Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (10)

10

На връщане към колибата го стресна грамадно туловище, застанало тъмно и неподвижно до вратата. Сърцето му заблъска лудо и той попита:

— Ти ли си, Джо?

— Ъхъ — отговори гласът като могъщ тъпан. Милър пристъпи към него и каза: — Тук е идвал някой, дето не е обикновен човек. Има чудноват мириш, ражличен от ваш, човечите. Жнаеш ли, напомня ми…

Той помълча. Сам чакаше, защото знаеше как тромавите каменни колела смилат брашното на мисълта му. После титантропът възкликна:

— Бре, проклет да шъм!

— Джо, какво има?

— Беше толкова отдавна, шлучи ше на Жемята, нали жнаеш, малко преди там да ме убият. Не, не може да бъде. Ишуше Хриште, ако вярно кажваш преди колко време шъм живял, жначи е било преди штотина хиляди години!

— Хайде де, Джо, не ме оставяй като увиснал във въздуха.

— О’кей, ама ти няма да го повярваш това. Но трябва да ши шпомниш, че и моят нош има памет.

— Би трябвало, след като е по-голям от мозъка ти. Хайде, изплюй камъчето или се опитваш да ме убиеш с неудовлетворено любопитство?

— Добре, Шам. Бях по шледите на един от племето вифгпхангкруилт, те живееха на дешетина мили от наш, от другата штрана на ви шок хълм, който приличаше на…

— Приятелю, зарежи подробностите — отсече Сам.

— Ами беше къшно преж деня и аж жнаех, че шъм ближо до врага ши, жащото шледите му бяха шъвшем прешни. Но тогава чух шум, който ме накара да ши помишля, че човекът, когото шледях, ми е минал в гръб и ей шега ще ме шмачка шъш шопа та ши, вмешто да штане обратното. Жатова ше пльошнах на жемята и жапочнах да пължя към шума. Пожнай какво видях? Велики Шкот, жащо не шъм тй кажвал дошега? Хей че шъм тъпчо!

— Ще се примиря с това. И така?…

— Ех, човекът, когото шледях, ме ушетил, но не жнам как, жащото шъм тих като невештулка, промъкваща ше към птичка, колкото и да шъм голям. Вше едно, жаобиколил ме и можел да ижлеже жад мен. Обаче лежеше на жемята, штуден като жадника на копач. А над него штояха двама човечи. Виж шега, аж шъм шмел както вшеки друг, навярно и повече, ала тогава жа пръв път шрещах такива хора и може да шъм ше ижплашил. Поне бях предпажлив. Бяха облечени в дрехи, каквито ти ши ми опишвал. Ношеха някакви чудати неща в ръчете, дълги около фут, дебели черни неща, които не бяха от дърво, ами напомняха штоманата, от която е направена брадвата на Ерик. Бях ше шкрил добре, но онежи копелета имаха начин да научат, че шъм там. Единият нашочи пръчката към мен и аж жагубих шъжнание. Ижпаднах в нешвяшт. Когато ше опомних, двамата човечи и оня виф ги нямаше. Плюх ши на петите, обаче никога не жабравих онажи мирижма.

Сам Клемънс попита:

— Това ли е цялата случка? Джо кимна.

— Проклет да съм! — избухна Сам. — Нима тези… тези хора… са ни държали под око половин милион години? Или повече? И дали са същите?

— Какво ишкаш да кажеш?

Клемънс предупреди Джо, че не бива да споделя с други това, което ще чуе. Знаеше, че може да се довери на титантропа, но докато обясняваше, имаше някои опасения. Онзи Хикс поиска от него и думичка да не проронва пред никого.

Джо Милър кимаше толкова усърдно, че силуетът на носа му беше като дънер, мятащ се нагоре-надолу в бурно море.

— Вшичко ше връжва. Штрахотно шъвпадение, нали? Аж ги виждам на Жемята, пошле ме вжемат в екшпедичията на Ехнатон и жабеляжвам онажи кула и въждушния кораб, а шега пък тоя Хикш те ижбира да поштроиш парахода. Какво ще кажеш, а?

 

Сам беше толкова възбуден, че не можа да заспи чак до зазоряване. Насили се да стане за закуска, макар че би предпочел да не напуска леглото. Докато викингите, немецът и Джо заедно с него изяждаха съдържанието на своите граали, той им разказа силно цензурирана версия на случката. Но я предаваше така, сякаш е била сън. Ако не беше подкрепата от обонянието на Джо, щеше да мисли, че наистина е била сън.

