Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD(2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. —Добавяне

2

Под кърмовата палуба замърмори нечий глас. Бе толкова дълбок, че космите по вратовете на мъжете настръхнаха, макар да го слушаха за хиляден път.

Здравата бамбукова стълба за пука под тежестта, пращейки толкоз силно, че се чуваше през песента на вятъра в кожените въжета, през плющенето на мембраните в платната, през скърцането на дървените сглобки, виковете на екипажа и съскането на водата по корпуса.

Главата, надигнала се над ръба на палубата, беше още по-страховита от нечовешки дълбокия глас — широка като половин бъчонка бира, цялата в костени греди и арки, отстъпи и надвиснали зъбери под нагънатата розова кожа. Обкръжени от кост, тъмносините му очи изглеждаха малки. Носът му не подхождаше на другите черти, би следвало да е плосък и с раздути ноздри. Но вместо това се отличаваше с чудовищните си размери, сякаш комично подобие на човешки нос, каквото хоботестите маймуни показват на присмиващия им се свят. В дългата му сянка се криеше широка горна устна, като на шимпанзе или ирландец от комикс. Бърните пък бяха тънки и изпъкнали поради масивните челюсти под тях.

В сравнение с неговите рамене тези на Ерик Кървавата брадва приличаха на соленки. Пред себе си тласкаше голямо шкембе — като балон, стремящ се да отлети от тялото, към което бе прикован. Удълженото туловище караше ръцете и краката му да изглеждат привидно къси. Тазобедрените му стави се издигаха наравно с брадичката на Сам Клемънс, а ръцете му можеха да го държат (и бяха го правили) прав във въздуха около час, без да потрепнат.

Той не носеше дрехи, а и не би имал нужда да угоди на свенливостта си, каквото чувство не познаваше, преди Хомо сапиенс да го научи на това. По тялото му вследствие на потта бяха полепнали дълги, ръждиви на цвят кичури, по-гъсти от косата на човек, но не и от козината на шимпанзе. Кожата под тези косми беше розова като на рус северняк.

Джо прокара длан с големината на енциклопедичен речник през вълнистата си коса — отметната назад и започваща на инч над очите. Прозявката му откри грамадни, наглед човешки зъби.

— Шпях ши — затътна той, — шънувах Жемята и клравултитменгбабафвинг, вие му викате мамут. И онежи штари добри времена.

Той се затътри напред, но изведнъж замръзна.

— Шам! Какво е штанало! Ти кървиш! Виждаш ми ше болен!

Крал Ерик призоваваше с ревове своите телохранители и отстъпваше по-надалече от титантропа.

— Приятелят ти полудя! Привидяла му се неговата Ливи — за хиляден път — и ме нападна, защото не исках да го закарам на брега. Джо, кълна се в ташаците на Тор! Знаеш колко пъти си мислеше, че е видял онази жена и колко пъти спирахме, но винаги излизаше, че мацката по нещо приличала на неговата, но не е тя! И сега му казах „не“! Дори да беше съпругата му, пак това щях да кажа! Така щяхме да си пъхнем главите право във вълчата паст!

Ерик приклекна с вдигнато оръжие, готов да замахне срещу гиганта. От средната палуба долитаха крясъци, едър червенокос мъжага с кремъчна брадва в ръка се изкачи тичешком по стълбата. Кормчията с жест му нареди да се махне. Щом видя колко вбесен е Джо Милър, червенокосият охотно се подчини.

— Какво ще кажеш, Шам? — попита Милър. — Да го ражкъшам ли на парчета?

Клемънс стисна главата си с длани и отвърна:

— Не. Предполагам, че е прав. Всъщност не зная дали тя бе Ливи. Вероятно е някоя немска домакиня. Не зная! — Той изстена. — Не зная! Може и тя да беше!

Отекнаха тръби от рибешка кост, загърмя грамадният барабан на средната палуба. Сам Клемънс рече:

— Забрави случая, Джо, поне докато се измъкнем през протока… ако въобще се измъкнем! Щом искаме да оцелеем, трябва да се бием заедно с тях. После…

— Вше кажваш „пошле“, Шам, ама никога не идва туй „пошле“. Жащо?

— Ако и това не проумяваш, ти си тъп колкото изглеждаш! — отсече Клемънс.

Очите на Милър блеснаха в сълзи, издутите му бузи се овлажниха.

— Вшеки път като ше уплашиш, шамо ме наричаш тъпак. Жащо ши го ишкарваш на мене? Жащо не на хората, от които ти ше шмръжват лайната? Жащо не на Кървавата брадва?

— Моля те да ме извиниш, Джо. От устите на младенците и на човекоподобните… Въобще не си тъп, ами си доста проницателен. Забрави го, Джо. Съжалявам.

Кървавата брадва наперено пристъпи към тях, но внимаваше да не се доближава излишно до титантропа. Сетне ухилен завъртя брадвата си.

