Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (19)

19

От обеда му се пригади. „Рулетката“, скрита някъде във фалшивото дъно на граала, със случайното разбъркване на числата си му предложи ястие, което само най-коравият индианец би преглътнал, но сигурно и той би могъл да усети някой и друг напън за повръщане. Сам изхвърли цялата храна, утешавайки се с две пури, малко цигари и шест унции непознато, ала превъзходно и силно питие. Дори от аромата вкусовите пъпки на езика му бяха готови да се впуснат в танц.

Срещата с Джон и Съвета продължи три часа. След доста кавги и няколко гласувания решиха да поставят пред народа въпроса за промяна в Хартата, тъй че изборът на временен съветник да стане възможен. Джон проточи нещата цял час, като твърдеше, че не било необходимо да се гласува. Защо Съветът просто да не кажел, че поправката е приета, и така да приключат всичко? Сякаш никакви обяснения не успяваха да прояснят тези проблеми в главата на краля. Не че му липсваше ум, само беше емоционално неспособен да схване същността на демокрацията.

Гласуваха единодушно да приемат Файърбрас като официален гостуващ-съгледвач на Хакинг. Но винаги щяха да го държат под око.

След всичко това Джон стана и дръпна реч, в някои моменти чувствата му надделяваха и преминаваше от есперанто на нормандски френски. Той мислеше, че Пароландо трябва да нахлуе в Соул Сити, преди Соул Сити да е нахлул в Пароландо. И нападението трябвало да се осъществи още щом бъдат готови пистолетите и бронираната амфибия „Речен дракон I“. Обаче може би щяло да бъде по-добре, ако първо проверят колко струват желязото и войските им срещу Нови Бретан. Неговите шпиони били уверени, че Артур скоро замислял да ги нападне.

Двамата подлизурковци на Джон го подкрепиха, но другите, включително Сам, провалиха предложението при гласуването. Лицето на монарха почервеня, той се разпсува и заудря с юмруци по дъбовата маса, ала никой не промени мнението си.

След вечеря тъпаните препредадоха съобщението на Хакинг. Файърбрас щеше да пристигне на следващия ден, малко преди обяд.

Сам се върна в своя кабинет. На светлината на лампи, в които гореше рибено масло — е, скоро щяха да имат електрическо осветление, — той и инженерите Лобенгула ван Боом, Таня Велитска и Джон Уесли О’Брайън обсъждаха идеите си за речния кораб и драскаха приблизителни скици по листовете хартия. Хартията все още не достигаше, но за чертежите щяха да се нуждаят от огромни количества. Ван Боом каза, че трябвало да изчакат, докато успеят да произведат един определен вид пластмаса. По нея можело да се чертае с намагнитени „писалки“, а поправките лесно се нанасяли чрез размагнитване. Според Клемънс това би било чудесно. Но той искаше да започнат построяването на речния кораб в мига, в който завършат амфибията. Холандският потомък не бе съгласен. По пътя имаше твърде много пречки.

Преди края на срещата Ван Боом извади лъскав „Марк I“ от голяма торба.

— Вече разполагаме с десет такива — каза той. — Този е твой, дар от Инженерния корпус на Пароландо. А ето и двадесет барутни заряда с двадесет пластмасови куршума. Можеш да си ги сложиш под възглавницата, когато лягаш.

Сам му благодари, инженерите си тръгнаха и той залости вратата. Отиде да поприказва с Джо Милър в задната стая. Джо още беше буден и каза, че тази нощ нямало да се упоява, щял да стане от леглото на сутринта. Сам пожела приятни сънища на гиганта и влезе в своята спалня до рубката. Изпи две глътки бърбън и легна. След малко успя да се унесе в дрямка, макар да се боеше, че дъждът в три часа сутринта ще го събуди както винаги, а после трудно ще заспи отново.

 

Събуди се, но дъждът отдавна бе отшумял. Отнякъде долитаха викове, последва взрив, който разтърси къщата. Той изскочи от леглото, уви кърпа около кръста си, грабна една брадва и се втурна в рубката. Изведнъж си спомни за пистолета, обаче реши да се върне за него, щом разбере какво става.

