Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (1)

1

— И възкресението, също като политиката, те събира в едно легло със странни хора — изрече Сам Клемънс^[1]. — Но не бих казал, че сънят с тях е особено отморяващ.

Докато крачеше напред-назад по кърмовата палуба на „Дрейругр“ („Окървавеният“) с далекогледа под мишница, от дългата му зелена пура излизаха облачета дим. Кормчията Ари Гримолфсон не знаеше английски и неприветливо погледна Клемънс, който му преведе думите си на окаян старонорвежки, но онзи продължаваше да го зяпа мрачно.

Сам Клемънс гръмко го прокле на английски като тъп варварин. Вече три години той денонощно се упражняваше в норвежкия език от десета век, а все още мъжете и жените на борда на „Дрейругр“ едва го разбираха.

— Един Хък Фин на деветдесет и пет години, плюс-минус няколко хиляди — каза Клемънс. Тръгнах надолу по Реката със сал. Сега съм на този идиотски викингски кораб и се движим срещу течението. Какво ли още ще става? Кога ще осъществя моята мечта?

Притиснал здраво към тялото си дясната ръка, за да не изпусне скъпоценния далекоглед, той удари с юмрук по лявата длан.

— Желязо! Нужно ми е желязо! Само че къде по тази богата на хора, но бедна на метали планета има желязо? Трябва поне мъничко да съществува! Иначе откъде е дошла брадвата на Ерик? И колко ли е? Достатъчно ли? Не, вероятно. Може би само съвсем малък метеорит, обаче подходящ за онова, което искам. Ала къде? Боже мой, та Реката е дълга двайсетина милиона мили! Желязото, ако въобще го има, може да се намира на другия й край. Не, изглежда невероятно! Надали е твърде далече, най-много на стотина хиляди мили оттук. Но нима плаваме в грешна посока? Невежество, ти ли си майка на истерията, или обратното?

Той насочи далекогледа си към десния бряг и отново изруга. Въпреки молбите му да доближат кораба, така че да различи лицата от по-малко разстояние, му беше отказано. Кралят на норвежката флота Ерик Кървавата брадва каза, че тази територия била враждебна. И докато флотата не излезе от нея, ще останат близо до средата на течението.

От трите подобни един на друг съда „Дрейругр“ беше флагманският. Осемдесет фута дълъг, почти изцяло построен от бамбук, той напомняше за драконовите кораби на викингите. Имаше удължен нисък корпус, засолена кърма и изрязана от дъб драконска глава на коса. Но освен това разполагаше с издигнати предна и кърмова палуба, чиито краища стърчаха над водата. На двете бамбукови мачти се виждаха надлъжни платка без рей. Материята им представляваше много тънка, но устойчива и гъвкава мембрана, изработена от стомаха на дълбоководния речен дракон. На кърмовата палуба имаше рул, управляван с щурвал.

Направените от кожа и дъб кръгли щитове на екипажа висяха от външната страна на бордовете, дългите весла бяха струпани в своите лавици. Ловейки в платната си вятъра, „Дрейругр“ плаваше на зиг-заг срещу него — непозната за норвежците маневра през земния им живот.

Мъжете и жените, които не бяха заети с корабните въжета, седяха по пейките на гребците, приказваха си, хвърляха зарове или играеха покер. Изпод кърмовата палуба долитаха крясъци на въодушевление или проклятия, а от време на време — и тихо тракане. Кървавата брадва и неговият телохранител играеха американски билярд и Клемънс силно се изнервяше от заниманието им. Кървавата брадва знаеше, че на три мили нагоре по Реката вражески кораби бяха отплавали, за да ги прихванат, а и от двата бряга зад тях ги преследваха други кораби. Но въпреки това кралят държеше на показното хладнокръвие. Или може би наистина беше невъзмутим като Дрейк преди битката си с Великата армада.

— Тук обаче условията са други — промърмори Клемънс. — По река, широка само миля и половина, липсва много място за маневри. И никаква буря няма да ни се притече на помощ.

Завъртя далекогледа към брега, както винаги го правеше от срещата си с тази флота преди три години. Той беше среден на ръст и с голяма глава, от която и без това не много широките му рамене изглеждаха още по-тесни. Имаше сини очи, рунтави вежди и римски нос. Косата му бе дълга и червеникавокафява. Лицето му не познаваше мустаците, така широко известни по време на земния му живот. (Мъжете възкръснаха без такива окосмявания.) Гръдният му кош представляваше море от червеникави къдрави косми, стигащи до ямичката под гърлото. Носеше, вързана на кръста, дълга до коленете бяла кърпа, кожен колан за оръжията и калъф за своя далекоглед, а на краката си имаше кожени сандали. Собствената му кожа беше станала бронзова от екваториалното слънце.