— Скоро ще има сблъсък на метал! — засмя се той. — Какви ги дрънкам? Битката вече е сблъсък на камък и дърво, ако не броим моята звездосияйна брадва, разбира се! Ала какво значение има? През тези шест мирни месеца се уморих. Нужни са ми бойните викове, съсъкът на прелитащо копие, вливането на моята остра стомана в плътта, шуртящата кръв. Ставам нетърпелив като затворен жребец, подушил разгонена кобила. Ще се съвкупя със Смъртта.

— Бивол! — кимна Джо Милър. — Ти ши не по-добре от Шам, по швой ши начин. И ти ше штрахуваш, но ше прикриваш ш голямата ши ушта.

— Не разбирам твоята саката реч — присмя се Кървавата брадва. — Маймуните не бива да се мъчат с човешкото слово.

— Много добре ме ражбираш.

— Стига приказки, Джо — помоли Сам Клемънс.

Той изви погледа си към Реката. На две мили напред равнините от двете страни се стесняваха с настъплението на планините навътре, образуващи проток, не по-широк от четвърт миля. Водата кипеше в подножието на скалите, високи може би три хиляди фута. По върховете им проблясваха непознати предмети.

Половин миля преди протока трийсетина галери се бяха построили във формата на три полумесеца. Подпомогнати от бързото течение и шестдесет гребла във всяка, те с голяма скорост напредваха към тройката неканени кораби. Клемънс ги разгледа с инструмента си и каза:

— На всяка галера са се качили около четиридесет войници, има и по два ракетомета. Това ще стане адски капан. А нашите ракети толкова отдавна са на склад, че вероятно барутът им е кристализирал. Ще се пръснат в дулата и ще ни пратят по дяволите. Пък и онези неща върху скалите. Да не са апарати за мятане на „гръцки огън“?

Един мъж донесе доспехите на краля — шлем от три слоя кожа с криле и предпазител за носа, кожена ризница, набедреници и щит. Друг мъж домъкна наръч копия — тисови пръчки с кремъчни остриета.

Групата на ракетомета се състоеше само от жени, те сложиха първия снаряд в дулото на въртящата се поставка. Той беше дълъг шест фута, направен от бамбук и изглеждаше точно като празничните ракети за Четвърти юли. Бойната му глава съдържаше двадесет фунта черен барут и многобройни дребни парчета камък вместо шрапнели.

Палубата заскрибуца под осемстотинте фунта на Джо Милър, който слезе да си вземе бронята и оръжията. Клемънс си сложи шлем и преметна през рамо щит, но никога не би използвал набедреници и ризница. Колкото и да се боеше от рани, още повече се страхуваше да не потъне поради тежките доспехи, ако падне в Реката.

Той благодари на съществуващите богове, че имаше късмета да си допаднат с Джо Милър. Сега вече бяха кръвни братя — макар че Клемънс припадна по време на церемонията, изискваща да се смеси кръвта им и придружена от някои още по-болезнени и отвратителни действия. Милър трябваше да го брани, Сам Клемънс също трябваше да се бие за Милър до смърт. Досега титантропът се справяше самичък с битките, нали беше предостатъчно грамаден за двама.

Неприязънта на Кървавата брадва към Джо се коренеше в завистта. Той си въобразяваше, че е най-великият боец на света, и все пак знаеше, че в двубой с него Милър би се затруднил да го смаже не повече, отколкото с едно куче, при това малко куче.

Ерик даваше своите заповеди за сражението, чрез сигнали на огледала от обсидиан ги предаваха на другите два кораба. Те трябваше да продължат с вдигнати платна и да се помъчат да се промъкнат между галерите. Това щеше да бъде трудно, защото, ако някой кораб се опиташе да промени курса в бягството си от тарана на неприятеля, можеше да изтърве вятъра. Освен това всеки от техните съдове щеше да бъде подложен на троен кръстосан огън.

— Вятърът е на тяхна страна — каза Клемънс. — Ракетите им ще имат по-голям обсег, чак докато се напъхаме сред тях.

— Учиш баба си да кърми… — промълви Кървавата брадва и млъкна.

Няколко ярки тела напуснаха позициите си върху скалите и се плъзнаха във въздуха по траектория, която щеше да ги изведе ниско над викингите. Норвежците се развикаха от учудване и тревога, ала Клемънс разпозна планерите. С възможно по-малко думи обясни на Кървавата брадва какво представляваха те и кралят се канеше да предаде информацията на другите викинги, но се наложи да спре, защото предните галери изстреляха първия си ракетен залп. Бълвайки плътен черен пушек, десетте снаряда полетяха в извити дъги към трите кораба с платна, които промениха курса си с най-голяма възможна бързина, и два почти се сблъскаха. Няколко ракети едва не удариха мачтите и корпусите, но всички до една паднаха в Реката, без да избухнат.

По това време първият от планерите се плъзна над тях. С тънко тяло и дълги криле, с малтийски кръст, изрисуван отстрани на стройния сребрист силует, той се гмурна под ъгъл 45 градуса към „Дрейругр“. По заповед на командира си норвежките стрелци опънаха своите тисови лъкове.

С няколко стърчащи от корпуса стрели планерът зави ниско над водата и се насочи да кацне. Не бе успял да пусне бомбите си над „Дрейругр“ и те вече се намираха някъде в дълбините на Реката.

