Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (10)

10

— Не виждам особен смисъл в споровете за нещо отминало — каза Фригейт. — Според мен по-добре е да се погрижим за сегашното си положение.

Бъртън се изправи.

— Прав си, янки! Нужни са ни покриви над главите, инструменти и Господ само знае още колко неща! Но си мисля, че първо ще трябва да навестим градовете в долината, за да погледнем какви ги вършат техните жители.

В този миг Алис излезе сред дърветата на хълма над тях.

Фригейт я видя пръв. И се заля от смях.

— Последният вик на дамската мода!

Бе нарязала стръкове трева с ножицата си, за да ги сплете в дреха от две части. Едната — подобие на пончо, закриващо гърдите й, а другата — пола до под коленете.

Ефектът от това облекло беше чудат, но не и неочакван. Когато беше гола, липсата на коса по главата й все още не отнемаше твърде много от нейната женственост и красота. Но с тези зелени безформени одежди отведнъж заприлича на грозен мъж.

Другите жени се струпаха около нея, изучаваха плетката на тревните стръкове и колана от трева, който придържаше полата.

— Много ме сърби и е неудобно — каза Алис. — Но изглежда прилично. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Явно не говореше искрено, че не те притеснявала голотата в земя, където всички са без дрехи — ухапа я Бъртън.

Алис го изгледа невъзмутимо и отговори:

— Очаквам всеки да носи нещо такова. По-точно всеки мъж или жена с чувство за приличие.

— Знаех си аз, че мисиз Грънди ще си подаде отнякъде грозната тиква — промърмори Бъртън.

— Все пак е шок да се озовеш сред толкова много голи хора — каза Фригейт. — Макар че голотата на плажовете и вкъщи стана нещо съвсем обикновено към края на осемдесетте години. И всички свикнаха достатъчно бързо с това. Е, всички, освен безнадеждните невротици.

Бъртън се обърна към останалите жени.

— А вие какво ще кажете, уважаеми дами? И вие ли ще носите тези грозни и причиняващи сърбеж купи сено, само защото една от вас внезапно е решила пак да си припомни, че имала срамни части по тялото си? И може ли нещо, което е било толкова публично изложено, пак да стане срамно?

Логу, Таня и Алис не го разбраха, защото говореше на италиански. Повтори на английски за последните две.

Алис се изчерви.

— Моя работа е какво ще нося. Ако всички останали решат да си останат голи, когато аз съм прилично облечена — е…

Логу не разбра нито дума, но долови смисъла на случката. Закиска се и се отдалечи от групата. Другите жени като че опитваха да предскажат какво ще реши всяка от тях. Изглежда не ги интересуваха грозотата и неудобството на дрехите.

— Докато вие жените се колебаете какво да правите — каза Бъртън, — ще бъде много мило, ако вземете по една бамбукова кофа и дойдете с нас до реката. Ще можем да се изкъпем, да напълним кофите с пода, да разузнаем какво е положението край реката и после ще се върнем тук. До падането на нощта може би ще построим няколко къщи или поне временни заслони.

Тръгнаха през тревата надолу по хълмовете, носеха си граалите, каменните оръжия, бамбуковите копия и кофите. Не вървяха дълго, преди да срещнат хора. Очевидно мнозина сред жителите на полето бяха решили да се преместят. А някои от тях бяха намерили кварц, за да си направят от него оръжия и инструменти. Бяха научили от някого как се обработва камък, може би от други прахора, пръснати сред тълпата. Засега Бъртън бе видял само двама, които не принадлежаха към Homo sapiens, и те вървяха с него. Но както и да бяха научили уменията си, срещнатите хора ги прилагаха добре. Минаха край две наполовина завършени бамбукови колиби. Представляваха кръгли постройки само с едно помещение и щяха да имат конични покриви от вързани гигантски листа на „желязно дърво“ и от дългата трева на хълмовете. Мъж, въоръжен с каменна тесла и брадва, правеше от бамбук легло с къси крачета.