Сам свали уреда от окото си, за да хвърли поглед на вражеските кораби, изостанали на около миля. Докато завърташе глава, забеляза нещо да проблясва в небето — като извита сабя белота, внезапно извадена от канията на синевата. Тя се заби надолу, после изчезна зад планините.

 

Клемънс се стресна. Бе виждал множество дребни метеорити в нощното небе, но никога толкова голям. А от този дневен гигант очите му сякаш пламнаха, образът остана пред погледа му още секунда-две. След това избледня, той забрави за падащата звезда и отново насочи далекогледа си към брега.

Тази част от Реката беше типична. От всяка страна на широчината й от миля и половина имаше още толкоз тревиста равнина. През миля близо до водата бяха разположени грамадните каменни туловища с форма на гъби — грааловите камъни. По равнината рядко се срещаха дървета, но планинските подножия бяха богати на бор, дъб, тис и желязно дърво. Това бе високо хиляда фута растение със сива кора и огромни като слонски уши листа, със стотици дебели сгърчени клони, с толкова яки корени и така твърда дървесина, че не можеше да бъде нито отсечено, нито изгорено, камо ли пък да бъде изкопано от земята. По клоните на железните дървета се увиваха лиани с големи пъстри цветове.

След миля или две от хълмове рязко се издигаха гладките стени на планините, високи от двадесет до тридесет хиляди фута, непристъпни над десетхилядния.

Територията, през която минаваха трите норвежки кораба, беше населена предимно от немци, съществували в началото на деветнадесети век. Тук бяха и обичайните десет процента хора от някое друго земно място и време. Тези десет процента се състояха от перси, живели през първи век. И вездесъщият един процент от привидно случайно събрани люде от всяка епоха и всяка страна.

През лещите на далекогледа се плъзгаха бамбукови колиби, пръснати по равнината, както и лица на хора. Телата на мъжете бяха покрити с разнообразни парчета плат, а жените имаха къси увити поли и тънки ивици на гърдите. По бреговете се трупаше тълпа, очевидно за да наблюдава битката. Носеха копия с кремъчни върхове, лъкове и стрели, ала не бяха в боен строй.

Изведнъж Клемънс изсумтя и задържа в уреда си лицето на някакъв мъж. Със слабите възможности на инструмента от такова разстояние не можеха ясно да се различат чертите му. Но тялото с широки рамене и тъмната кожа му подсказваха за нещо познато. Къде ли бе зървал това лице преди?

Внезапно се досети. Мъжът забележително напомняше снимките на знаменития английски изследовател сър Ричард Бъртън, беше ги виждал на Земята. Или по-скоро имаше само прилика с този човек. Докато корабът го отнасяше, Клемънс въздъхна и завъртя далекогледа си към други лица. Никога нямаше да узнае истинската самоличност на това приятелче. Макар че с удоволствие би слязъл на брега да поговори с него и да разбере дати той наистина е Бъртън. След като през двадесетте години живот на тази речна планета видя милиони лица, Клемънс все още не бе срещал дори един човек, когото да е познавал на Земята. Нямаше лично познанство с Ричард Бъртън, но бе сигурен, че той трябва да е чувал за него. Този мъж — ако беше Бъртън — би му дал макар и тъничка връзка с мъртвата Земя.

И тогава далечна неясна фигура влезе в кръглото зрително поле на уреда. Сам Клемънс нададе вик, сякаш не вярваше на очите си.

— Ливи! О, Боже мой! Ливи!

Нямаше място за съмнения. Въпреки че не успяваше ясно да види чертите й, те се събираха в една надделяваща истина, която не търпеше отрицание. Главата, прическата, тялото и походката, които не можеше да сбърка с други (уникални като отпечатъци от пръсти), заявяваха гръмко, че това беше неговата земна съпруга.

— Ливи! — изхлипа.

Корабът се завъртя за нова маневра и тя се изгуби от погледа му. Той трескаво започна да мята насам-натам края на инструмента.

След това с широко отворени очи заби пета в палубата и изрева:

— Кървава брадво! Ела тук! Побързай!

Сам се извъртя към кормчията и му закрещя, че трябва да се върне и да насочи кораба към крайбрежната ивица. Гримолфсон се сепна от разбушувалия се Клемънс. После присви очи, поклати глава и изръмжа в знак на отказ.

— Заповядвам ти! — крещеше Сам Клемънс, забравил, че кормчията не разбира английски. — Това е жена ми! Ливи! Моята хубава Ливи, каквато беше на двадесет и пет! Възкръснала!