Но към трите кораба сега връхлитаха други планери, а предните галери на врага изстреляха следващите ракети. Клемънс изви очи към собствения им ракетомет. Едрите руси жени въртяха дулото под заповедите на дребната мургава Темах, обаче тя още не беше готова да запали заряда. Най-близката галера засега оставаше извън обсега на „Дрейругр“.

За секунда всичко замря като на снимка — двата планера, които се издигаха след пикирането с краища на крилете, отдалечени само на два фута, малките черни бомби, падащи към палубите на техните мишени, стрелите на половин разстояние към планерите, немските ракети на половин път към корабите на викингите, прехвърлили най-високата точка на полета.

Клемънс усети внезапния тласък на вятъра в гърба си; свистене, после експлозия, след като платната поеха цялата мощ на въздуха и корабът остро зарови нос във водата. Чу се пращене, сякаш самата тъкан на света се разкъсваше, и пукот като от впиване на грамадни брадви в мачтите.

Бомбите, планерите, ракетите и стрелите бяха отхвърлени нагоре и назад. Като изстреляни платната и мачтите отлетяха надалече от кораба. Освободен от техния натиск, той отново застана водоравно, след като беше потънал в Реката почти под прав ъгъл. Клемънс не бе отнесен от първата плесница на вятъра само защото титантропът сграбчи с едната си ръка щурвала, а с другата — него. Кормчията също се вкопчи в щурвала. С отворени устни и развети коси, групата жени при ракетомета отлетя като птиче ято от кораба и писъците им се разнесоха от вятъра нагоре по Реката. После пльоснаха във водата. Дулото на ракетомета се откъсна от своята основа и ги последва.

Кървавата брадва докопа с едната си длан перилата, а другата не изпусна скъпоценното стоманено оръжие. Докато корабът се клатушкаше напред-назад, той успя да пъхне брадвата в калъфа и да се хване с две ръце за перилата. Добре, че постъпи така, защото вятърът, с писък на падаща от скала жена, стана още по-могъщ и след няколко секунди необичаен горещ порив се стовари върху кораба. Наблизо избухна ракета. Клемънс се почувства оглушал и обгорен. Някакво грамадно набъбване в Реката ги повдигна нависоко. Той отвори очи и изкрещя, но не успя да чуе собствения си глас в зашеметените си уши.

Стената от мръснокафява вода, надигнала се на петдесетина фута, препускаше по завоя на долината на около четири-пет мили от тях. Искаше му се пак да затвори очи, обаче не можеше. Продължи да се взира с втвърдени от напрежението клепачи, докато разлялото се море ги наближи на около миля. По предната стена на вълната вече се различаваха отделни дървета — гигантски борове, дъбове и тисове, а с приближаването й — парчетии от бамбукови и чамови къщи, както и незнайно как останал непокътнат покрив, придружен от разбит корпус с половин мачта, и тъмносивото тяло на речен дракон с размери на кашалот, изтръгнато от дълбоката петстотин фута Река.

Вече нищо не чувстваше от ужас. Изпитваше желание да умре, за да избегне точно такава смърт. Но не можеше, затова с вцепенен взор и скован ум гледаше как корабът, вместо да бъде потопен и смазан под стотиците хиляди галони вода, се издигаше нагоре и нагоре по склона на вълната, нагоре и нагоре, а мръснокафявият хълм надвисваше над тях, всеки миг заплашващ да връхлети като лавина. Небето от обедно синьо стана сиво.

После се озоваха на върха, започнаха да се спускат, разклатиха се и поеха надолу към браздата между вълните. Следващите, по-ниски, ала все още огромни, падаха върху кораба. Близо до Клемънс на палубата се стовари тяло, мощно изхвърлено от бушуващата вода. Той го наблюдаваше с едва мъждукаща искрица разбиране. Беше твърде вледенен от неописуемия ужас, за да почувства нещо, бе достигнал до границите на съзнанието си.

Клемънс се взираше в трупа на Ливи — премазан от едната страна и недокоснат от другата. Това беше Ливи, неговата съпруга, която видя до брега на Реката.

Още една вълна едва не го отдели от титантропа, покривайки палубата. Кормчията писна, изтърва щурвала и последва трупа на жената през борда.

Корабът започна да се издига от дъното на браздата, после се завъртя и посрещна поредната вълна с борда си. Но макар и наклонен, продължаваше все нагоре, така че Милър и Клемънс увиснаха от огризката на щурвала, сякаш се клатушкаха под дънер, щръкнал от отвесна планинска стена. След това корабът се изравни и се втурна към следващата падина. Кървавата брадва не успя да се удържи, излетя към палубата и би прескочил отсрещния борд, но дървеното корито се изправи навреме. Той успя да се хване за десните перила.

От върха на третата вълна „Дрейругр“ се втурна странично надолу по водната планина. Блъсна се в отчупения нос на друг кораб, раздруса се и вследствие на сътресението Кървавата брадва отново се пусна. Затъркаля се, удари се в перилата на кърмата, разби ги и падна през тях върху средната палуба.