Освен неколцината, които строяха грубовати колиби или навеси с каменните си инструменти, и другите, които плуваха в реката, равнината изглеждаше пуста. Труповете, останали след нощната лудост, бяха махнати. Засега не срещаха никой с пола от трева, мнозина зяпаха Алис, смееха се и подхвърляха груби шеги. Алис почервеня цялата, но дори не помисляше да се освободи от дрехите си. А слънцето грееше вече по-силно, тя непрекъснато се почесваше под покривалото за гърдите и под полата. Щом дама, възпитана в нравите на висшата класа от викторианството, се чешеше пред всички, значи страданията й не бяха никак малки.

Обаче на брега видяха десетина купчинки трева, които се оказаха дрехи. Бяха оставени до водата от мъжете и жените, които сега се смееха, плискаха се и плуваха в реката.

Бъртън осъзна колко различна гледка наблюдава в сравнение с плажовете, които познаваше през живота си. Та това бяха същите хора, които приемаха банските костюми, покриващи ги от главата до петите, заедно с всички останали приумици на свенливостта, като нещо напълно морално и необходимо, за да съществува правилно уреденото общество — тяхното общество. И ето, само ден след събуждането си тук, те плуваха голи. И се наслаждаваха на това.

Отчасти примиряването с липсата на дрехи идваше от потреслото ги възкресение. Освен това през първия ден едва ли можеха да направят кой знае какво. А с цивилизованите хора се смесваха диваците или цивилизовани хора от тропиците, за които голотата не беше нещо възмутително.

Подвикна на една жена, която стоеше във водата, потопена до кръста. Тя имаше хубаво лице с грубовати черти, сините й очи искряха.

— Това е жената, която нападна сър Робърт Смитсън — съобщи му Лев Руах. — Ако не греша, името й е Уилфрида Олпорт.

Бъртън я погледна с любопитство и мислено одобри великолепните й гърди. Извика:

— Как е водата?

— Много е приятна! — Тя му се усмихна.

Бъртън отвърза своя граал от китката си, сложи до него кутията с каменните нож и брадвичка и влезе във водата с облия зелен сапун в ръка. Според усещанията му водата беше само с десет градуса по-студена от температурата на тялото му. Сапунисваше се, докато заприказва Уилфрида. И да беше все още ядосана от срещата си със Смитсън, не го показваше. Акцентът й издаваше, че произхожда от северните графства, вероятно от Камбърленд.

Бъртън й каза:

— Чух за твоята малка разправия с онзи велик лицемер, баронета. Но си мисля, че можеш да бъдеш щастлива тук. Сега отново си здрава, млада и красива, не е нужно да превиваш гръб, за да заработиш насъщния. Пък и можеш да правиш от любов това, което преди си била принудена да правиш за пари.

Нямаше смисъл да увърта и да използва двусмислици в разговора с едно момиче от фабриките. А и тя не проявяваше склонност към това.

Уилфрида го прониза с поглед, не по-малко хладнокръвен от този на Алис Харгрийвз преди малко. И каза:

— Я гледай, езикът ти е съвсем без кости, а? Англичанин си, нали? Само че не мога да те разбера как говориш, май си от Лондон, ама и нещо чуждоземско усетих.

— Почти позна — усмихна се Бъртън. — Между другото, казвам се Ричард Бъртън. Какво би казала да се присъединиш към нашата група? Събрахме се, за да се браним заедно, а днес следобед ще си строим къщи. Имаме си наш граалов камък горе сред хълмовете.

Уилфрида изви очи към пришълеца от Тау на Кит и към неандерталеца.

— Значи тия са вече от твоите хора, а? Чух да приказват за тях. Разправят, че онова чудовище било от звездите, дошло на Земята някъде към двехилядната година.

— Той нищо лошо няма да ти направи — увери я Бъртън. — Нито прачовекът. Е, какво ще кажеш?

— Че аз съм си само една жена. Какво мога да ти предложа?

Бъртън се ухили широко.