Разбира се, фон Рихтхофен се отнесе пренебрежително към историята, ала норвежците вярваха в откровението на сънищата. За съжаление сред неизбежно проявилите скептицизъм бе и Ерик Кървавата брадва.

— Искаш да се завлечем на десет мили и да копаем само защото си сънувал кошмарна дивотия? — изрева той. — Клемънс, винаги съм смятал, че умът ти е слаб като смелостта, а сега съм сигурен! Забрави това!

Сам седеше, докато се хранеше. Стана и с яден поглед под тежките си вежди заговори:

— Тогава аз и Джо ще тръгнем сами. Ще организираме местните хора да ни помогнат в копането и щом намерим желязото — което непременно ще стане, — няма да се промъкнеш в организацията нито с любов, нито с пари. Между другото, първото не си имал и на Земята, а тук второто просто не съществува.

Хляб и пържола пръснаха от устата на Ерик, той кресна и завъртя оръжието:

— Няма един жалък трол да ми приказва така! Ще изкопаеш само гроба си, окаяник такъв!

Джо, вече застанал до Клемънс, изръмжа и измъкна огромната каменна брадва от калъфа на колана си. Викингите оставиха яденето и отстъпиха да се подредят малко зад своя вожд. Фон Рихтхофен се хилеше, докато американецът описваше съня си. Усмивката като че замръзна на лицето му, той трепереше. Но не от страх. Сега се изправи, безмълвно застана отдясно на Клемънс и каза на Кървавата брадва:

— Мой норвежки приятелю, ти се присмиваше на бойните умения и храбростта на немците. Време е да натикам подигравките ти в гърлото.

Ерик се разсмя гръмогласно.

— Две нафукани петлета и една маймуна! Няма да умрете от лека смърт, ще се погрижа да минат дни, докато намерите радостта в нея! Преди да свърша с вас, ще ми се молите да сложа край на мъките ви!

— Джо! — каза Клемънс. — Внимавай първо да убиеш Кървавата брадва. После може да се поизпотиш малко, докато натръшкаш останалите.

Джо вдигна петдесетфунтовата кремъчна глава над рамото си и я завъртя в дъга с такава лекота, сякаш тежеше само фунт.

— Ще му пръшна гръдната кошт ш едно хвърляне, нищо чудно да поваля още няколко.

Норвежците знаеха, че това не беше самохвалство. Бяха гледали как троши твърде много черепи. Бе способен да избие половината от тях, преди те да го убият, а може би и да размаже всички и пак да остане на краката си. Но се бяха заклели да бранят Кървавата брадва до смърт и колкото да беше неприятен на мнозина, те нямаше да престъпят клетвата си.

 

В долината на Реката би следвало да няма страхливци, а храбростта да се е превърнала във всеобщо качество. Смъртта не беше вечна. Убиваха някого само за да възкръсне отново. Ала смелчаците на Земята обикновено се проявяваха и тук, докато боязливите си оставаха същите. Съзнанието можеше да схваща, че гибелта трае едва един ден, но клетките на тялото, подсъзнателното, проправените пътища на емоциите или това, което допълнително образуваше човешкия характер, не признаваха този факт. Винаги, когато можеше, Сам Клемънс отбягваше насилието и причиняваната от него болка — от нея се боеше повече, отколкото от умишлена смърт. Бе се бил заедно с викингите, бе въртял брадва, размахвал копие, бе нанасял и получавал рани, а веднъж дори уби човек, макар че стана повече случайно, отколкото с умение. Но не беше истински воин. По време на битки клапите на сърцето му се отваряха напълно и силата му изтичаше през тях.

Сам добре знаеше това, обаче не чувстваше никакъв срам, нито се укоряваше.

Ерик Кървавата брадва беснееше и въобще не се страхуваше. Но ако умреше, както бе много вероятно, никога не би успял да участва в мечтата на Клемънс за речния кораб или да щурмува крепостите на Северния полюс. А колкото и да се присмиваше, все пак някаква част от него вярваше, че е възможно сънищата да са откровения, пратени от боговете. Може би се лишаваше от величаво бъдеще.

Сам Клемънс си познаваше човека и беше готов да се обзаложи, че амбициите ще надмогнат гнева му. Така и стана. Кралят свали брадвата и се усмихна насила.

— Не е хубаво да се съмняваме в пратеното отгоре, докато не го огледаме — каза той. — Срещал съм жреци, на които в сънищата им Один и Хеймдал разкриваха истината, обаче те нямаха сърце да се бият и изричаха лъжи, освен когато говореха от името на боговете. Ако там има желязо — добре. Ако не… тогава ще подхванем нещата откъдето ги оставихме.

