Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (13)

13

Флотата на крал Джон пристигна около час преди смрачаване. Сам Клемънс изпрати човек, който да му съобщи, че той иска да обсъди с него възможностите за съдружие. Монархът, винаги изпълнен с желание да поприказва с някого, преди да му забие ножа в гърба се съгласи да преговарят. Докато Сам стоеше близо до водата, Джон Безземни се облягаше на парапета на своята галера. Американецът, разтопил ужаса си с дузина чаши уиски, описа положението и заговори разпалено за построяването на големия кораб, в случай че се осигури желязото.

Джон беше нисък и мургав, с много широки рамене, жълтеникавокафява коса и сини очи. Често се усмихваше и използваше английски с не чак толкова особен акцент, че да не бъде лесно разбран. Преди да дойде в тази земя, бе прекарал десет години сред хора от щата Вирджиния, живели през втората половина на осемнадесети век. С вродената си дарба към езиците той бе освободил речта си от повечето шаблони, присъщи на английския и нормандския френски от дванадесетото столетие.

Разбираше добре колко изгодно би се оказало да събере силите си с Клемънс срещу фон Радовиц и несъмнено имаше едно наум какво да прави, щом се отърват от него, но слезе на брега да се закълне във вечно приятелство и съдружие. Подробностите на договора се уточниха след няколко питиета и крал Джон уреди да пуснат Джо Милър от клетката на флагманския кораб.

Сам не ронеше сълзи с лекота, ала когато видя титантропа, няколко се стекоха по бузите му. Джо плачеше като ходеща Ниагара и едва не смачка ребрата на Клемънс в прегръдката си.

Малко по-късно фон Рихтхофен забеляза:

— С Кървавата брадва поне знаеше положението си. Направи лоша замяна.

— Аз съм от Мисури — отвърна Сам — и никога не ме е бивало в търговията с мулета. Но ако бягаш да отървеш кожата си и глутница вълци те хапе по петите, ще замениш крантата с подбити копита за див мустанг, стига да те отнесе далече от опасността. После ще му мислиш как да слезеш от него, без да си счупиш врата.

Битката, започнала в утрото на следващия ден, беше продължителна. На няколко пъти Клемънс и крал Джон бяха близо до катастрофата. Флотата на англичанина се бе скрила в мъглата до източния бряг и мина зад корабите на немеца. Хвърлените от матросите на Джон пламтящи борови факли подпалиха голяма част от съдовете на фон Радовиц. Но нашествениците говореха на един език, бяха дисциплинирани, водили много битки заедно, а и значително по-добре въоръжени.

Техните ракети потопиха доста от корабите на Джон и взривиха проломи в бариерата на брега. Тогава немците щурмуваха под прикритието на градушка от стрели. По време на десанта в дупката, изкопана за добиване на желязо, избухна ракета. Сам беше съборен от експлозията и се надигна полузамаян. След това осъзна присъствието на някакъв мъж, когото досега не помнеше да е заставал край него. Беше уверен, че допреди миг мъжът не е бил в околността.

Непознатият бе висок около пет фута и седем инча, с яко, дори твърде масивно телосложение. „Като стар червен овен“ — каза си Сам, макар че, разбира се, непознатият изглеждаше на двадесет и пет години. Къдравата му кестенява коса висеше до кръста. Черните му вежди бяха дебели колкото тези на Сам, а очите — тъмнокафяви, с пръски от бледозелено. Лицето — орлово и с издадена напред брадичка. Ушите — едри, щръкнали почти под прав ъгъл към черепа.

„Тяло на стар червен овен — мислеше американецът, — с глава на голяма ушата сова.“

Макар и рядко, той и преди беше виждал материала, от който бе изработен лъкът му: два рога, извиващи се край устата на речния дракон, съединени, за да образуват двойна извивка. Този вид беше определено най-мощният и издръжлив в долината, но криеше един недостатък — нуждаеше се от изключително силни ръце.

