Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (14)

14

Сам се събуди стреснат, сърцето му биеше, сякаш ритнато от някое чудовище от кошмарите му. През пролуките в бамбуковите стени и рогозката, окачена на входа, подухваше влажен въздух. Дъждът трополеше по покрива от листа, откъм планините отекваха гръмотевици. Джо още изхъркваше собствените си.

Американецът се протегна, но седна с вик — дланта му бе докоснала плът. Вследствие на далечна мълния тъмнината леко избледня и смътно отдели приклекнал до нара силует. После се дочу познат баритон:

— Не е нужно да търсиш помощ от титантропа. Гарантирам, че ще спи непробудно до сутринта.

Сам проумя, че Етичният виждаше и без осветление. Взе пура от малката сгъваема масичка и попита:

— Имаш ли нещо против, ако пуша?

Преди да получи отговор от Тайнствения непознат, мина толкова време, че писателят се учуди. Отблясъкът от нажежената телчица в запалката му не би стигнал да разкрие чертите на мъжа, а вероятно той носеше маска на лицето си. Дали изпитваше неприязън към миризмата на пурите или към тютюна във всичките му разновидности? Или се колебаеше да я признае, защото тази особеност би го издала? Пред кого? Пред другите Етични, които разбираха, че сред тях шета предател? Бяха дванадесет, така каза Непознатият. Ако някога научеха, че Етичният се е свързал с него, Сам Клемънс, и знаеха за отвращението му от тютюна, дали веднага щяха да се досетят кой е изменникът?

Той не изрази на глас подозренията си, щеше да ги запази за себе си и те вероятно щяха да му послужат за по-късно.

— Пуши — съгласи се Непознатият.

Въпреки че Сам не можеше да види или чуе движенията му, остана с впечатлението, че той леко се отдръпна.

— Какъв е поводът за това неочаквано посещение? — попита.

— Да ти кажа, че дълго няма да имам възможност да се срещам с тебе, но не исках да помислиш, че съм те изоставил. Повикаха ме на друго място за работа, която ти не би разбрал, даже и да ти я обясня. Ето защо за доста време ще се оправяш сам. Ако нещата тръгнат зле за тебе, дори и незабележимо няма да съм в състояние да се намеся. Все пак в момента имаш всичко необходимо да си осигуриш занимания за десетилетие напред. Ще се наложи да разчиташ на своята изобретателност при решаването на множеството технически проблеми. Не мога да те снабдявам с още метали или материали, които ще ти потрябват, нито да те измъквам от затруднения с натрапници. Като ти казах къде са бокситът и платината, поех достатъчно рискове със свалянето на метеорита. Ще има други Етични. Не Дванадесетте, а от втория ешелон. Те ще ви наблюдават, но няма да се намесват и няма да преценят кораба като опасност за плана. Биха предпочели да не разполагате с желязото и ще се разстроят, когато „откриете“ боксита и платината. Искат вие, земляните, да сте заети с психическото си развитие, а не с технологичното, обаче няма да си навират носовете.

Сам усети лека паника. За първи път осъзна, че макар и да мразеше Етичния, бе започнал да разчита много на него в областта на моралната и материалната подкрепа.

— Надявам се нищо да не тръгне накриво — каза той.

— Днес едва не изтървах желязото, а ако не бяха Джо и онзи човек, Одисеи… — После се сепна: — Я почакай! Одисеи ми подхвърли, че Етичният, който говорил с него, бил жена!

Мракът се закиска.

— И какво означава това?

— Или ти не си единственият отстъпник, или умееш да си променяш гласа. Може би… може би въобще не ми казваш истината! Възможно е всички да сте в играта и да ни пробутвате изтънчени лъжи поради някакъв свой план! Ние сме инструменти в ръцете ви!

— Не лъжа! И нищо не мога да ти обясня за останалите ти догадки. Ако ти или другите избрани от мен бъдете разкрити и разпитани, разказите ви ще объркат моите колеги.

Чу се шумолене.

— Сега трябва да тръгвам. Разчитай само на себе си и ти желая късмет.

— Чакай! Ами ако се проваля?

— Някой друг ще построи кораба, но имам сериозни основания да бъдеш именно ти.

— Следователно съм само един инструмент. А когато инструментът се счупи, го захвърляш и вземаш нов.

— Не мога да осигуря твоя успех. Не съм бог.

— Бъди проклет заедно със себеподобните си! — извика Сам. — Защо не оставихте нещата такива, каквито си бяха на Земята? Притежавахме покоя на вечната смърт, бяхме лишени от болки и скърби, без несвършващо бъхтене и душевни терзания. И всичко това беше зад нас. Бяхме свободни, захвърлили плътските окови. Обаче вие отново ни дадохте оковите и така ги нагласихте, че дори да не можем да се самоубиваме. Смъртта стана недосегаема за нас. Все едно, че завинаги ни пратихте в ада!

— Не е толкова зле — каза Етичният. — Повечето от вас се чувстват по-добре, отколкото някога са били. Или поне толкова добре. Сакатите, слепите, уродливите, болните и гладните са здрави и млади. Нямате нужда с пот на челата да изкарвате всекидневната си прехрана или да се тревожите за нея, а мнозина тук се хранят доста по-прилично, отколкото на Земята. Но в по-общ смисъл аз съм съгласен с тебе. С възкресяването ви беше извършено престъпление, най-голямото досега. Така че…

— Искам си моята Ливи! — развика се Сам. — Искам си дъщерите! След като съм разделен с тях, все едно, че са мъртви. Те също са разделени завинаги една от друга, а бих предпочел да са умрели! Поне през цялото време няма да се измъчвам, че могат да страдат, че са попаднали в ужасна беда! Как да узная, че не ги насилват, пребиват или изтезават? На тази планета има толкова зло! И би трябвало да има, щом като тук се намира някогашното население на Земята!