Реката още тънеше в мъгла, но от нея нахлуваха стотици тъмни фигури, а отгоре стърчаха върховете на високи мачти. По равнината и хълмовете навсякъде пламтяха факли. Биеха тъпани.

Разнесе се още един взрив. След ослепителен блясък в нощта във всички посоки се разхвърчаха някакви тела.

Погледна през десния илюминатор. Портата в стената от трупи около двореца на Джон зееше и през нея група мъже тичаха навън. Сред тях се забелязваше и набитата фигура на самия Джон.

По това време от мъглите над Реката изникнаха още хора. В ярката звездна светлина се виждаше как се строяваха и напредваха редица след редица. Първите нашественици вече стигнаха до големите фабрики и бързо се придвижваха към хълмовете в планинското подножие. От хвърлени по защитниците бомби в цеховете последваха няколко експлозии. Сетне лумна червена дъга, изчезна и нещо черно се стрелна към него. Сам се метна на пода. Отново се чу гръм, подът се разклати и стъклото на илюминаторите се посипа из стаята. Вътре навлезе остър дим, който бавно се разсея.

Трябваше да стане и да бяга, ала не можа. Беше оглушал и вцепенен. Вероятно друга ракета щеше да полети към него, този път може би по-точно насочена.

Гигантска ръка стисна рамото му и го дръпна нагоре. Друга се плъзна под краката му и той беше изнесен навън. Ръцете и гръдният кош на великана бяха много космати, с горещи и твърди мускули като на горила. Дълбок глас, сякаш отекващ от железопътен тунел, изръмжа:

— Не ше притешнявай, Шефе.

— Пусни ме на земята, Джо — нареди Клемънс. — Всичко ми е наред, ако не броим срама. И тук всичко е наред, длъжен съм да се срамувам.

Шокът избледняваше и чувство на относително спокойствие запълни мястото му. Появата на грамадния титантроп му върна душевното равновесие. Добрият стар Джо Милър — може и да беше тъповат прачовек и болен в момента, но пак струваше колкото цял батальон.

Джо бе надянал кожените си доспехи. В едната ръка стискаше дръжката на невероятна по размери двуостра стоманена брадва.

— Кои ша тежи? — избоботи дрезгаво. — Да не ша от Шоул Шити?

— Не зная. В настроение ли си за битки? Как ти е главата?

— Боли. Да, мога да ше бия шъвшем шпокойно. Оттук накъде отиваме?

Сам го поведе надолу по склона към мъжете, събиращи се около Джон. Някой извика името му и той се обърна, за да види високата източена фигура на Дьо Бержерак, Ливи вървеше до него. Тя носеше малък щит от покрит с кожа дъб и копие със стоманен връх. Сирано държеше дълго, мътно сияещо острие. Очите на Сам се разшириха. Беше рапира.

— Mon Dieu! — каза французинът и премина на есперанто. — Твоят ковач ми даде това веднага след вечеря, нямало смисъл да чакаме.

Той замахна с рапирата и разсече въздуха с пронизително съскане.

— Отново живея. Стомана… остра стомана!

Близък взрив принуди всички да се проснат с лица към земята. Сам изчака да се увери, че към тях не лети друга ракета, после погледна към рубката. От прякото попадение предната стена зееше разбита, огънят скоро щеше да обхване и „тексаса“. Бе загубил дневника си, но по-късно можеше да си прибере граала. Той беше неунищожим.

В следващите няколко минути от дървените базуки, крепящи се върху раменете на бойците от Пароландо, полетяха в клатушкащи се дъги тежки ракети с пламтящи опашки. Падаха близо до враговете, понякога и сред тях, избухваха в огнени кълба и големи облаци черен дим, бързо отнасян от вятъра.