— Всичко, което може да предложи една жена. Тя го изненада с буйния си смях. Докосна го с пръст по гърдите и каза:

— Я го гледай какъв е хитрец. Какво ти е, та не можеш да си намериш момиче?

— Имах си една, но я загубих — отвърна Бъртън.

Това не беше съвсем вярно. Не знаеше какво щеше да направи Алис. Не разбираше защо тя още се движеше с неговата група, щом беше толкова ужасена и отвратена. Може би предпочиташе познатото зло пред непознатото. В момента той изпитваше само погнуса от нейната глупост, но не искаше тя да си отиде. Любовта, която преживя през нощта, вероятно се дължеше само на наркотика, но все още намираше в себе си нещо останало от нея. Тогава защо молеше тази жена да тръгне с тях? Дали за да накара Алис да ревнува? Или за да има жена, на която да разчита, ако Алис му откаже тази нощ. Или… не знаеше какво да мисли.

Алис стоеше на брега и стъпалата й почти докосваха водата. В тази част брегът всъщност се издигаше само на един инч. Късите стръкове трева продължаваха като плътен килим и надолу във водата, по речното дъно. Докъдето стигаше с пръстите на краката си, Бъртън усещаше само трева. Метна сапуна си на брега, заплува към четиридесет фута навътре и се гмурна. Тук течението изведнъж ставаше по-силно, а дъното се спускаше рязко. Заплува надолу с отворени очи, докато светлината отгоре избледня, а ушите го заболяха. Продължи и накрая допря пръсти в дъното. Там също напипа трева.

Когато излезе на място, където водата стигаше до кръста му, видя, че Алис се е разделила с дрехите си. Топеше се във водата по-близо до брега, но клечеше, за да е покрита чак до шията. Сапунисваше главата и лицето си.

Той подвикна на Фригейт:

— Защо не влезеш?

— Пазя граалите — отвърна Фригейт.

— Много добре правиш!

Бъртън се наруга под носа си. Трябваше сам да се сети за това и да определи пазач. На практика не беше добър водач, имаше навика да оставя нещата да вървят към провал, позволяваше всичко да се разпада. Трябваше да си признае. На Земята бе ръководил множество експедиции, но нито една не се отличаваше със строго управление и ред. Все пак, през Кримската война, когато беше начело на доброволците и обучаваха дивата турска кавалерия, съставена от башибозуци, той се справи съвсем добре, далеч по-добре от повечето други. Така че едва ли имаше за какво да се самобичува…

Лев Руах се измъкна от водата и изтръска с длани капките от кльощавото си тяло. Бъртън също излезе на брега и седна до него. Алис се обърна с гръб към тях, но разбира се, той нямаше как да разбере дали го е направила нарочно или не.

— Не само възвърнатата младост ме радва — каза на английски Лев Руах с тежкия си акцент. — Пак имам този крак.

Потупа се по дясното коляно.

— Бях на петдесет, когато го загубих в катастрофа на платената магистрала за Ню Джърси. — Разсмя се и продължи: — Случката беше наситена с ирония, която някои сигурно биха нарекли съдба. Две години преди това ме заловиха араби, тогава търсех минерали в пустинята, в държавата Израел, ако ме разбирате…

— Искате да кажете Палестина, така ли? — прекъсна го Бъртън.

— Евреите създадоха независима държава през 1948 година. Естествено, няма как да сте научили това. Някой път ще ви разкажа. Както и да е, бях заловен от арабски партизани, изтезаваха ме. Няма да навлизам в подробности. И сега ми се гади, като си спомня. Измъкнах се същата нощ, но не преди да размажа главите на двама от тях с камък, а още двама застрелях с отнетата пушка. Другите избягаха и аз се махнах. Имах късмет. Прибра ме армейски патрул. Обаче след две години, в Щатите, аз си карах по магистралата и един голям камион, после и това ще ви обясня какво е, ме задмина и ме засече. Блъснах се в него. Нараних се зле и ми отрязаха крака под коляното. Но смешното в тази история научих после, шофьорът бил роден в Сирия. Така че, както виждате, на арабите им било писано да ме докопат и накрая успяха, въпреки че не ме убиха. Тази работа я свърши нашият приятел, извънземният. Но не мога да кажа, че е направил нещо кой знае какво, той само ускори края на човечеството.

