Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Your Scattered Bodies Go, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 28гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD(2008)

Издание:

Филип Хосе Фармър. В телата си разпръснати върнете се

Първи роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Васил Райков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Антонина Бабукчиева

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Марина Благоева

Формат: 56×84/16. Печатни коли: 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, София, 1994

ISBN 954-570-008-4

 

Съдържание:

Бленуван рай, заслужен ад или нещо съвсем друго — предговор от Васил Райков

В телата си разпръснати върнете се

Малка история на Речния свят — статия от Филип Хосе Фармър

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

9

Събуди се в сивата светлина на лъжливата предутрин, наречена от арабите „вълча опашка“. Монат, Казз и детето още спяха. Почеса се по местата, раздразнени от грубата трева и изпълзя изпод завивката. Огънят беше угаснал, водни капки висяха от листата на дърветата и върховете на тревните стръкове. Потръпна от студ. Но нито се чувстваше уморен, нито усещаше някакви лоши последствия от наркотика, както бе очаквал. Под купчина трева до едно дърво намери сравнително сухи парчета бамбук. Разпали огъня с тях и след малко настроението му се подобри. Видя бамбуковите кофи с вода и отпи от една. Алис седеше в тревата и го гледаше кисело. Кожата й беше настръхнала от студ.

— Ела да се постоплиш! — подкани я той.

Тя стана, отиде при бамбуковите кофи, наведе се и наплиска лицето си с вода. После приклекна до огъня и се зае да сгрее ръцете си над малките пламъци. Когато всички са голи, каза си той, колко бързо и най-свенливите се отърсват от притесненията си.

След миг на изток от Бъртън прошумоля трева. Появи се голата глава на Питър Фригейт. Изпълзя от тревата, последва го голата глава на жена. Когато се показа, тялото й, макар и мокро, беше хубаво. С големи тъмнозелени очи и малко прекалено дебели устни, за да е красива, но всичко останало беше прелестно.

Фригейт се ухили от ухо до ухо. Обърна се и издърпа жената към топлината на огъня.

— Приличаш ми на котката, която току-що е закусила с домашното канарче — каза Бъртън. — Какво е станало с ръката ти?

Питър Фригейт огледа кокалчетата на десния си юмрук. Бяха подути, по кожата личаха доста драскотини.

— Сбих се — обясни той. Посочи с пръст жената, която клекна до Алис да се грее. — Снощи при реката си беше страшна лудница. Тази дъвка сигурно съдържа някакъв наркотик. Няма да повярваш какво правеха хората. Или ще повярваш? В края на краищата нали си Ричард Франсис Бъртън. Както и да е, всички жени, включително грозниците, бяха заети по един или друг начин. Като видях какво става наоколо, уплаших се, но после побеснях. Ударих двама мъже с моя граал и ги проснах на земята. Бяха нападнали момиченце на около десет години. Може и да съм ги убил, поне на това се надявам. Опитах да убедя момичето да дойде тук при нас, но то избяга нанякъде в тъмното. Реших да се върна. Започна да ми става твърде зле от онова, което направих на двамата, колкото и да си го просеха. Наркотикът беше виновен, като че освободи гнева и разочарованието на целия ми живот. Тъкмо тръгнах насам и пак попаднах на двама мъже, само че бяха награбили ето тази жена. Като си помисля, май не толкова се съпротивляваше на желанието им да я чукат, колкото се ядосваше, че искаха да го правят и двамата наведнъж, ако разбираш какво искам да кажа. Не знам как беше, но тя викаше или поне се опитваше, бореше се и онези вече я биеха. Та започнах да ги удрям с юмрук, после ги сритах, а накрая ги халосах с граала. После отведох жената, между другото, казва се Логу и това е всичко, което знам за нея. Не разбирам нито дума от нейния език. Тя тръгна с мен. — Фригейт пак се ухили. — Само че никъде не отидохме.

Усмивката му изчезна и той потрепери.