Сам въздъхна с облекчение и си пожела да не трепери така. Пикочният мехур и червата му причиняваха болки от напъна да се облекчат, но в такъв момент той не смееше да се отдалечи с извинение. Трябваше да играе ролята на човека, който владее положението. Десет минути по-късно, неспособен да търпи повече, тръгна към барачката на клозета.

* * *

Хикс, Тайнственият непознат, бе казал, че копането може да започне където и да е в близост до десетия граалов камък нагоре по Реката от сегашното им място. Обаче бъдещите копачи най-напред трябваше да набият в главите на местните кой тук дава заповедите. Чикагският гангстер от 20-те и 30-те години Алфонсо Джилбрети се бе съюзил с белгийски магнат на каменовъглени мини и стоманодобивни предприятия, живял в края на деветнадесети век, както и с турски султан от средата на осемнадесети. Този триумвират следваше вече станалата класическа схема първо да организира ядрото на банда от онези, които са били безмилостни експлоататори на себеподобните си чрез престъпления, бизнес и други земни дейности. Хората, протестирали срещу наскоро самонатрапилите се управници, бяха премахнати предния ден и бандата определяше каква част от грааловата си дажба всеки човек ще плаща за „покровителството“. Джилбрети си беше подбрал харем от пет жени, от които две по желание. Една от тях вече бе мъртва, защото когато вечерта влязъл в нейната колиба, се опитала да му счупи главата с граал.

Клемънс научи всичко това по „безжичния телеграф“. Осъзна, че срещу викингите ще се изправят Двеста бандити и поне хиляда души от така наречената милиция. А разполагаха с четиридесет мъже и двадесет жени. Но пък местните имаха само бамбукови копия с обгорени върхове, докато нашествениците бяха въоръжени с броня от кожа на речен дракон, кремъчни брадви, стрели и пики с кремъчни остриета. Е, имаха и Джо Милър.

От кораба Кървавата брадва обяви какво смятаха да правят норвежците. Ако тукашните хора искаха да участват, можеха да сторят това под тяхна власт. Но никой нямаше да „внася своя дял“ от полученото в граала си и никоя жена нямаше да бъде насилвана.

Джилбрети запрати към Ерик едновременно копие и сицилианско проклятие. Норвежецът избегна въздействието на двете и метна брадвата си. Острието потъна в гърдите на Джилбрети, а побеснелият крал скочи от кораба на земята и преди някой друг да помръдне, препусна към скъпоценното си оръжие с настръхнал от кремъчни парчета боздуган. Последваха го Джо Милър и тридесет мъже. Жените опъваха лъкове, докато една група изстреля по бандитите последната ракета. Тя попадна точно в целта, до задните редици на плътно скупчилите се джилбретианци. Около четиридесет от тях бяха убити, ранени или зашеметени. След седемдесет секунди белгийският магнат и турчинът бяха мъртви, с размазани от брадвата на Джо глави, а другите или станаха жертви, или бягаха да си спасят живота.

Никой не се измъкна. Хората от милицията съзряха своя шанс за отмъщение и намушкаха повечето до смърт. Десетте останали живи бяха разпънати, в телата им забиха горящи бамбукови трески. Сам Клемънс понесе писъците толкова дълго, колкото му стигнаха силите. Не искаше да стане непопулярен, като прекалено съкрати развлечението, затова се опита да не забелязва гледката. Лотар фон Рихтхофен каза, че може да разбере желанието да причиняват страдания у тези, които са ги преживели. Но нямало да търпи туй варварство и минута повече. Отиде до най-близкия клетник и го накара да млъкне с единствен замах на брадвата си. После заповяда и другите незабавно да бъдат ликвидирани. Ерик би могъл да се намеси в изпълнението на тази заповед, защото според него беше уместно да поизтезаваш враговете си — за урок и на тях, и на останалите. Само че бе зашеметен от парче скален шрапнел при взрива на ракетата и за момента не влизаше в сметките.

Милицията неохотно се подчини, но по свой начин. Хвърлиха деветимата оцелели в Реката, където огънят несъмнено угасна, ала не и болката от самите трески. Преди да се удавят, някои се мятаха минути наред. А това беше странно, защото можеха да прекратят мъките във вътрешностите си, като се самоубият, сигурни, че не след дълго ще бъдат отново живи и здрави. Но инстинктите им за оцеляване имаха такава сила, че те до последно се бориха да задържат глави над водата.