Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (12)

12

През следващите три дни бе изкопана дупка с ширина десет фута и дълбока един. Фон Рихтхофен така организира групите, че на всеки петнадесет минути някоя сменяше предишната. Нямаше недостиг на отпочинали и силни копачи, но се бавеха поради трошенето на нови кремъчни остриета и направата на нови бамбукови инструменти. Норвежецът ръмжеше при повреждането на брадвите и ножовете и твърдеше, че ако ги нападнат, каменните оръжия не биха порязали и кожата на бебе. Клемънс за десети път го молеше за разрешение да използват стоманения уникат, ала Ерик отказваше.

— Ако Джо беше тук, щях да го накарам да му отнеме брадвата — рече Клемънс на Лотар. — И къде ли е той впрочем? Трябваше вече да се е върнал — все едно с празни ръце или понесъл дарове.

— Мисля, че се налага да пратим някой с еднодръвка да провери. Аз също бих отишъл, но смятам, че още се нуждаеш от мен, за да те пазя от Кървавата брадва.

— Ако нещо се е случило на Джо, и на двамата ще ни бъде нужен защитник — отбеляза Сам. — Добре, онзи тип Абдул може да ни стане шпионин. Би пропълзял незабелязано и през кошница, пълна с гърмящи змии.

След два дни, по време на настъпващото утро, Абдул се приближи с гребане до брега. После събуди Сам и Лотар, които спяха в една колиба, за да се бранят взаимно. Той обясни на развален английски, че Джо Милър бил вързан и затворен в здраво направена бамбукова клетка. Абдул се опитал да намери възможност за освобождаването му, но около клетката денонощно обикаляли пазачи.

Викингите били посрещнати дружески и със симпатия. Вождът на територията се изненадал, че неговият кремък толкова изгодно би се разменял срещу желязо. Устроил голямо пиршество, за да отпразнуват споразумението, и дал на гостите си колкото пожелали алкохол и дъвка. Джо заспал и докато го връзвали, се събудил. С голи ръце избил двайсетина мъже и ранил още петнайсет, преди вождът да го зашемети с удар на боздуган по тила. Ударът би прекършил врата на всеки друг, ама при Милър само намалил боеспособността му, колкото да успеят да се скупчат върху него и да го задържат, докато варваринът още два пъти го цапардосал по главата.

— Вождът знае, че Джо могъщ воин — кимна Абдул. — По-велик от самия Рустам. Дочух едни мъже говорят, те казвали техен вожд мисли да използва Джо за заложник. Той искал стане съдружник в железния рудник. Ако му откажат, нямало убие Джо, а направи него роб, но аз се съмнява той да успее. Ох, ще ни напада, убива нас и прибира желязо за себе си. Може направи това. Строи огромен флот, много дребни кораби, които носят по четиридесет мъже, събира го набързо, обаче ще му служи да пренесе негова армия. Ще натисне с всички сили, воини имат кремъчни оръжия, лъкове, стрели и тежки бойни бумеранги.

— И кой е този кандидат за Наполеон? — попита Сам.

— Негови мъже го наричали крал Джон. Твърдят, че властвал в Англия, когато те носели брони и се биели с мечове. Било по времето на Саладин. Брат му е много знаменит воин — Ричард Лъвското сърце.

Клемънс изпсува.

— Джон Безземни! Принц Джон с черното сърце и котешката стъпка! Толкова пропаднал негодник, че англичаните се заклели никога повече техният крал да не се казва Джон! По-скоро бих желал на живота ми да посегне мошеник като Леополд Белгийски или Джон Фиск!

* * *

След трийсетина минути Сам изпадна в още по-мрачно настроение. Този път съобщението стигна до него от уста на ухо. Тридесет мили надолу по Реката огромна флота плавала към тях. Състояла се от шестдесет едномачтови кораба, всеки с по четиридесет души на борда. Предводител на армадата бил кралят на територия, останала на косъм извън зоната на разрушенията, причинени от метеорита. Името му било Йозеф Мария фон Радовиц.

— Чел съм за него като ученик! — заяви Рихтхофен. — Я да видим. Роден е през 1797 година и починал около 1853, ако не греша. Бил артилерийски експерт и добър приятел на пруския крал Фридрих Вилхелм IV. Наричали го Войнстващия монах, защото бил генерал с много строги религиозни разбирания. Умрял като разочарован човек, понеже изпаднал в немилост. И ето го отново жив и млад, несъмнено опитващ се да наложи пуританството си и на другите, като убива несъгласните.