Притичаха трима вестоносци. Нападението започнало на три места, навсякъде откъм Реката. Главните сили били съсредоточени тук, явно за да бъдат пленени водачите на Пароландо и да бъдат превзети по-важните фабрики и амфибията. Другите две армии се намирали на около миля от двете страни. Нашествениците били от Нови Бретан, Клеоменуйо и улмаки от отсрещния бряг. Улмаките бяха диваци, живели в Сибир около 30 000 години преди новата ера, чиито потомци се преселили през Беринговия пролив, за да станат американски индианци.

„Ето колко струва шпионската служба на крал Джон — помисли Сам. — Освен… освен ако и той е замесен в нападението. Но тогава нямаше да стои тук, където могат да го унищожат всеки миг…“

Пък и Артур от Нови Бретан никога не би сключил сделка с чичото, който го бе убил.

Ракетите продължаваха да излитат и от двете страни, петфунтовите бойни глави с техния шрапнел от надробени камъни косяха жертвите си. Хората от Пароландо имаха предимство — можеха да залягат, а снарядите им избухваха сред изправени срещу тях мишени. Нашествениците бяха принудени да не спират придвижването си, в противен случай по-добре да поемеха към дома.

Въпреки всичко беше страшно да лежиш на земята и да чакаш поредната шумна експлозия с надеждата, че няма да бъде по-близо от предишната. Писъците на ранените не изглеждаха толкоз сърцераздирателни, защото Сам така оглуша, че едва ги чуваше, а и бе твърде разтревожен за себе си, та да мисли за другите. Внезапно ракетите престанаха да подмятат света. Огромна длан разтърси рамото на Сам. Вдигна очи — мнозина около него се изправяха на крака. Сержантите крещяха в проглушените уши на своите хора, за да оформят боен ред. Врагът беше толкова близо, че не прибягваше до ракетите, а може би вече бе свършил запасите си.

Пред тях се намираше тъмна маса от пищящи и вряскащи демони. Затичаха нагоре по хълма и първата, втората, третата редица паднаха, пронизани от стрели. Но следващите не нарушиха строя. Прескачаха повалените и продължаваха нататък. И изведнъж стрелците бяха прегазени, намушкани или смазани с боздугани.

Сам вървеше точно зад Джо Милър, който бавно пристъпваше напред, секирата му се издигаше и падаше. В един миг гигантът рухна, враговете се сборичкаха отгоре му като глутница чакали върху лъв. Клемънс се опита да стигне до него. Брадвата му разби щит, глава и някаква вдигната ръка, после усети изгаряща болка в ребрата си. Тласкаха го назад, все по-назад, а той сечеше с брадвата, след това тя изчезна от десницата му, заседнала в нечий череп. Препъна се в купчина дървени парчетии. Над него се намираше горящият под на разрушената му къща, все още крепящ се на три пламнали пилона.

Обърна се на хълбок и внезапно напипа пистолета си „Марк I“, който бе оставил до леглото. Наблизо се търкаляха три барутни заряда с техните нитратни запалници и няколко пластмасови куршума. Взривът ги бе изхвърлил от къщата.

 

Край него двама мъже се въртяха като в танц, ръцете им напрегнато бяха вкопчени една в друга; те пъшкаха от усилието и впиваха бесни погледи в окървавените си лица. Спряха и Сам разпозна крал Джон — неговият противник бе по-висок и с не толкова масивно телосложение. Шлемът беше паднал от главата му, той също имаше червеникавокафява коса, а очите му бяха сини в светлината от пламъците на битката.

Американецът отвори пистолета, сложи в него куршума и заряда, както правеше сутринта на хълма, върна цевта на мястото й и стана. Двамата мъже още се бореха, ту единият леко се дръпваше назад, ту другият, всеки от тях се опитваше да повали врага си на земята. В дясната си ръка Джон стискаше стоманен нож, а съперникът му — стоманена брадва; левите им ръце бяха вкопчени в китката до оръжието на противника.