— Бих могъл да помогна, въпреки че е възможно да минат години, докато ги открия. Няма да обяснявам средствата си, защото са твърде сложни, но трябва да замина, преди да е спрял дъждът.

Сам стана, протегна ръце и тръгна към него. Етичният нареди:

— Спри! Вече ме докосна!

Клемънс замря.

— Би ли намерил Ливи заради мен? И моите момичета?

— Ще го направя, имаш думата ми. Само… само че, ако за това са ми необходими години? Да предположим, че дотогава си построил кораба и че в действителност вече си на милиони мили нагоре по Реката. И изведнъж аз ти казвам, че съм намерил жена ти, обаче тя живее на три милиона мили надолу по течението? Мога да те известя къде е, но твърдо не мога да я пренеса, ще трябва сам да си я вземеш. Какво ще предприемеш ти? Ще тръгнеш обратно или ще прекараш двадесет години, за да се върнеш по изминатия път? А твоят екипаж ще ти позволи ли? Съмнявам се. Освен това, даже и да го сториш, не е сигурно, че жена ти ще остане там. Възможно е да бъде убита и пренесена другаде, дори на още по-недостъпно за тебе място.

— Проклет да си! — изрева американецът.

— И, разбира се — не спираше Етичният, — хората се променят. Когато я намериш, може и да не я харесаш.

— Ще те убия! — крещеше Сам. — Господ ми е…

* * *

Бамбуковата рогозка се вдигна. За миг Непознатият се открои — сякаш сянка на забулен прилеп, с подобие на купол, покриващ главата му. Сам сви юмруци и се насили да застане като леден блок, очакващ да се разтопи гневът му. После закрачи напред-назад, накрая захвърли пурата. Вкусът й стана горчив, даже въздухът, който вдишваше, дереше гърлото му.

— Проклети да са! Проклет да е и той! Ще построя кораба, ще се добера до Северния полюс и ще науча какво става тук! И ще го убия! Всичките ще ги избия!

Дъждът спря, някъде надалече се чуха викове. Сам излезе, обезпокоен, че може да са заловили Непознатия, макар и да не му се струваше вероятно. И осъзна, че неговият кораб беше по-важен от всичко останало, че не иска да се случи нищо, което да попречи на построяването му, дори и ако му се удаде възможност незабавно да си отмъсти на Етичния. Налагаше се това да остане за по-нататък.

По равнината се движеха факли. Скоро носещите ги хора се озоваха близо до него и той различи чертите на няколко стражи и на фон Рихтхофен. Заедно с тях вървяха и трима непознати.

По телата им безформено падаха широки кърпи, скрепени с магнитни закопчалки. Физиономията на най-дребния се засенчваше от качулка. Най-високият от тях беше мъж с дълго, слабо мургаво лице и грамаден орлов нос.

— Класирате се втори в състезанието — каза му Сам. — В колибата ми има един, чийто нос ви бие с цяла дължина.

— Nom d’un con! Va te faire foutre!^[1] — изрече високият. — Задължително ли е винаги да ме оскърбяват, където и да отида? Такова ли гостоприемство предлагате на странниците? Нима пропътувах десет хиляди левги в невероятно сурови условия, за да намеря човека, който може отново да сложи добро оръжие в ръцете ми, а той да ме дръпне за носа с думи? Знай, невеж и нагъл простако, че Савиниен Сирано Втори дьо Бержерак не обръща и другата буза. Ако незабавно най-искрено не се извиниш и ако не умоляваш с езика на ангел, ще те пробода със същия този нос, на който се присмиваш!

Сам се извини най-смирено и обясни, че след битката нервите му още са опънати. Учудено гледаше легендарния герой и се питаше дали не е от избраните дванадесет.

Вторият мъж — строен, русокос и синеок — се представи като Херман Гьоринг. Под шията му висеше на връв спирално навита кост, извадена от вид риба, срещаща се в Реката. И Сам позна, че той е член на Църквата на Втората възможност. А това означаваше неприятности, защото вярващите във Втората възможност проповядваха абсолютен пацифизъм.

Третият непознат отметна качулката си и откри хубаво лице с дълга черна коса, вдигната на кок.

 

Клемънс се олюля и едва не припадна.

— Ливи!

Жената трепна. Пристъпи по-наблизо и мълчаливо, пребледняла в светлината на факлите, се взря в него. Клатушкаше се напред-назад, сякаш щеше ей сега да изпадне в несвяст.

— Сам — промълви с отслабнал глас.

Той направи крачка към нея, но тя се извърна и се вкопчи в Дьо Бержерак, за да се задържи на крака. Французинът обви ръка около талията й и яростно изгледа Сам.

— Кураж, малкото ми агънце! Никой няма да ти стори зло, след като съм тук! И какъв ти е той?

Ливи повдигна очи към него с изражение, което Клемънс не можеше да сбърка. След това нададе вой и размаха юмруци към звездите, току-що показали се през облаците.