— Събудихме се от дъжд, мълнии и гръмотевици, сякаш ни застигна гневът Господен. Помислих си, само не ми се смей, че идва Страшният съд и че Бог ни е дал свобода за един ден, та сами да се осъдим. И сега щеше да ни хвърли в пъкъла. — Позасмя се и продължи: — От четиринадесетгодишен съм агностик и такъв си умрях на деветдесет, макар и да се колебаех дали да не повикам свещеник накрая. Но малкото дете, страхуващо се от стария Дядо Господ, от адския огън и проклятието, то си е все там, дори и в стареца. Или пък в младежа, възкръснал за нов живот.

— Е, и какво стана? — попита Бъртън. — Нима настъпи краят на света сред грохота на гръмотевиците и блясъка на мълниите? Както виждам, още си тук и дори не са ти били отказани греховните наслади в лицето на тази жена.

— Натъкнахме се на граалов камък близо до планините. На около миля на запад от тук. Загубихме се, скитахме, измокрихме се и измръзнахме, всеки път подскачахме, щом някъде наблизо се стрелнеше мълния. Тогава намерихме камъка. Под него беше тьпкано с хора, но се оказаха твърде приятелски настроени и от толкова много тела се стоплихме, макар че тревата се овлажни от дъжда. Накрая заспахме, дълго след като дъждът престана. Когато се събудих, трябваше да ровя из тревата, докато намеря Логу. Някак си успяла да се загуби през нощта сред останалите. Обаче май й беше приятно да ме види и аз също я харесвам. Привързахме се един към друг. Когато тя научи английски, може и да разбера защо е така. Опитах и френски, немски, по няколко думи на руски, литовски, гелски, всички скандинавски езици, включително фински, на класически науатъл, арабски, иврит, на езика на ирокезите онондага, на оджибуей, италиански, испански, латински, на съвременен и омиров гръцки и на около дузина други. Резултатът от всичките ми напъни — празният й поглед.

— Ама ти сигурно си страхотен лингвист — отбеляза Бъртън.

— Нито един от тях не говоря свободно. На повечето мога да чета, но владея само по няколко разговорни израза. За разлика от тебе, не съм познавач на тридесет и девет езика, като броим и езика на порнографията.

Бъртън помисли, че приятелчето явно знае доста неща за него. По-късно трябваше да разбере какво точно включват тези знания.

— Ще бъда откровен с тебе, Питър — каза Бъртън. — Като ми разказа за агресивното си поведение, направо ме смая. Не съм и помислял, че можеш да нападнеш толкова много мъже. Твоят слаб стомах…

— Дължи се на дъвката, разбира се. Отворила е вратата на клетката.

Фригейт се настани до Логу и потри рамо в нейното. Тя го погледна с леко извитите си очи. Тази жена щеше да стане прекрасна, щом й пораснеше коса. Фригейт продължи:

— Толкова плах и гнуслив съм, защото се плаша от гнева си, от желанието да върша насилия, а то не е толкова дълбоко скрито в мен. Страхувам се от насилието, защото и аз съм насилник. Страхувам се от онова, което ще се случи, ако не се страхувам. По дяволите, знаех от четиридесет години на какво съм способен. Но и това знание за нищо не ми послужи!

Той изви глава към Алис и каза:

— Добро утро!

Алис му отговори доста весело и дори се усмихна на Логу, когато той я представи. Поглеждаше Бъртън и отговаряше на пряко зададените към нея въпроси. Но не проявяваше желание за разговор и суровото изражение на лицето й не изчезваше.

Увлечени в прозявки, Монат, Казз и момичето се примъкнаха към огъня. Бъртън обходи околностите и установи, че хората от Триест са отишли някъде. Някои бяха зарязали граалите си. Изруга ги за безгрижието и се поколеба дали да не остави граалите в тревата, за да им даде добър урок. Но накрая постави техните граали във вдлъбнатини по камъка.