След час научиха, че флотата на крал Джон е потеглила.

— Силите на Джон първи ще стигнат тук — каза Сам на Кървавата брадва. — Бързо ще се придвижат, подпомогнати от вятъра и течението.

— Учиш баба си как да смуче сурови яйца — изпръхтя викингският вожд.

— Тогава какви са твоите планове?

— Първо ще разгромим англичанина, после ще унищожим немеца — отвърна Кървавата брадва и след като размаха оръжието си, продължи: — Кълна се в пръснатата девствена ципа на невястата на Тор! Ребрата още ме въртят, но ще пренебрегна болката!

Сам не се впусна в спор. Когато остана насаме с Лотар, рече:

— Много е възхитително да се сражаваш срещу безнадеждно превъзхождащ те противник и да умреш. Това обаче не се заплаща с привилегировани акции. Виж какво, Лотар, зная, че ще ме помислиш за безхарактерен като хлебарка, ала гоня мечта, велика мечта и тя надхвърля всички обичайни представи за вярност и нравственост. Искам си кораба, Лотар, и напук на всичко смятам да го водя до края на Реката! Ако имахме шансове в битката, бих предложил да го направим. Но нямаме. Разполагаме с по-малко хора и с по-лоши оръжия, затова ще търся споразумение.

— С кого? — попита фон Рихтхофен — беше навъсен и блед.

— С Джон. Може и да е най-вероломният крал в историята, макар че има свирепа конкуренция, но най-вероятно е да се примъкне при нас. Флотата на Радовиц е по-голяма от неговата и дори ако Джон някак си успее да го разбие, ще бъде толкова отслабен, че бихме могли да го победим. Та, казвам, ако се сдушим с него, така ще опухаме Радовиц, че ще бяга като пребито куче с подвита опашка.

Фон Рихтхофен се засмя.

— За малко си помислих, че ще предложиш да се скрием в планините и после да слезем, продавайки услугите си на победителя. Не бих понесъл идеята да се държим като страхливци и да изоставим тези хора сами в битката.

— Ще бъда честен, дори да съм Сам. Бих го направил, ако го виждах като единствен изход. Ала не искам и възнамерявам да се отървем от Кървавата брадва. Той никога няма да се примири с включването на Джон като партньор.

— Ще трябва да внимаваш с Джон, сякаш имаш работа с отровна змия. Обаче и аз не виждам друг изход. Нито пък смятам убийството на Кървавата брадва за предателство, това е просто застраховка. Той би се отървал от тебе при първия удобен случай.

— А и ние всъщност не го убиваме — кимна американецът. — Само го махаме от сцената.

Клемънс още малко искаше да обсъди какво да направят, но фон Рихтхофен заяви, че са приказвали достатъчно. Както винаги, Сам отлагаше действието. Е, вече се налагаше незабавно да уредят нещата.

— Така изглежда — въздъхна той.

— Какво има? — попита Лотар.

— Страдам от угризения, преди още да съм си ги навлякъл — отвърна другият. — Чувствам се като отрепка, макар и да нямам никакво основание. Разбери, абсолютно никакво! Но съм роден да изпитвам вина за всичко, дори и за това, че съм се родил.

Лотар отвратено издигна ръце към небето и се отдалечи, после изрече през рамо:

— Идвай с мен или не се пречкай. И изобщо не очаквай, че ще те призная за капитан на нашия кораб. Капитаните не протакат.

Сам направи гримаса, обаче тръгна след него. Лотар поговори с дузина мъже, достатъчно доверени за онова, което им беше предложено. Когато подробностите бяха уговорени и мъжете отидоха да се въоръжат, слънцето преваляше през зенита. Те се върнаха от колибите си, снабдени с бамбукови копия и ножове. Един от тях носеше лък с шест стрели, на чиято точност можеше да се разчита само отблизо.

Оглавена от Лотар фон Рихтхофен и Сам Клемънс групата тръгна към колибата на норвежкия крал. Пред нея шестима викинги бяха застанали на пост.

— Искаме да говорим с Кървавата брадва — каза Сам, като се опитваше да удържи треперенето на гласа си.

— Той е вътре с жена — изръмжа Be Гримарсон.