Някой избоботи зад него и Клемънс рязко се обърна, за да види как една руса глава с отсечено ляво ухо се появява над ръба на палубата. После, докато мъжът се катереше по стъпалата, пред взора му възникнаха едрите рамене, масивният гръден кош и грамадните бицепси на Ерик Кървавата брадва, последвани от подобни на колони бедра. Носеше кърпа на шахматно наредени зелени и черни квадратчета, широк пояс с няколко затъкнати ножа от кремъчен кварц и калъф за брадвата. Тя беше изработена от стомана, с голямо острие и дъбова дръжка. Доколкото Клемънс знаеше, тази брадва бе единствена на планетата, където като материали за оръжия служеха само камъкът и дървото.

Мъжът смръщено огледа Реката. Обърна се към Сам и каза:

— Какво има, бе, дявол да те вземе? Заради тебе не улучих, ти писна като невястата на Тор^[2] през брачната им нощ. Загубих облога по пура с Токи Нялсон.

Той измъкна брадвата от калъфа и я завъртя. Слънцето замъждука по синкавата стомана.

— Добре е да имаш сериозна причина, за да ми нарушиш спокойствието. Убивал съм мнозина мъже и за по-малко.

Лицето на Клемънс пребледня под загара, но не от заплахата на Ерик. Гледаше го яростно, разрошената му от вятъра коса, впитите очи и орловият профил го оприличаваха на керкенез.

— По дяволите и ти, и брадвата ти! — извика той. — Току-що видях жена си Ливи — там, на десния бряг! Искам… настоявам… да ме оставиш долу, за да бъда отново с нея! О, Боже, след всичките тези години, след цялото търсене без надежда! Ще ти отнеме само минутка! Не можеш да ми откажеш, нечовешко е да постъпиш така!

Брадвата изсвистя и заискри. Норвежецът се ухили.

— Толкоз шум за една жена? Ами за нея какво ще кажеш?

И той посочи дребничката мургавелка, застанала до голямата основа и дулото на ракетомета.

Сам Клемънс още повече пребледня и възкликна:

— Темах е чудесно момиче! Много съм привързан към нея! Но тя не е Ливи!

— Стига толкова — отсече Кървавата брадва. — Да не ме смяташ за чак такъв глупак, какъвто си ти? Ако доближа брега, ще се заклещим между силите им по вода и на земя и ще ни смажат като зърно в мелницата на Тор. Забрави я.

Клемънс изпищя като сокол и се хвърли към викинга, размахал разперените си ръце. Ерик стовари плоската страна на острието върху главата му и го събори на палубата. Сам остана няколко минути проснат по гръб, отворените му очи бяха невиждащо взрени в слънцето. През корените на косата, закрила лицето му, се процеждаше кръв. После той се надигна на длани и колене и започна да повръща.

Ерик нетърпеливо заповяда нещо. Хвърлящата коси уплашени погледи към Ерик Темах потопи вързаната с въже кофа в Реката. След това плисна водата върху Клемънс, който седна и несигурно се изправи на краката си. Темах извади още една кофа и изми палубата.

Сам Клемънс заръмжа срещу Ерик, но той се засмя и рече:

— Дребен страхливецо, твърде дълго отваряше голямата си уста! Сега знаеш какво става, когато приказваш с Ерик Кървавата брадва, сякаш е някакъв трол. Имаше късмет, че не те убих.

Клемънс отстъпи от Ерик, затътри се до перилата и се опита да ги прескочи.

— Ливи!

Кървавата брадва изпсува, затича се към него, сграбчи го през кръста и го дръпна назад. Толкова силно блъсна американеца, че той отново падна на палубата.

— Не ти позволявам точно сега да ме изоставиш! Нужен си ми, за да откриеш онзи железен рудник!

— Няма никак… — започна Клемънс и стисна устни.

Ако кралят разбереше, че той не знае къде е рудникът — ако въобще съществуваше такъв, — щеше да го убие в същия миг.

— Освен това — весело продължи Ерик, — щом намерим желязото, ще ми потрябва помощта ти в пътешествието ни към Мъгливата кула, макар че според мен можем да стигнем дотам, като просто следваме Реката. Но ти знаеш много неща, от които се нуждая. Може да ми бъде полезен и онзи леден гигант — Джо Милър.

— Джо! — задавено възкликна Клемънс, опитвайки се да стане. — Джо Милър! Къде е Джо? Той ще те убие!

Брадвата проряза въздуха над главата му.

— Няма да казваш на Джо нищо, чуваш ли? Кълна се в кухото око на Один^[3], че ще те докопам и ще те пречукам, преди той да посегне. Разбра ли?

Клемънс се задържа на крака, като се олюляваше така около минута. После извика по-силно:

— Джо! Джо Милър!