Коженият колчан на непознатия съдържаше двайсетина стрели с кремъчни остриета, а пръчките им бяха грижливо направени от опашни кости на речен дракон и вместо пера имаха толкова тънко изрязани костени парченца, че слънцето просветваше през тях.

Той говореше на немски със забележим акцент, труден за разпознаване.

— Приличаш ми на Сам Клемънс.

— Аз съм — потвърди Клемънс. — Каквото е останало от мен. Но вие как?…

— Описа те… — непознатият се запъна — един от Тях.

В първия момент Сам не разбра. Частичната глухота, предизвикана от взрива, крясъците на мъже, убиващи се един друг на двайсетина ярда по-нататък, други по-далечни експлозии на ракети и внезапното появяване на този човек придаваха на всичко някакъв оттенък на недействителност.

— Той ви прати… Тайнственият непознат… той ви е пратил! Вие сте един от Дванадесетте!

— Той ли? Не позна! Тя ме прати!

Сам нямаше време да му задава въпроси и потисна импулса си да го попита колко е добър с оръжието. Наглед би могъл да изстиска от лъка и последния атом на възможностите му. Вместо това американецът се покатери на купчината пръст до дупката и посочи най-близкия вражески кораб, опрял нос в крайбрежната ивица, където някакъв застанал на кърмовата палуба мъж крещеше заповеди.

— Фон Радовиц, вождът на противника — отбеляза Сам. — Намира се извън обсега на нашите слабовати лъкове.

Гъвкаво, бързо, с прекъсване само за кратко прицелване, без да преценява вятъра, който по това време на деня винаги духаше с устойчивите шест мили в час, мъжът пусна черната стрела. Траекторията й завърши в слънчевия сплит на фон Радовиц. Немецът се затътри назад от удара, извъртя се, показвайки щръкналия от гърба му окървавен връх, и падна във водата между кораба и брега.

Заместникът му прегрупира хората си и непознатият заби следващата стрела в него. Джо Милър, облякъл броня от кожа на речен дракон, размахваше огромния си дъбов боздуган и опустошаваше редиците на немците в средата на бойната линия. Приличаше на осемстотинфунтов лъв с човешки мозък. Заедно с него напредваха смъртта и паниката. Той разбиваше по двайсетина черепа в минута, понякога вдигаше със свободната си ръка противник и го хвърляше, за да повали още половин дузина.

В един или друг момент петима мъже пробваха да го заобиколят, обаче винаги ги пресрещаха черните костени стрели на новодошлия.

Строят на нашествениците се разкъса и те се опитаха да се върнат на корабите си.

Фон Рихтхофен, гол и окървавен, но ухилен до уши, затанцува пред Сам.

— Победихме! Победихме! — извика той.

— Значи все пак ще си получиш летящата машина — отбеляза Клемънс и се обърна към стрелеца. — Как се казвате?

— Получавал съм много имена, ала когато дядо ме взел за първи път на ръце, ме нарекъл Одисеи.

 

Всичко, което Сам можа да измисли, бе:

— Имаме много неща, за които да поговорим.

Нима той беше човекът, възпят от Омир? Истинският Одисеи, тоест историческият Одисеи, който действително се е бил под стените на Троя и легендите и приказките, за когото по-късно са били събрани в едно? Защо не? Мъжът от сенките, говорил в колибата му, бе казал, че е подбрал дванадесет души от достъпните му милиарди. Сам не знаеше какви начини за подбор е използвал, но приемаше, че е отсъдил добре. Да, Тайнственият непознат бе споменал за един от избраниците си — Ричард Франсис Бъртън. Нима Дванадесетте имаха някакъв ореол около себе си, позволяващ на предателя да знае кой човек би му свършил работа? Или някаква тигрова окраска на душата?

След отпразнуването на победата Сам, Джо, Лотар и Одисеи тръгнаха към колибите си късно през нощта. После гърлото на Сам пресъхна от многото приказки. Опитваше се да изсмуче от ахееца всичко, което знаеше за обсадата на Троя и за последвалото я скитане, но чу достатъчно, за да се обърка, а не да се просветли.