— Това какво означава? — смръщи се Бъртън.

— Милиони измираха от глад, дори и в Щатите започваше въвеждането на строга купонна система, а замърсяването на водата, земята и въздуха убиваше още милиони други. Учените казваха, че половината кислород в атмосферата ще бъде изгорен след десетина години, защото фитопланктонът в океаните — нали разбирате, океаните осигуряваха половината кислород на света — щял да загине. Океаните бяха претъпкани с мръсотия.

— Океаните?

— Не ми ли вярвате? Е да, вие сте умрял през 1890 година, затова умът ви не побира такава представа. Но да речем, още в 1968 година някои хора точно предсказаха какво ще се случи през 2008. Аз им вярвах, защото бях биохимик. Но по-голямата част от населението, особено тези, които решаваха — избирателите и политиците, — отказваха да повярват, докато не стана твърде късно. Положението се влошаваше и започнаха да предприемат това или онова, но винаги прекалено малко и прекалено късно, а и срещу тези мерки се бореха групи, които биха загубили пари от наистина необходимите действия. Но това е дълга и тъжна история и ако ще строим къщи, по-добре да се хванем на работа веднага след обяда.

Алис излезе от реката и оглади тялото си с ръце. Слънцето и вятърът я изсушиха бързо. Взе дрехите си от земята, но не ги облече. Уилфрида я попита за какво са й. Алис отговори, че наистина й причиняват твърде силен сърбеж, но ще ги запази за през нощта, ако измръзне. Държеше се вежливо, но отчуждено с Уилфрида. Беше чула доста от разговорите и научи от тях, че Уилфрида е била работничка, която станала проститутка, а после умряла от сифилис. Уилфрида смяташе, че точно тази болест я е убила. Не си спомняла момента на своята смърт. Весело изказа предположението, че първо е изкукала, а след това е пукнала.

Като чу това, Алис се дръпна още по-далеч. Бъртън оголи зъби в усмивка и се запита какво ли би си помислила, ако знаеше, че и той боледуваше от същата болест. Зарази се в Кайро от една робиня, тогава се преструваше на мюсюлманин заради предстоящото пътуване до Мека. „Излекуваха“ го и мозъкът му не беше физиологически засегнат от болестта, но не можа да се отърве от тежките страдания. Важното беше, че възкресението даде на всеки ново и младо тяло без болести и какъвто и да е бил някой на Земята, другите не биваше да се влияят от това в отношението си.

„Не биваше“ още где означаваше и „нямаше да се случи“.

Той не намираше причини да обвинява Алис Харгрийвз. Беше създадена от своето общество — като всички жени, представляваше творение на мъжете от нейната съвременност. Притежаваше достатъчно сила на характера и гъвкавост на ума, за да се издигне над някои от предразсъдъците на своето време и своята класа. Доста добре се приспособи към голотата и нито проявяваше открита враждебност към момичето, нито показваше презрението си. В акта с Бъртън пренебрегна поглъщани цял живот преки и скрити внушения. И то през първата нощ от живота си след смъртта, когато трябваше да остане на колене, да изплаква греховете си и да обещава, че никога повече няма да „съгреши“, щом се е спасила от адския огън.

Вървяха през полето, а той все мислеше за нея и от време на време обръщаше глава назад, за да я погледне. Тази плешива глава я правеше много по-възрастна, но пък липсата на косми й придаваше толкова детински вид под пъпа. Всички излъчваха това противоречие — възрастен мъж или жена от шията нагоре и малко дете надолу.

Изостана, за да се изравни с нея. Така мина зад Фригейт и Логу. И ако опитът му да заговори Алис се окажеше провал, щеше да има утешението, че оглежда Логу. Отзад тя беше чудесно закръглена, задникът й беше стегнат като две яйца. На всяка крачка се извиваше съблазнително като Алис.