Ако техните собственици не се върнеха, щяха да гладуват, стига никой да не сподели храната си с тях. А през това време съдържанието на техните граали щеше да остане недокоснато. Никой друг не можеше да ги отвори. Предния ден разбраха, че само собственикът беше способен да използва своя граал. Опитите с дълга пръчка показаха, че той трябваше да докосне граала с пръсти или друга част от тялото, за да се отвори капакът. Фригейт дори съчини теория, че механизмът на граала е нагласен към особеното електрическо напрежение в кожата на собственика. Или пък съдържа свръхчувствителен детектор на неговите мозъчни вълни.

Небето просветля. Слънцето още беше от другата страна на източната двайсет хиляди футова планина. След може би половин час грааловият камък избълва с гръм своите сини пламъци. Грохотът на камъните край реката отекна в планинския отвее.

Този път граалите им дадоха бекон с яйца, шунка, филийки, масло, конфитюр, мляко, четвъртинка пъпеш, цигари и пълна чаша кафяви кристали, които Фригейт определи като разтворимо кафе. Той изпи млякото в чашата си, изми я с вода от бамбуковата кофа и я сложи до огъня. Когато водата кипна, изсипа във водата кристали колкото за чаена лъжичка и ги разбърка. Кафето беше възхитително и имаше достатъчно за шест чаши. После Алис сипа кристали в чашата си още преди да я сложи на огъня и откри, че вече не е необходимо. Кафето кипна само три секунди след като кристалите се озоваха в студената вода.

След като се нахраниха, те измиха кутиите и ги върнаха на местата им в граалите. Бъртън окачи своя на китката си. Имаше намерение да изследва местността и въобще не смяташе да остави своя граал върху камъка. Макар че не би дал нищо другиму, някой злобар би могъл да го вземе само заради удоволствието да гледа как Бъртън гладува.

Бъртън започна езиковите уроци с момичето и Казз, а Фригейт накара и Логу да се присъедини към тях. Фригейт предложи да бъде създаден универсален език, защото твърде много езици и наречия съществуваха, може би петдесет-шестдесет хиляди, използвани от човечеството през няколкото милиона години история, а сега всички щяха да се смесят едновременно по реката. Ако всички хора бяха възкресени, разбира се. Все пак бе видял само няколко квадратни мили. Но би било добра идея да разпространят есперанто, изкуствения език, създаден през 1887 година от полския очен лекар Заменхоф. Граматиката му била съвсем проста и напълно лишена от изключения, а звуковите комбинации може и да не са толкова лесни за изговаряне, колкото се твърди, но все пак не биха затруднили никого. А основата на речниковия запас бил латинският, с много думи от английски, немски и други западноевропейски езици.

— Чух за него преди да умра — каза Бъртън. — Но никога не съм виждал текстове на този език. Вероятно ще ни бъде полезен. Но засега ще уча тези тук на английски.

— Но повечето хора в околността говорят италиански или словенски!

— Вероятно е така, макар че нямаме достатъчно наблюдения. Обаче аз не смятам да остана тук, можеш да бъдеш сигурен в това.

— Трябваше да се досетя — промърмори Фригейт. — Винаги те засърбяват петите. Винаги трябва да тръгнеш нанякъде.

Бъртън погледна сурово Фригейт, после се зае с урока. Около петнадесет минути ги караше да разпознават и произнасят двайсетина съществителни и местоимения и няколко глагола — огън, бамбук, граал, мъж, жена, момиче, ръка, крак, око, ям, ходя, тичам, говоря, опасност, аз, ти, те, ние. Искаше да научи от тях не по-малко, отколкото те от него. След време щеше да говори и на техните езици, каквито и да бяха.

Слънцето се подаде над билото. Въздухът се затопли и те оставиха огънят да угасне. Навлязоха във втория ден от своето възкресение. И не знаеха почти нищо за света и за бъдещето си, или пък кой определяше съдбата им.

Лев Руах показа лицето си с големия нос от тревата и каза:

— Може ли да се присъединя към вас?

Бъртън кимна, а Фригейт се обади:

— Ами да, разбира се.