Сам се огледа, никой не налиташе към него. Пристъпи и вдигна дулото, като здраво държеше големия пистолет. Натисна спусъка, чу се изщракване, „Марк I“ отскочи встрани от тежкия ударник, последва проблясък, но той върна мушката към целта, след това всред пукот и облак дим нападателят на Джон падна настрани. Цялата дясна половина на черепа му бе пръсната на парчета.

Кралят рухна задъхан. Надигна се и погледна Сам, който презареждаше оръжието:

— Хиляди благодарности, партньоре! Този човек беше моят племенник Артур!

Клемънс не отговори. Ако бе мислил по-хладнокръвно, щеше да изчака Артур да убие Джон и после да сцепи черепа му. По ирония на случая Сам, който можеше много да спечели от смъртта на Джон Кочината, стана негов спасител. Отгоре на всичко нямаше защо да очаква благодарности — тоя мъж не притежаваше нищо подобно в душата си.

Сам свърши с презареждането и се отдалечи в търсене на Джо Милър. Но видя Ливи да се олюлява, едър улмак с увиснала кървава лява ръка я тласкаше назад, нанасяйки удари с каменната си брадва по нейния щит. Копието й се бе пречупило и след броени секунди дивакът щеше да я повали на колене или да натроши щита. Клемънс хвана пистолета откъм цевта и смаза тила на улмака с дръжката. Ливи падна изтощена и ридаеща. Искаше му се да приседне до нея и да я успокои, обаче тя не беше ранена, а той не знаеше къде е Джо Милър. Хвърли се в биещата се купчина хора и го съзря — отново изправен с размах разсичаше глави, туловища и ръце.

Сам спря на няколко крачки от някакъв мъж, който заобикаляше Джо откъм гърба, стиснал голяма искряща брадва. Той стреля и куршумът отнесе част от гръдния кош на дивака.

Минута по-късно нашествениците побягнаха, за да си отърват кожите. Небето сивееше. На светло вече се виждаше как хората на Пароландо прииждаха от север и юг. Бяха разбили другите две бойни колони и подкрепленията превъзхождаха по численост враговете. Освен това носеха ракети, с които взривиха корабите и канутата, чакащи да отнесат победените.

Писателят чувстваше твърде силно въодушевление, за да унива заради жертвите и щетите. За първи път се отърси от паниката, която винаги го налягаше по време на сражение. И през последните десет минути той всъщност се наслаждаваше на битката.

 

Миг по-късно удоволствието му се изпари. Херман Гьоринг, гол и с подивял поглед, със спечена от кръв коса, се появи на бойното поле. С вдигнати нагоре ръце той викаше:

— О, братя и сестри! Срам! Срам! Вие убивахте, вие мразихте, вие жадувахте за хекатомбата и възторга на изтреблението! Защо не захвърлихте оръжията и не посрещнахте с любов враговете си? Защо не ги оставихте да сторят с вас каквото пожелаят? Щяхте да страдате и да умрете, но крайната победа щеше да бъде за вас! Врагът би почувствал вашата обич — и може би ще се поколебае, преди отново да разпали война. А после, след време навярно щеше да се запита: „Какво правя? Защо правя това? Каква полза има? Нищо не спечелих И вашата любов би се просмукала през камъка, оковал сърцето му, и…“

Джон доближи Гьоринг откъм гърба и го удари по главата с дръжката на ножа си. Русокосият проповедник падна по лице и не помръдна.

— Това очаква предателите! — извика Джон. Огледа се бясно и кресна: — Къде са Трималхио и Мордонт, моите пратеници?

— Не са толкова глупави, че да се мотаят наоколо — рече Сам. — Никога няма да ги хванеш. Подозират, че си узнал за тяхната измяна.

Ударът, нанесен на Гьоринг от Джон, беше нарушение на закона, защото в Пароландо всеки имаше право да говори свободно. Но Сам не смяташе, че да арестуват Джон би било най-подходящото за момента действие. На него също му се искаше да удари немеца.

Все още разплакана, наблизо мина залитащата Ливи. Той я последва до мястото, където Сирано седеше върху купчина трупове. Благородникът бе получил десетина не особено тежки рани, а рапирата му лъщеше окървавена от върха до ефеса. Бе се проявил великолепно.