Той каза тихо:

— Ако нощта така те е разстроила, защо остана с мен?

Красивото й лице се разкриви и погрозня.

— Не съм останала с теб! Оставам с групата! Искам още нещо да ти кажа — мислих за снощи, колкото и да ме боли. Опитвам се да бъда честна. Наркотикът в тази гнусна дъвка накара и двама ни да… направим това, което стана. Поне съм сигурна, че той е причината за моето поведение. А за тебе все пак мога да се съмнявам, ако не друго.

— Значи няма никаква надежда това да се повтори?

— Как можеш да ми казваш подобно нещо! Никога! Как се осмеляваш?

— Не съм те принуждавал — каза той. — Вече ти напомних — направи каквото би желала, ако не те спираха задръжките. Тези задръжки са полезни — при определени обстоятелства, например, ако си законна съпруга на мъж, когото обичаш, в Англия, на Земята. Но Земята, която ние познавахме, вече не съществува. Нито Англия. Нито английското общество. Дори и цялото човечество да е възкръснало, пръснато по бреговете на тази река, възможно е никога повече да не видиш своя съпруг. Ти вече не си омъжена. Нали помниш… „докато смъртта ни раздели“? Вие двамата сте минали през смъртта и следователно вече сте разделени. Ще ти припомня още нещо — „И в Небесата няма съпрузи“.

— Мистър Бъртън, вие сте обикновен богохулник. Чела съм за вас във вестниците, прочетох и някои от вашите книги за Африка и Индия, също и онази за мормоните в Щатите. Разказвали са ми случки, в които ми е трудно да повярвам, защото ви описваха като особено покварен човек. Реджиналд се възмути много от вашата „Касида“. Каза, че няма да търпи такава отвратителна атеистична литература в своя дом, и хвърли всички ваши книги в готварската печка.

— Щом съм толкова покварен и ти се чувстваш пропаднала, защо не си тръгнеш?

— Всичко ли трябва да ви се повтаря? В следващата група може би ще попадна на още по-лоши мъже. А вие бяхте любезен да изтъкнете, че не сте ме принудили. Все пак не се съмнявам, че зад тази цинична и присмехулна маска имате и сърце. Видях ви да плачете, когато носехте Гуенафра.

— Ау, разкри ме — ухили се Бъртън. — Много добре. Значи така ще бъде. Ще се държа като кавалер и няма да те съблазнявам или да те задирям по никакъв начин. Но следващия път, когато ме видиш да слагам в устата си тази дъвка, най-добре се скрий някъде. А сега ти давам честната си дума — няма от какво да се страхуваш в мое присъствие, освен когато съм под въздействието на дъвката.

Тя замря на място с широко отворени очи.

— Смятате да я използвате отново?

— Че защо не? Признавам, явно е превърнала някои хора в освирепели зверове, но с мен това не се случи. Не усещам силен стремеж към този наркотик и се съмнявам, че той причинява привикване. Знаеш ли, понякога се случваше да изпуша лула опиум, но не станах наркоман, така че според мен нямам психическо влечение към наркотиците.

— Мистър Бъртън, доколкото ми е известно, често сте се давили в алкохол. Вие и онова противно същество, мистър Суинбърн…

Тя млъкна. Някакъв мъж й подвикна и тя, без да разбира италиански, веднага схвана смисъла на мръсния жест. Изчерви се до уши, тръгна бързо напред. Бъртън гневно се втренчи в мъжа. Беше здраво сложен загорял младеж с голям нос, слаба брадичка и близо разположени на лицето очи. Говореше като престъпниците от Болоня, където Бъртън прекара много време в изучаване на открити предмети и погребения на древните етруски. Зад него се влачеха десетина мъже, повечето зли и непривлекателни наглед като своя вожд. С тях вървяха и пет жени. Нямаше съмнение, че мъжете искат да прибавят още жени към групата си. Личеше и че искат да присвоят каменните оръжия, които видяха в ръцете на Бъртън и неговите хора. Бяха въоръжени само с граалите си и бамбукови тояги.