Познатата на Одисеи Троя не беше градът близо до Хелеспонт^[1], чиито развалини земните археолози нарекоха Троя VII. Троя, която той, Агамемнон и Диомед обсадили, се намирала по на юг, срещу остров Лесбос, но навътре от брега, северно от реката Кайкос. Била населена от народ, родствен на етруските, който по това време живеел в Мала Азия, а после се преселил в Италия заради елинските нашественици. Одисеи познаваше града, сметнат от по-късни поколения за Троя. Там обитавали дарданци и барбарофони, които били сродни на истинските троянци. Техният град бил превзет пет години преди Троянската война от други северни варвари.

Три лета след обсадата на същинската Троя, която продължила само две години, Одисеи участвал в големия морски набег на данайците или ахейците срещу Египет на Рамзес III. Набегът завършил злополучно. Героят спасил живота си с бягство по море и действително потеглил на пътешествие не по своя воля, което се проточило три години и довело до отиването му в Малта, Сицилия и някои части на Италия — дотогава непознати на гърците земи. Нямало никакви листригонци, Еол, Калипсо, Цирцея, Полифем. Жена му се казвала Пенелопа, но изобщо не съществували кандидати, които впоследствие да убива.

Колкото до Ахил и Хектор, Одисей ги познаваше само като герои от песен. Предполагаше, че и двамата са били пеласги — народът, населявал полуостров Елада, преди ахейците да навлязат от север, за да го завземат. Ахейците променили за свои цели пеласгианската песен, а по-късни певци трябва да са я включили в „Илиада“. Одисей знаеше „Илиада“ и „Одисея“, защото срещнал учен, който можел да рецитира наизуст и двете епични повествования.

 

— Ами дървеният кон? — бе попитал Сам, напълно подготвен да удари на камък по въпроса.

За негова изненада Одисей не само си спомни за това, но и каза, че наистина той го е измислил. Измамата била вдъхновена от лудостта на отчаянието и би следвало да се провали.

Сам остана особено слисан от отговора. Всички изследователи се бяха обединили, за да отхвърлят всякакъв намек за правдивост в тази история и твърдяха, че явно е невъзможна. Би трябвало да се окажат прави, защото идеята изглеждаше фантастична, а никак не беше вероятно ахейците да са достатъчно тъпи за направата на коня или троянците — достатъчно глупави, та да се хванат в капана. Но дървеният кон съществувал и скритите в него бойци се вмъкнали в града.

Фон Рихтхофен и Джо слушаха разговора между двамата. Въпреки предупреждението на Етичния да не казва на никого за него, Сам бе решил, че Джо и Лотар трябва да научат. Иначе би сторил твърде много неща, необясними за близките му хора. Освен това Сам имаше чувството, че ако посвети други в тайната, ще покаже на Етичния как владее положението. Беше детинска постъпка, но той я направи.

 

Клемънс пожела лека нощ на всички, освен на титантропа, и легна на нара. Ала макар и да бе много уморен, не можа да се унесе в сън. Хърканията на Джо, излитащи като водовъртеж от фуния, не му помагаха да успокои безсънието си. А и възбудата от предстоящите дела караше нервите му да потрепват и мозъкът да пулсира. Утре щеше да бъде исторически ден, ако на този свят му бе писано да има история. След време щяха да разполагат с хартия, мастило, моливи, дори и печатарски машини. Големият речен кораб щеше да издава свой седмичен вестник. Щеше да има и книга, която да разкаже как са дълбали дупката, взривявайки ракетите, пленени от кораба на фон Радовиц. Вероятно желязото щеше да се покаже утре, това непременно трябваше да стане.

Тук се прибавяха и опасенията му за крал Джон, хитрия шегаджия — само Бог знаеше какво крои този лукав ум. Беше съмнително Джон да извърши нещо вероломно преди завършването на кораба, а дотогава оставаха години. Засега въобще не бе нужно да се тревожи. И въпреки всичко той се тревожеше.