Руах излезе на открито. Последва го ниска жена със светла кожа, големи кафяви очи и приятни тънки черти на лицето. Руах я представи като Таня Каувиц. Срещнал я през нощта и останали заедно, защото имали много общи неща. Тя била от руско-еврейски произход, родила се през 1958 година в Бронкс, Ню Йорк, станала учителка по английски, омъжила се за бизнесмен, който спечелил милион и умрял от удар на четиридесет и пет, като я оставил свободна да се омъжи за чудесния мъж, с когото се обичали вече петнадесет години. Шест месеца по-късно умряла от рак. Таня, а не Лев, им съобщи всичко това, при това с едно изречение.

— Долу в равното снощи беше истински ад — каза Лев. — Таня и аз избягахме в гората, за да спасим живота си. Затова реших да ви открия и да ви попитам може ли да останем с вас. Мистър Бъртън, моля да бъда извинен за вчерашните прибързани забележки. Мисля, че изводите ми са правилни, но освен със своите убеждения, би трябвало да се съобразя и с вашите.

— Ще се занимаваме с това някой друг път — каза Бъртън. — Когато написах книгата си, бях пострадал от злонамерените подли лъжи на лихварите в Дамаск, а те…

— Не се съмнявам, мистър Бъртън — прекъсна го Руах. — Както вие предложихте, да го оставим за по-късно. Исках само да подчертая, че ви смятам за много силна и способна личност и бих желал да остана член на вашата група. Ние сме в състояние на анархия, ако анархията заслужава да бъде наречена състояние, мнозина ще се нуждаят от закрила.

Бъртън не обичаше да го прекъсват. Озъби се и каза:

— Моля ви, позволете ми да обясня. Аз…

Фригейт стана.

— Ето ги и другите. Чудя се, къде ли са скитали?

Но само четирима от деветте някогашни жители на Триест се връщаха. Мария Тучи обясни, че вървели без посока, след като дъвката им подействала, и спрели при един от големите огньове в полето. После се случили много неща. Започнали сбивания и нападения на мъже срещу жени, мъже срещу мъже, жени срещу мъже, жени срещу жени и дори били нападани деца. Групата се пръснала в настъпилия хаос, тя срещнала другите трима едва преди час, както бродела из хълмовете в търсене на грааловия си камък.

Лев прибави някои подробности. Резултатът от поемането на наркотика бил трагичен, забавен или задоволяващ и това явно зависело от реакциите на всеки човек. Повечето го усетили като сексуален стимулатор, но се проявили и различни други последствия. Например съпруг и съпруга, умрели през 1899 година в Опцина, предградие на Триест. Възкръснали на шест фута един от друг. Заплакали от радост, че са се събрали, когато толкова други двойки нямали същия късмет. Благодарили на Бог за щастието си, но си позволили и някои гръмки забележки, че този свят не е, каквото им било обещано. Но те прекарали петдесет години в благословен брак и сега се наслаждавали на възможността да бъдат заедно във вечността.

Броени минути след като сложили дъвката в устата си, мъжът удушил жена си, хвърлил трупа в реката, докопал друга жена и се втурнал с нея към тъмната гора.

Друг мъж скочил върху граалов камък и произнесъл реч, която продължила цяла нощ, дори в дъжда. На малцината, които могли да го чуят, и на още по-малкото хора, склонни да го слушат, той обяснил принципите на идеалното общество и как те би трябвало да се въплътят в живота. Към зазоряване така прегракнал, че едва можел да изхърка две-три думи. На Земята рядко си правел труда да гласува.

Мъж и жена побеснели от всеобщата жажда за плътски удоволствия и се опитали насила да разделят двойките. Резултат — синини, окървавени носове, разбити уста и две мозъчни сътресения, всички понесени от тях двамата. Някои прекарали нощта на колене в молитви и изповядване на своите грехове.

Няколко деца били пребити, изнасилени, убити или трите неща едно след друго. Но не всички се поддали на лудостта. Доста възрастни защитили децата или поне се опитали.

Руах описа отчаянието и погнусата, обзели хърватски мюсюлманин и австрийски евреин, защото намерили свинско в своите граали. А един индус крещял порой от мръсотии, защото неговият граал му предложил месо.

Четвърти мъж пък се развикал, че са попаднали в ръцете на дяволите, и запратил цигарите си в реката.