Ливи се хвърли в прегръдката му и Сам се извърна. Тя дори не му благодари, че й спаси живота.

Грохотът зад него го накара да се завърти. Остатъците от къщата пропаднаха заедно с пилоните.

Усещаше силите си изцедени, ала днес въобще нямаше почивка. Трябваше да установят жертвите и щетите и да отнесат мъртвите до една фабрика сред хълмовете. Там от техните мазнини произвеждаха глицерин. Необходимостта беше ужасна, но притежателите на телата нямаха нищо против. На другия ден щяха да се озоват живи и здрави някъде далече по Реката.

Освен това трябваше да държат цялото население в готовност да грабне оръжието, както и да ускорят работата по изграждането на крайбрежните стени, а после да разпратят разузнавачи и вестоносци, за да определят съотношението на военните сили. Улмаките заедно с хората от Клеоменуйо и Нови Бретан можеха да предприемат с цялата си мощ ново нападение.

Един от капитаните съобщи, че Клеомен — управникът на Клеоменуйо — е намерен мъртъв близо до Реката, където парче каменен шрапнел пробило черепа му. Така посрещна смъртта си доведеният брат на великия спартанец Леонид, бранил прохода Термопили. Поне това беше краят му в тази територия.

Сам посочи няколко мъже, които веднага да потеглят с лодки към двете страни. Натоварени бяха със задачата да ги осведомят, че Пароландо не се стреми към възмездие, стига новите управници да гарантират дружеското си отношение. Джон се оплака, че е бил длъжен да се посъветва с него, последва кратък, но ожесточен спор. Сам накрая се съгласи, че той по принцип е прав, обаче нямал време, за да обсъжда и тези проблеми. Джон възрази, че според закона е следвало да намери време. За всяко решение те трябваше да постигнат консенсус помежду си.

Необходимостта да се съгласи и с това беше омразна на Клемънс, но кралят бе отново прав. Не можеха да си позволят издаване на противоречиви заповеди.

Тръгнаха заедно да огледат фабриките и установиха, че повредите не бяха големи. Разбира се, нашествениците не бяха имали никакво желание да ги разрушават, защото възнамеряваха да ги използват. Амфибията „Речен дракон I“ бе останала непокътната. Сам изтръпна, щом се замисли какво можеше да се случи, ако тя беше завършена и попаднеше във вражески ръце. С нея противникът би могъл да съкруши центъра на силите на Пароландо и да пренесе битката в покрайнините до идването на подкрепления. И той реши да постави около апарата многобройна специална стража.

Следобед заспа в колибата на един от съветниците. Струваше му се, че току-що е притворил очи, когато го раздрусаха, за да се събуди. Джо стоеше над него, от грамадния му хобот лъхаше мирис на бърбън.

— Делегачията от Шоул Шити току-що шлеже на брега.

— Файърбрас! — възкликна американецът и стана от креслото. — Въобще бях забравил за този мъж! Ама че време избра да се появи!

 

Тръгна надолу към Реката, където един катамаран бе вързан за брега близо до граалов камък. Джон вече се намираше там и приветстваше делегацията, състояща се от шестима черни, двама араби и двама индийци. Файърбрас беше нисък човек с бронзова кожа и къдрава коса, с големи кафяви очи, в които имаше зелени пръски. Огромните чело и рамене и пращящият от мускули врат не подхождаха на кльощавите му крака, сякаш всичко у него бе събрано в горната половина на тялото. Отначало заговори на есперанто, после премина на английски: твърде особен, пълен с термини и жаргон, които Сам не разбираше. Но Файърбрас излъчваше топлота и откритост, накарали Клемънс да се почувства добре от самото му присъствие.

— Хайде да се върнем към есперанто — каза усмихнато Сам и сипа в чашата на госта още скоч, колкото за три големи глътки. — Това жаргонът на космонавтите ли е, или диалектът на Соул Сити?