Сам повдигна ръка. Лотар притича край него и стовари тоягата си върху главата на Гримарсон. До рамото на Сам изсвистя стрела и спря в гърлото на един от стражите. За десетина секунди останалите бяха убити или толкова тежко ранени, че не бяха в състояние повече да се бият. В далечината се разнесоха викове, още дузина викинги тичаха към тях, за да бранят своя вожд. Гол и ревящ, Кървавата брадва се втурна през вратата с високо вдигнато оръжие. Фон Рихтхофен хвърли копието си и прониза норвежеца. Кървавата брадва пусна секирата и се затътри назад, тласкан от напора на немеца, докато стигна до бамбуковата стена на колибата, блъскайки се в нея. Гледаше втренчено, устните му се гърчеха, а от ъглите им течеше кръв. Кожата му бе станала синкаво-сива.

Тогава Лотар рязко издърпа копието от корема на норвежеца и той се свлече.

Последва схватка, в която шестима от хората на Клемънс бяха убити, а четирима ранени. Викингите не се отказваха, съпротивата им продължи, докато всички паднаха безмълвни и мъртви като Ерик.

Сам Клемънс, задъхан до прегракване, опръскан с чужда кръв и получил дълбок кървящ разрез в рамото, стоеше облегнат на копието си. Беше ликвидирал един човек — Гунлаугр Торфинсон. Прободе го в бъбрека, когато викингът замахна към фон Рихтхофен. Жалко за Гунлаугр, от всички норвежци той най-много харесваше шегите му. Но беше пронизан в гърба от своя приятел Сам Клемънс.

„Участвал съм в 38 битки — каза си писателят — и съм убил само двама мъже. Другият бе тежко ранен турчин, който се мъчеше да стане.“

Клемънс, могъщият воин с храброто сърце, ужасен и същевременно заинтересуван, замислено се взираше в труповете и така щеше да бъде дори след десет хиляди години.

 

Сам изкряка от уплаха и силно дръпна левия си глезен в трескаво усилие да се освободи от сграбчилата го ръка. Не успя и вдигна копието, за да промуши хваналия го мъж, после погледът му се втренчи в бледосините очи на Ерик Кървавата брадва. Животът бе нахлул за малко в тялото му. Очите му не гледаха вече изцъклено и кожата не беше толкова сиво-синя. Говореше слабо, но достатъчно високо да го чуят Сам и останалите наблизо.

— Слушай, изчадие на Локи^[1]! Слушай! Няма да те пусна, докато не кажа каквото трябва! Боговете ме дариха със силата на ясновидец. Те искат възмездие за твоята измяна. Слушай! Знам, че под тази просмукана с кървища земя има желязо, чувствам го да тече по моите вени, а сивотата му прави кръвта ми гъста и хладна. Тук лежи желязо, достатъчно и предостатъчно за твоя голям бял кораб. И ти ще го изровиш, за да построиш дракар^[2], който ще съперничи на Одиновия. Ти, Клемънс Псето, ще бъдеш негов капитан и той ще плава нагоре по Реката повече мили, отколкото осемте крака на Слейпнир^[3] могат да изминат за ден. Ще пътуваш напред и назад, на север и на юг, на изток и на запад според посоката на Речната долина. И многократно ще обиколиш света. Но след построяването на кораба и отплаването му дните ти ще бъдат горчиви и изпълнени с мъка. И след години, след две поколения, както брояхме на Земята, след големи страдания и малки радости, когато помислиш, че най-сетне е наближил краят на това дълго, дълго пътешествие, отново ще ме откриеш! По-скоро аз ще те намеря и ще те убия. И ти никога няма да достигнеш изворите на Реката, нито ще щурмуваш портите на Валхала^[4]!

Сам се почувства леден и крехък. Дори когато усети ръката да отслабва хватката си върху глезена му, не помръдна. Чу се предсмъртно хъркане, но той не се раздвижи, нито погледна надолу.

— Аз чакам! — отново тихо проговори Кървавата брадва.

Още веднъж изхърка протяжно и десницата му се отпусна. Сам се насили да отстъпи встрани, без да е сигурен дали няма да се разпадне на десетина парчета, после махна към фон Рихтхофен и произнесе:

— Суеверия! Никой не е в състояние да прозре бъдещето!

— Не мисля така. Да речем, че нещата са както ти вярваш — механични и автоматични, — тогава бъдещето е предопределено. Ако вече всичко е в завършен вид, защо пък завесата да не се открехне за минута, светлините да заблестят по тунела на времето и човек да погледне напред?

Сам не отговори. Фон Рихтхофен се разсмя, за да покаже, че се е пошегувал, и го тупна по рамото.

— Имам нужда от пиене — въздъхна Клемънс. — Много. — И добави: — Не бих заложил на тия суеверни щуротии.

Но вярваше, че онези умиращи очи бяха проникнали в идните години, беше започнал да вярва.