Казали му:

— Щом не ги искаш тези цигари, защо не ги даде на нас?

— Тютюнът е сатанинска измислица. Нали Сатаната го завъдил в райските градини!

Но друг мъж настоял:

— Можеше и да заделиш за нас цигарите. Нищо нямаше да ти стане.

— Искам да хвърля в реката всички тези дяволски изкушения! — разпищял се мъжът.

— Ти си непоносим, фанатик такъв, луд си за връзване — отвърнал му някой и стоварил юмрука си в лицето му.

Преди човекът, мразещ тютюна, да стане, нападнали го с удари и ритници още четирима.

По-късно се надигнал и като ридаел от ярост, пак започнал да вика:

— Какво съм сторил, за да заслужа това, о, Господарю, Боже мой! Винаги съм бил добър човек. Раздадох за благотворителност хиляди фунтове, покланях Ти се в Твоя храм три пъти седмично, през целия си живот воювах с грешните и подкупните, аз…

— Знам те аз! — креснала му някаква жена. Високо синеоко момиче с приятно закръглена фигура. — Знам те! Сър Робърт Смитсън!

Той млъкнал и замигал насреща.

— Но аз не ви познавам!

— Че как ще ме познаваш! Ама трябваше! Аз съм от ония хиляди момичета, дето ти работеха по шестнайсет часа, по шест дена и половина всяка седмица, за да си живееш ти в оная голямата къща на хълма, да се обличаш в хубавите дрешки и за да ядат твоите коне и кучета по-добре от мене! Бях една от твоите работнички! Баща ми ти робуваше, майка ми ти робуваше, сестрите и братята ми, които не бяха болнави или не умряха от малкото скапана храна, от мръсотията, от счупените прозорци и от ухапвания на плъхове — и те ти робуваха. Баща ми си загуби ръката в една от твоите машини, а ти го изрита, без и едно пени да му дадеш. Майка ми пукна от бялата треска. А и аз си изкашлях дробовете, баронетчето ми сладко, за да се тъпчеш ти до насита, да се излягаш по диваните и да дремеш на платеното място в църквата. Даваше хиляди за бедните нещастници в Азия и пращаше мисионери да покръстват горкичките езичници в Африка. Аз плюех кръв и трябваше да се разкрачвам на кого ли не, за да изхраня малките братчета и сестричета. Хванах сифилис, мръсно набожно копеле такова, защото искаше да изсмучеш всяка капчица кръв и пот, дето ги имахме, аз и другите нещастници като мене! И умрях в затвора, защото си казал на полицията по-строго да преследват проститутките. Ти… Ти!…

Смитсън първо пребледнял, после се налял с кръв. Изпънал се надменно, озъбил се на жената и казал:

— Вие курвите все трябва някой друг да обвинявате за неудържимата си похот, за влечението си към лошия път. Но Бог знае, че аз винаги следвах Неговия път.

Обърнал гръб и тръгнал, но жената скочила след него и замахнала с граала си. Полетял светкавично към него, но някой викнал и Смитсън се извъртял и клекнал. Граалът едва не му отнесъл темето.

Смитсън избягал от жената, преди тя да си възвърне равновесието, скрил се в тълпата. Руах изрази съжалението си, че само малцина разбирали какво ставало, защото другите не знаели английски.

— Сър Робърт Смитсън — промълви Бъртън. — Ако не греша, той притежаваше памучни фабрики и стоманолеярни в Манчестър. Беше известен с благотворителността си и добрите си деяния сред езичниците. Умря около 1870 година, осемдесетгодишен.

— Вероятно твърдо убеден, че ще бъде възнаграден в Небесата — каза Лев Руах. — Естествено, никога не би му хрумнало, че е бил масов убиец.

— Ако той не е експлоатирал бедняците, все някой друг щеше да се намери.

— Това оправдание е многократно използвано в човешката история. Освен това имало е предприемачи и във вашата страна, които се стараели заплащането и условията на труд в техните фабрики да се подобряват. Доколкото си спомням, един от тях е бил Робърт Оуен.