— Марсиански — отвърна Файърбрас. — Английският на Соул Сити е страшно объркан, но естествено официалният език е есперанто, макар че Хакинг мислеше и за арабския. Ала той вече не е много щастлив със своите араби — добави по-тихо и хвърли поглед на Абд ар-Рахман и Али Фазгули от състава на делегацията.

— Както сам виждате, не сме в състояние да провеждаме дълга, спокойна конференция. Не сега. Имаме да разчистваме, да съберем сведения какво става извън Пароландо и да организираме отбраната си. Е, вие, разбира се, сте добре дошли и ще стигнем до нашата работа след няколко дни.

— Нямам нищо против — каза Файърбрас. — Бих искал да поогледам наоколо, ако не възразявате.

— Аз не, обаче моят съконсул също трябва да даде съгласието си.

Джон се усмихна, сякаш зъбите го боляха от допира с въздуха — този път сигурно беше вярно, — и потвърди, че Файърбрас е добре дошъл. Но винаги, когато напуска определеното му жилище, щяла да го съпровожда почетна стража. Пратеникът му благодари, докато друг делегат — Абдула X — за протестира гръмко и доста сквернословно. Файърбрас мълча около минута, после поиска от Абдула да се държи вежливо, защото тук са гости. Сам му беше признателен за това, ала все пак се запита дали словоизлиянието и забележката не са били договорени предварително.

Не му беше лесно да седи и да слуша, въпреки че язвителните нападки бяха насочени към бялата раса въобще, а не към отделни хора. Макар и да се почувства неловко от това, той бе принуден да се съгласи с Абдула. Беше прав за някогашните условия. Но старата Земя я нямаше, живееха в нов свят.

Сам лично заведе делегатите до три, наредени една до друга колиби, бивше притежание на убити снощи мъже и жени. После се нанесе в постройка, разположена близо до делегацията.

До грааловия камък забумтяха тъпани. След минута други тъпани оттатък Реката затътнаха в отговор. Новият вожд на улмаките искаше примирие. Предишният вожд Шрубграйн бил наказан със смърт и главата му щяла да бъде докарана с кану след не повече от час, ако могат да се договорят за мир. Шрубграйн бе извършил измяна спрямо своите хора, като ги поведе към разгром.

Сам заповяда да предадат искане за среща е новия управител Трилбърм.

Тъпаните от Земята на Чернски съобщиха, че Иеясу, който властваше в двадесетмилната ивица между Нови Бретан и Клеоменуйо, е нахлул в Нови Бретан. Вестта означаваше, че новобретонците няма да досаждат на Пароландо, но тя безпокоеше Сам. Иеясу беше много амбициозен човек. Щом обедини своята държава с Нови Бретан, може би ще реши, че е достатъчно силен да завземе Пароландо.

Последваха още удари на тъпани. Публий Крас изпращаше хиляди поздрави и най-сърдечни почитания, щеше да ги посети на другия ден, за да види какво — би могъл да направи в помощ на Клемънс и Джон.

„И също да види доколко лошо сме ударени и дали сме станали лесна плячка“ — каза си Сам. Досега Публий бе склонен към сътрудничество, но мъж, служил под командването на Юлий Цезар, би могъл да има и собствен вариант на цезаризма.

С увита в окървавена кърпа глава, подкрепян от двама свои последователи, покрай него мина препъващият се Гьоринг. Сам се надяваше той да оцени намека и да напусне Пароландо, обаче не разчиташе особено на схватливостта на немеца.

Легна да спи през нощта, докато навсякъде наоколо горяха факли, а стражите се взираха в сенките и мъглите. Въпреки тежката преумора сънят му беше тревожен. Мяташе се, въртеше се, дори веднъж се събуди с разтуптяно сърце и тръпнеща от студ кожа, сигурен, че в колибата има някой трети. Напълно подготвен бе да види сенчестата фигура на Тайнствения непознат, приклекнал до възглавницата му. Но освен чудовищното туловище на Джо, проснато върху грамадното бамбуково легло до него, нямаше никой.