло гърне червеи, които се хранеха с поквара, интриги и лукавство. Беше такъв мошеник, че заслужаваше възхищение.

— Ти някога срещал ли си себе си, когато завиваш зад ъгъл? — попита Сам.

— Какво? — Джон вдигна очи. — Пак ли ръсиш някоя от твоите неразбираеми обиди?

— Повярвай ми, това е най-близкото нещо до комплимент, което някога ще получиш… от мен. Разбира се, ние боравим с хипотези. Но ако Иеясу наистина нахлуе в Селинуйо, какво оправдание ще намери? Те никога не са го засягали и са отдалечени на шестдесет мили откъм нашата страна на Реката.

— Че кога една нация е имала нужда от основателна причина за нашествие? — попита Джон. — Ала фактите говорят, че Селинуйо продължава да изпраща мисионери при Иеясу, въпреки че той изрита всички привърженици на Възможността. И щом синьорина Хейстингс не иска да спре това, значи…

— Добре — каза Клемънс. — Не бих могъл да позволя забъркването на Пароландо в такова споразумение, но когато японецът сам реши да се бие, ние нищо не можем да направим.

— И ти ме наричаш безчестен!

— Нищо не мога да направя! — каза Сам, стиснал, пурата със зъби. — Нищо! Ех, ако се създаде ситуация, благоприятстваща кораба, тогава ще се възползваме.

— Доставките от Соул Сити ще бъдат прекратени, докато траят сраженията — напомни Джон.

— Имаме достатъчно запаси за седмица напред. Големият проблем ще бъде дървесината. Може би Иеясу ще успее да ни я изпраща, дори и ако започне война, щом боевете ще бъдат на юг от нас. Сами можем да се справим със сеченето и превоза. Ако няма намерение да нападне до две-три седмици, ще натрупаме допълнителни количества руда от Соул Сити, като им предложим по-висока цена. Дали да не им дадем самолета ПВМ-1? Той е обикновена играчка, след като почти сме завършили първата си амфибия. Всичко това са само предположения, нали разбираш?

— Разбирам — отрони Джон.

Не се и опита да прикрие презрението си.

Сам искаше да му изкрещи, че няма право да го презира. В края на краищата чия беше идеята?

А на следващия ден тримата главни инженери загинаха.

Американецът бе на мястото, когато се случи. Стоеше на скелето до десния борд на кораба и надничаше през пролуката в корпуса. Грамадният парен кран вдигаше великанския електромотор, който щеше да върти дясното гребно колело. През нощта бяха превозили мотора от сградата, където го изработиха. Преместването им отне осем часа, осъществиха го с помощта на гигантска лебедка. Заедно със стотина мъже, дърпащи въжетата, кранът прехвърли машината върху голямата платформа, която се движеше на релси.

Сам стана призори, за да наблюдава последната операция — вдигането, после спускането на мотора в корпуса, накрая свързването му с оста на гребното колело. Тримата инженери стояха долу, на дъното на бъдещия кораб. Клемънс им извика да се дръпнат, бяха в твърде опасно положение, ако моторът се откъснеше. Но инженерите се разположиха в три различни точки, за да предават сигнали на хората по скелето откъм десния борд, които на свой ред ги препредаваха на оператора в крана.

Ван Боом се обърна да погледне Сам, зъбите му проблеснаха в бяло на мургавото лице. На светлината от големите електрически лампи кожата му изглеждаше пурпурна.

Тогава се случи. Скъса се въже и моторът се залюля на една страна. Инженерите се вцепениха за миг, сетне побягнаха, но беше твърде късно. Машината рухна накриво, смаза и тримата.

Ударът разтърси грамадния корпус и от вибрациите скелето, на което стоеше Сам, се разклати, сякаш по терена минаваше земетръсна вълна.

Изпод мотора протече кръв.